многобройните разпокъсани татарски орди из Тракия. Конници разузнавачи препускаха по всички посоки пред колоната и фланговете й, понякога на няколко деня път далеч от нея, но новините, които донасяха, си оставаха всеки ден едни и същи. Освен случайни и едва забележими за окото в далечините малки татарски ариергардни групи, разузнавачите не срещаха нищо друго. От думите на местните селяни и овчари се разбираше, че леките и бързоходни орди бързо отстъпваха по посока на Тичанския проход, който откриваше пътя им през Хемус към делтата на Дунава. След тях димяха следите на нова и още по-дива ярост, с която се отплащаха за разгрома и безславното прогонване. Да се настигнат беше невъзможно. Въпреки това Бърдоква пусна по дирите им един лек отряд от петстотин души начело с Ристак и Лаконас, а сам той с колоната продължи на изток към морето и Месемврия. От нови и още по-изненадващи сведения той узна, че главното и най-значително татарско ядро, предвождано от Касим бег, оставаше все още вътре в Тракия и се движеше по пътища, които съвсем не подсказваха за ново остъпление и бягство в пълния смисъл на думата. Какво мислеше Касим бег? Не хитруваше ли, щом затваряше сам пред себе си единствените пътища за спасение през Хемус? Може би той беше избрал втория планински път, който водеше край морето за Варна, или пък го очакваха по брега плоскодънните татарски ладии, за да го удавят или отведат по вода към неговия север? Нито едното, нито другото се случваше. Бърдоква отново загуби своя сън. Като попаднал в някакъв омагьосан кръг, Касим бег тъпчеше на едно място. Той беше стигнал до Месемврия и престоял няколко денонощия там. И по чудо, без да посегне на богатите и пълни с храни, кожи и чуждоземни скъпи стоки складове на прочутото пристанище, той беше свил с ордата си малко на юг и с една ловка маневра тръгна на запад по обратната посока на своето отстъпление. Той знаеше вече кой върви по петите му. Предпазлив и хитър, отпочинал край морето, той вероятно разчиташе твърде много на умората и изтощението на преследващия го враг й се опитваше сега ловко да се размине, незабелязан от него, да спечели време и да се отправи към нови, по-надеждни кръгозори. Ала неговата хитрина не беше сега нищо друго, освен тежкия път на отчаянието и неизвестностите. Като уловен хищник, попаднал в клетка, той блъскаше безпомощно усилията си в едно непрекъснато отстъпление без изход. На изток го спря морето, на юг го чакаше византийско пленничество, на север — смъртната ненавист на Ногая, който в своя безумен гняв никога и никому не прощаваше, а назад — враждебната и настръхнала Тракия! Преди два месеца само Мурза, който благополучно беше пристигнал при него заедно с Алтаевата глава, му беше поднесъл и съдбовното доказателство за коварството му. Покрусен, три деня Касим бег не хапна нищо и не излезна от шатъра си. След смъртта на Алтая той знаеше, че всякакъв достъп и разнищване на интригата пред Ногая беше излишно и невъзможно. Той разбра, че остава сам в своята съдба, като прокажен, сред един враждебен свят от свои и чужди врагове. „Алтай, Алтай, нека аллах те съди вече за твоята безкрайна подлост!…“
Но Касим бег знаеше, че всеки има право на спасение. Татарската хитрост му подсказваше и един друг път за това. И ако сега той отстъпваше така неуморно и предпазливо пред Бърдоква, това се дължеше не само на съображения от страх и безсилие да се срещне в една битка с него. Силите им бяха почти равни. Ала той имаше предвид други неща, които го заставяха да постъпва така. Словоохотливият Мурза го беше запознал с неговия враг по същия начин, по който някога в късните нощи беше разказал за татарското войнство пред заслушания и навел глава Бърдоква. Няма врагове, макар и най-отчаяни, които, като наклонени геометрични прави, да не са се срещали и пресичали в точката на един мир. Искрата на една още смътна и последна надежда насърчаваше Касим бег. Да се предаде на Бърдоква беше унизително и криеше в себе си една страшна неизвестност, но да му предложи честно, по воински, своята орда и своето сътрудничество срещу побеснелия Ногай, станал общ
За това Касим бег отстъпваше, без да граби, убива и пали. Разстоянията и дните, които го разделяха от колоната на Бърдоква, го караха да мисли колебливо за предаване. Честта на развяващата се конска опашка се топеше неусетно в него през всеки нов и завършен ден.
