Позавъртяха се подгорците с вик и смехове из крепостта и обърнаха всичко в нея с главата надолу. Като истински домакин и гостоприемен стопанин ги поведе Ристак навсякъде, където заслужаваше да се надзърне, из зимници, складове, гостни и покои. Охолно й пълно беше всичко в болярското гнездо. В оръжейната намериха лъкове, брадви и копия за цяла нова дружина. Из конюшните изведоха четиридесет охранени ездачни коне и тридесет чифта витороги волове със здрави коли. От хранилищата и зимниците те изнесоха цял хълм жито, тежки волски мехове със сирене, мед, бъчви болярско пиво и вино, пъстри чуждоземни платове, меки и лъскави като лисичи кожи, и великолепните доспехи на самия болярин. Всичко това се натовари весело на новите коли и когато още същата вечер подгорците си тръгнаха, никой не остана след тях в овдовелия болярски дом освен белоликата и млада болярска жена Агрипина с челядта си. Наведена над окървавения труп на Лацислава и разбита от ужаса на преживяното, нежната гъркиня оплакваше с тихи стонове и сълзи не друго, а собствената си съдба.
Две седмици се бяха изминали оттогава, а дружината не спираше своя поход напред. Тласната веднъж от една буря, тя нямаше вече сили да спре, сякаш се плашеше от мъртвилото на покоя. Като пролетно наводнение тя повдигаше всеки нов ден своите води, разливаше се между все по-широки брегове, пробиваше нови пътища и отнасяше разбунено препятствията, които заприщваха нейния устрем. През Тракия, между Хемус и Родопа, минаваше сега не някакво познато и бляскаво войнство, обковано с ризници, шлемове, железни ръкавици и калцуни, а могъща вълна от полуголи, простодушни овчари и орачи, несретни скитници, побягнали болярски слуги и ратаи и какви ли още не, всички люшкани от опиянението на една фанатична идея за събаряне на тежкото иго, под което досега бяха пъшкали. Брадвите бяха последното оръжие на тая нова непозната досега войска-тълпа. Една вяра, по-твърда от желязото на всички брони, и един дух, по-опасен ог най-острия меч, разчистваха нейния път. Всеки нов ден от близки и далечни краища, неканени от никого, се преливаха към подгорската дружина притоците на все по-нови и нови тълпи. Ратаи отваряха нощем потайно вратите на болярските крепости и домове за дружината. Забягнали царски войници се завръщаха за нови служби при Бърдоква. Явиха се самозванци воеводи й боили, някогашни калугери или водачи на разбойнически шайки, всеки повел след себе си и отред от разбунени селяни. Някой си Лаконас, дошъл някъде отгоре по течението на Марица, доведе със себе си и една дружина от около петстотин души, конници и пешаци, след като беше разбил и прогонил, също като Бърдоква, една татарска шайка из клисурите на Крайчинско. Всеки идваше и търсеше непознатия, но чутовен вече Бърдоква, за да му поднесе своите сили и безпределната си вярност за взаимно бойно другарство.
Бърдоква приемаше всичките.
Възседнал на коня си, целият потънал в прах, той яздеше навсякъде, по всички части на колоната, мълчалив и безличен в своето просто войнишко облекло, и се губеше по цял ден незабележим из нея. Понякога слизаше от коня и тръгваше с пешаците, унесен в разговори с новодошлите доброволци в набъбващата му войска. И ако някой любопитен поглед отстрани потърсеше случайно да види и познае сам душата и вожда на тия безкрайни и въоръжени тълпи, той неколкократно щеше да се измами. Той щеше да види всичко в колоната, но него нямаше да разпознае. Щеше да види Ристак, горд и величествен пред конницата, надянал върху коня и себе си целия Алтаев музей от дрехи, оръжия й украшения, на които и самият хан Ногай би завидял. Щеше да види след него мечкоподобния Радул в Лациславовите доспехи, които така добре бяха прилегнали на широките му плещи, като че търновските шивачи бяха взели мярка направо от него. От доскорошния овчар не беше останало никакъв белег. Новите му болярски ботуши, широки като фунии над колената, ризницата, по гърдите на която блестяха като звезди срещу слънцето скъпоценни камъни, шлем, чието удобство той на няколко пъти беше вече използувал, за да си напои коня по пътя — всичко това му придаваше осанката на истински болярин по рождение й вкус… Само Сокол беше като че позакъснял в това външно и суетно преображение на подгорските овчари. Освен тежките железни ръкавици, които му беше подарил някой от Лациславовата стража, той не успя да се накичи с нищо друго. Ръкавиците, тази страхлива емблема на латинските рицари, висяха като вериги на ръцете му й тъй като бяха напечени от слънцето, той усещаше как кожата до лактите му се припържваше в тях като във вряло масло. Той ги поноси няколко дни, и ги захвърли разочарован из пътя. И ако имаше сега нещо, което възбуждаше истинска завист в очите му, това бе кадифето на някакъв червен плащ, набръчкан от безброй дипли с пришити едри бели кръстове на плещите. Подгорецът, който беше намъкнал върху себе си този ярък, прекрасен и може би графски трофей, останал още от кръстоносците, беше едва шестнадесет-годишният Мацурка, сестрин син на Бърдоква.
