— Колко души?
— Двама… въоръжени с мечове… Касим бег наведе глава и се позамисли.
— По какво позна, че са негови хора? Татаринът сви в недоумение рамене:
— Кой може да бъде друг? Касим бег се усмихна уморено:
— Мечовете са вече евтино нещо за тукашните хора — замислено каза той. — Откак се е появил този овчар, всички негови побратими из горите си въобразяват, че са войводи като него… А Кордокюбас е още далече, приятелю, не бой се! Сега той сигурно натопва цървулите си в морето, а ти знаеш оттам дотук колко деня път ни дели… Хайде, иди си почини!…
Кордокюбас беше третият татарски прякор на Бърдоква. По какви пътища това пренаименование беше дошло до тях, може би не знаеха и те самите. Важното бе, че това име от ден а ден все повече ставаше синоним на някакво планинско страшилище, пред което те започваха да изпитват суеверен страх. Касим бег искрено не вярваше в тревожното донесение и предположение на своя татарин. С усърдно внимание той беше следил досега пътя на Бърдоква стъпка по стъпка и се отказваше да повярва, че врагът му, над всичко отгоре, беше и крилат, за да се измести за два или три деня и да го настигне тука. Но дори и да беше така, той усещаше, че няма вече сили да бяга. Хората и конете му бяха капнали от умора. Нощта настъпваше топла, тиха и ясна и предлагаше на всички майчинския си скут за отдих и сън. Войнишкият му опит и знания го успокояваха. Нощни боеве не се водеха никъде и от никого. Аллах в безкрайната си милост изпращаше нощта като благодеяние за всички, притваряше очите на враговете, та дори и на зверовете, но само не за едного, Касим бег, който и тази нощ нямаше да заспи. Той поиска от прислугата вода, за да се умие, и храна. Беше гладен.
По другояче посрещаше Бърдоква нощта отвъд зад гористите хълмове. По негово лично нареждане укрилите се из ниската гора дружини получаваха изобилни дажби, като след някаква победа. Сушено месо, сирене, мед и пиво се разнасяше щедро навсякъде, за да не остане никой гладен. Пред конете, направо върху земята, се изсипваха цели купища овес и жито. Само едно искаше срещу тази пищна гощавка Бърдоква — да пазят тишина и да отпочинат по-бързо. Той сам познаваше добре пределите на глада и умората, познаваше и техния лек.
— Утре няма да имаме в колите нито шепа запас — му прошепна нерешително Радул, зачуден от истинското разсипничество на Бърдоква през тази вечер.
— До утре сигурно ще остане половината, така че ще ни стигне и онова, което е останало в колите — леко усмихнат отвърна другият.
— Защо?
— Ще нападнем още тази нощ!… Ако ни набият, не ще ни трябва вече нищо, ако ги победим, ще имаме всичко…
Радул повдигна вежди и хвърли загрижен поглед в бездънния звезден купол на нощта.
— Войводите знаят ли?
— Не… Иди ги повикай! Никой да не заспива и никаква стража да не се поставя… След полунощ всички трябва да сме там долу! — посочи той с ръка към невидимия татарски стан.
Останал за късо време сам, Бърдоква се огледа в сумрака и седна върху полуизгорелия труп на едно повалено от мълния старо дърво. Той допря глава върху дланите си. Имаше за какво да се замисли. Затворил очи, той виждаше сега предварително картината на цялата битка, която ги очакваше. Прост и неук във всичко онова, което гръцките и търновските военачалници наричаха стратегия, той сам, без да подозира, напипваше с пъргавия свой ум нейната вечна догма, че победата е винаги на по-храбрия. Ударът, паднал от небето, както при Давиловия дол, решаваше всичко. При Това съдбата на цял един народ, тръгнал след нето, го покровителствуваше уверено в опасността на борбата срещу татарското иго. През тази нощ то трябваше да рухне завинаги.