Без да подозира нищо за онова, което ставаше дълбоко в намеренията и постъпките на Касим бег, Бърдоква усети само едно — неговата хитрост и желание да повърне гонитбата назад, да я превърне в безкрайна, докато силите на пешите му дружини рухнат от изтощение. Само след няколко дни той разбра каква грешка беше направил, като отдели половината от конницата си и я изпрати към проходите на планината. Но нищо… Той бързо обърна колоната си на юг, без никакъв път пред нея, направо през долини, поля и гори, и онова, което се нарича щастлива случка във войната, дойде. След два деня небивало напрягане на Силите и превъзмогване на трудностите от пътя, най-сетне съгледвачите откриха вечерните стълбове на дима от запалените огньове на Касимбеговия стан.
Уморените дружини се спряха, свиха се и притаиха дъх като котка, която дебне жертвите си. Местността беше хълмиста, покрита с ниски гори и добра за прикритие, и Бърдоква веднага откри преимуществата откъм своята страна. Наистина разликата оттука до пропастите на Даниловия дол беше огромна. За леката татарска конница се откриваше широко и удобно поле за нападение, за бой и отстъпление едновременно и в нейните ръце оставаше починът да приеме ли битката, или не. Всеки шум, всяко непредпазливо движение и подозрение за неговото толкова близко присъствие можеше да прогони предивременно ордата далеч, за да не Я стигнат и видят вече никога. И ако някога преди битката с Алтай той имаше време цял месец да обмисля плана за неговия разгром, сега му оставаше само една жалка част от вечерта, за да обмисли и реши всичко. От малката и обрасла с ниски храсти височина на един от хълмовете се виждаше съвсем открито цялото разположение на татарите. По движенията им ясно личеше, че те току-що бяха отседнали тука за нощуване, без да подозират нищо. Керванът на колите им още се нижеше лениво в укрепителни пояси около изникналите като гъби татарски шатри. Огньовете за вечеря бяха пламнали отрано, за да се загасят също така рано с настъпването на нощта. Многобройна, неоседлана още чарда от коне се беше пръснала около стана из буйната и висока до коленете паша на полето. Утре, преди да изгрее слънцето, от това спокойно зрелище нямаше да остане и следа. Щяха да си заминат. Това беше враг не само равен по сила и численост. В еднохилядната и смела негова конница се криеше и голямата въпросителна за изхода на една битка, ако Касим бег се решеше да я приеме. Бърдоква виждаше това добре. Трябваше да се внимава. Тежката умора от многодневния път притъпяваше вниманието и прекършваше волята пред всички рискове и опасности между дебнещите се врагове. Едно внезапно и стремително връхлетяване върху татарския стан тази вечер или през нощта щеше да донесе сигурната им гибел. „Но с кого?“ — си задаваше мъчителния въпрос сам Бърдоква. Само за двата последни дни в своето лудо догонване, за да пресече пътя на Касим бег, той беше изчерпил и последните телесни сили не само на пешите дружини, но и на конете, които на места трябваше да пренасят на гърбовете си по двама ездачи. С обосели и изранени крака, гладни, пешаците лежаха сега като пребити из шумаците зад отвъдните хълмове. Кой можеше да ги вдигне за един нощен бой?
Бърдоква потри чело. Нощта настъпваше бързо. Придружен от Сокола, той се навеждаше през гъстите храсти на хълма, от височината на който беше наблюдавал татарския стан, и сега се връщаше към невидимите си дружини, притиснат от товара на непреодолими решения. Той видя и разузна всичко за разположението на силите на врага, но едно само не успя да забележи. Това бяха живите лисичи очи на татарския съгледвач, скрит в шумата близо до него, който също, от своя страна, беше проследил стъпките му по хълма. Няколко мига след отминаването на Бърдоква и Сокола татаринът изтича с всички сили надолу към шатъра на Касим бег.
— Касим! — каза той, задавяйки думите си, като се втурна в широкия шатър. — Кордокюбас е вече тука!.
Касим бег беше сам. Той се повдигна уморено от леглото, в което току-що се беше отпуснал да почива. Блед и с изгаснал поглед, той имаше вид на човек, който не е спал няколко нощи. Новината сякаш не го изненадваше и не смути студената маска на безразличието, с което през последните дни се беше отнасял към всички и за всичко.
— Кордокюбас ли? — повтори той с видима досада, под която се криеше един бодеж, усетен само от неговото сърце. — Откъде разбра това, приятелю?
Татаринът преглътна слюнката си с усилие. Устата му беше пресъхнала от вълнението и тичането.
— Видях негови хора, ей там, на хълма! Разузнаваха ни!