— Мацурка — приближи се веднъж към него Сокол, като погали с ръка мекия плат. — Ще ти дам две татарски сребърни ками и един боздуган, ако ми отстъпиш тази дреха. На тебе защо ти е? Виж, че ти е дълга и само се спъваш в нея!
Мацурка обърна хитро глава, без да се спре, и му отвърна:
— Не бой се. Всеки носи онова, което му прилича!
— Ще я взема! — закани се ядосано другият.
— Не, не можеш — отвърна спокойно момъкът, този път без да го погледне. — Бърдоква снощи каза, че ще отреже ръцете на онзи, който се опита да открадне чуждото. Къде ти са ръкавиците?
Сокол плюна от мъка и подгони коня си напред. Всичко това щяха да забележат любопитните люде, застанали по селища и кръстопътища, наизлезли да посрещнат и изпратят своето войнство, с единединствен въпрос в очите и устата, кой е между всички тия нови пъстроцветни воеводи и юнаци Бърдоква. А колоната бавно отминава напред. Една прекатурена волска кола от обозната опашка задръства пътя на следващите я. Разнасят се викове, ругатни и гневни удари на остени по сивите гърбове на добитъка. Прашни селяни уморено се суетят край катурнатата кола, сърдят се някому, спорят, умуват и се почесват по тиловете. Но колата с разпилените около нея торби, булгур лежи като слънчасала на пътя и не помръдва. Никакви баения не й помагат. Единият вол се задушава вече, неизпрегнат в ярема. Брех!… Но ето че идва някой. Едър и снажен мъж, с широк меч на кръста, разбутва леко с лакти натрупалата се малка тълпа, поглежда катурнатата кола сърдито, навежда се, подпира с кръста си едната й страна и с едно усилие на мускулите си я връща отново да стъпи върху колелата. Хората ахват, изпреварени в нещо, процъкват езици учудено и някой със страхопочитание споменава името на Бърдоква.
— Бърдоква?… Та това ли е?… Я гледай ти!…
Селските старци, случайни свидетели на тази случка, отлагат калпаци и поклащат многозначително глава след него:
— Е-ех, че сила!
Жените го посочват на децата, облечени в кални конопени ризи. На весели рояци те препускат с мръсните си крачка край колоната, увират се през колите и конете, за да настигнат с вик и писък живия, действителния герой от най-новата приказка на тяхното време.
— Ей, Бълдок!.
Бърдоква ги дочува. Това бяха птичите гласове, щастливото и свободно бъдеще на неговия народ, пред звънливата закачка на които той се усмихваше разнежен сам като дете… Той отмина бързо напред. Грижата е за него всичко. Хората бяха уморени от дългия път. Някои бяха изостанали далеч назад. Но какво да се прави? Въпреки всичко трябваше да се бърза. Накъде, всички вече знаеха това. От двадесет дни, в една безстрашна гонитба, той търсеше за среща татарските орди, довчера препускали по тия краища, а откриваше само димящите още огнища на техните опразнени нощни станове. Бърдоква ги гонеше, без да ги стигне. Дато дяволи, те сякаш потъваха в дън земята. Невидими и неуловими, те бягаха от един призрак, с когото не смееха да се срещнат лице срещу лице.
Денят преваля, а в безкрая на друма, между хълмове, гори и равнини още пълзи сивата и прашна лента на колоната. Умора и жажда пресъхва гърлата на воините. Цвилят конете. Гладни са. Ала още малко и ще спрат. Скоро ще ги настигне негде край някоя река, поляна или дъбрава ободрителният лъх на вечерника заедно с протяжния вик на роговете за почивка, храна и нощувка. В ярката жар на лумнали огньове ще заврат котлите с булгурена каша. Ще задими месото на опечени волове, юнци и овни. И до късно през нощта под безкрайния и светъл небесен покрив звездите ще трепкат и слушат, усмихнати отгоре, затихващата като морски отлив глъч на чудното и ново войнство.
ХЪЛМОВЕТЕ СЕ ДВИЖАТ
Имаше нещо странно, необяснимо на пръв поглед, което озадачаваше Бърдоква и гонитбата му на