Един след друг като сенки дойдоха и войводите на новите дружини, прелели се през време на многодневния поход из Тракия към подгорската дружина. Различни във фигурите и годините, повече от десетина мъже се изправиха мълчаливо около седналия и унесен в мисли вожд. Между тях беше старият Ципор, нисък, широкоплещест и брадат бунтовник по рождение, който със същата стръв, с която години наред беше нападал царските десетари, беше направил сума пакости на татарите досега; с три педи по- висок, стоеше стройният и красив като бог, но по-горещ и по-жесток от самия дявол грък Калистрат, дошъл някъде от крайморието заедно с пиратската си шайка, едвам оцелял от удавените си ладии. Не беше време и за морско разбойничество. От една година вече не се виждаха по неспокойната водна шир красивите като лебеди генуезки, дубровнишки и гръцки кораби. Нямаше кой да донася скъпите си стоки по българския бряг. Династичните борби, болярските междуособици и най-важното, татарското нашествие, ги отблъскваше от тази несигурна земя и ги отправяше по други, чужди брегове. Затова Калистрат беше решил да опита щастието си по твърда земя и стигна до Бърдоква. Тука беше и калугерът от прочутия и богат Талалейски манастир Годун, който петнадесет години не можа да намери мир за своя неспокоен дух в молитвите. И други, и други… Това бяха все достойни мъже, чиито войводски добродетели блестяха само с това, че можеха спокойно Да изрежат хиляди вражи глави и със същото безумно хладнокръвие да се разделят и от своите.
Бърдоква повдигна глава и ги изреди с поглед в сумрака. С бавен, отсечен и нисък глас, но ясен, за да го чуят всички, той разгъна пред тях картината на своето видение отпреди малко и с един замах нарисува всичките подробности на битката, която ги очакваше през тази нощ.
— Има ли някой да каже нещо? — зададе той въпрос, в който прокънтя тихият звън на докосната стомана.
Тишина. Никой.
— Добре!… Помози бог тогава! Тръгвайте!…
А нощта течеше неусетно. Отдавна виторогият месец беше заплувал високо някъде между звездния шир. Тих повей на вятър разшумя и разклати ниските гори по хълмовете. Не, през тази нощ това не беше играта на вятъра. Едно почти мистично движение като в сън разклащаше мирното и щастливо досега нощно царство на славеите. Разпокъсаните и тъмни петна на ниските дъбови гори, като подкарани стада, сякаш запълзяха нанякъде. Чудно! В полумрака на лятната нощ природата се одушевяваше и като жива разместваше бавно своите тъмни бои и форми.
Защо ли е така? — си мислеше татаринът Тахир, мъчейки се с усилие да повдигне натежалите за сън клепки на очите си. Подпрял се върху хълбока на един от петте коня, които му се бяха паднали по задължение да напасе тази нощ по тучните поляни край стана, той заспиваше и се пробуждаше през няколко мига. — Уж стоя на едно място и спя, а ето че конят ме е довлякъл чак до гората… Тпрру-у! — с блуждаещ поглед и мисъл се оглежда той сънливо в здрача. Клепачите тежат, главата клюмва отново и той неволно целува потръпващата и топла кожа на коня до него. Ала Тахир знае, че не бива да се вдава. Утре по пътя той ще поспи върху седлото. — Тежък стана вече животът в ордата!… И какво ли чака Касим бег, и ги влачи още из тази проклета земя? Ето, за другите орди казват, че са заминали отдавна на север, а те, подгонени като бесни псета, кретат из пътищата, които никога няма, да ги върнат към спокойните степи на далечната им родина!… — Тахир отново отпуща глава, понесен за няколко мига натам, към полузабравеното огнище на своя беден и глинен аул, където докато е жива, напразно-ще го очаква мургавата татаркиня с четирите си деца… — Скоро ще съмне, щом толкова много ми се спи! — бълнуваше татаринът.
Конете звучно хрупат тревата, повдигат навремени глави и пръхтят около него. Тахир трепка, отваря широко очи и нищо повече не вижда и не чувствува, освен подвижната гора, която го е заляла отвсякъде като наводнение. О, това не е сън! С едно отчаяно усилие той се опитва да нададе тревожен вик в нощта, но само изхърква, повален от смъртоносния удар на невидима брадва.
Откъм изток кръгозорът побледняваше. В първата ведрина на разпукващия се ден все по-ясно се откройваха хълмовете, полето и татарският стан. Възседнал на коня си, заедно с още около стотина конници, и неподвижен като каменен тракийски релеф, Бърдоква обхождаше с острия си поглед всички насоки и гънки на местността. — По-бързо, по-бързо! — мислено се сърдеше и стискаше челюсти той, приковал вниманието си върху гъвкавия и подвижен обръч на пешите дружини, обкръжаващи татарите. В тази ранна сутрин на върховно напрежение и изпитание той се сърдеше за нещо, за което би завидял всеки пълководец. Накичени с храсти и шума, хиляди негови бойци като плътна гора отведнъж се отделяха от лекия мрак и бързо заключваха кръга около пробуждащия се и тревожно разшумял като катурнат кошер татарски стан. Далеч в полето, останала зад гърба на настъпващите зелени дружини, се разпръскваше
