никога искал нищо-повече от тях, освен милостта и закрилата в нещастията му. Нищо не му дадоха. Оставиха го като мърша и плячка на татарите и болярските шопари!… А сега му се отблагодаряват и с една война срещу него, но пак не сами, а с войниците на Палеолог… Негодници без срам и грях! Още едно нечувано предателство хвърляше тъмната си сянка върху цялата българска земя. Войските на един вековен враг, по-лош и хищен от татарите, срещу когото бяха протекли потоци от кръвта на цели поколения, за да отхвърлят хомота му, сега отново с едно престъпно лекомислие се подканваха от погърчените върхове на Търново да нахлуят пак по нашата земя, останала без стопанин… Нещастна родина!.
Бърдоква обърса овлажнялото си чело с кирливия ръкав на вехтата войнишка дреха.
— Ще видим, ще видим!
Слънцето припичаше приятно и изсушаваше разкаляната земя. Есента отбрулваше първите листа от дърветата и ги настилаше като мек килим по пътищата. Горите отмятаха зелената лятна покривка от себе си за да я сменят със златнокеремйдените й всички други преливания на есенните багри. По селищата, угарите и полята пъплеха хора и спокойни стада, унесени във всекидневната грижа на труда и мисълта за своите близки във войската на Бърдоква. Понякога, забелязали още отдалеч пълзящата колона на своето войнство, те оставяха всичко, и рала, и стада, и бързаха да пресекат нейния път й я посрещнат със светнали погледи и горделиво самочувствие. По селските мегдани се изнасяха вретища хляб и погачи, току-що извадени от пепелта на подници, ведра с мляко и медовйна. Всичко, каквото можеше да се изнесе из колибите и хижите, се натрупваше пред краката на уморените войскари с безкраен поток от подканвания и благословии.
— Е, момчета, сега пък накъде? — запитваха весело старейте.
— За Търново! — беше един и същ навсякъде отговорът.
— Ха така! Ами ще пипнете ли Тих?
— Ех, то се знае!… За него сме тръгнали. Ще го вържем и ще го изпратим на гърците за спомен.
— О-хо-о! Ами цар кого ще турите, Бърдоква ли?
— Защо не?…
— Е-е, нека му е честито тогава! Него го бива за всичко…
Зает със своите мисли и не разпознаваики в повечето случаи от любопитните погледи на причакващите ги селски тълпи, Бърдоква долавяше от време на време откъсите на тези простодушни разговори, които въпреки това покриваха цялата същина на неговото голямо дело с всичките му катадневни усложнения и все по-нови изгледи. — Защо не? — шумеше в ушите и съзнанието му спокойният и уверен въпрос на всички, на цял народ, отправен с благоговейна надежда към него. Тази земя, изтерзана от толкова беди и позор, но жилава в своя дух, не искаше да умре още и отправяше надеждата си към един вожд, един пратеник на съдбата, какъвто откриваше вече в лицето и подвига на Бърдоква. — Защо не?… Та нима някога и самият Христос не бе се родил в голата ясла на една овчарска колиба, за да зацарува отпосле във вярата и душите на човеците? Хм!
— Ще видим, ще видим!
След няколкодневен бавен ход, като че си отпочиваше, колоната изви край Загорското поле и стигна до планинския проход, който водеше към Търново. Там ги очакваше и остатъкът от разбития отряд на Годуна. Посечен в рамото от меч и посърнал от болки и мъка, калугерът лежеше свит и неподвижен като труп върху шумата на една малка дъбрава, където го намери и Бърдоква. Захлупил очи върху земята, той пъшкаше тежко, като че се стягаше да предаде вече неспокойната си душа на господа. Още двадесетина спасили се люде от отряда му се навъртаха мълчаливо край него като на погребение.
— Годун! — го повика Бърдоква, като се наведе ниско над него. — Жив ли си?
Раненият се обърна тежко, като разбуден от сън и спря мътния си поглед към Бърдоква. Целият гореше от треската на дълбоката рана в рамото. Брадясалото му лице се сгърчи от непоносимата болка на движението, той стисна очи, за да я надмогне, и изпъшка:
— Дойде ли? — помръдна глухо напуканите си почернели устни той.
— Дойдох…
Годун отпусна главата си отново върху шумата. Е, няма… да умра тогава! Ще видиш!… — пробълнува едва чуто той сякаш се заканваше на някого. Може би това беше самата смърт, срещу която в тези мигове той вдигаше последния си отчаян бунт.
През нощта, обграден от войводите в палатката на Бърдоква той издъхна.
— Годун, Годун!… — промълви Бърдоква над него. — Никой не може да ми се наплати за твоята мъка.
Вестта, че дружините на Бърдоква са нахълтали дълбоко из Хемуския проход на път за Търново смути й хвърли в тревога царевия град. Онова, което бе плахи предчувствия или със слаби надежди се беше очаквало от последния войник и гражданин до най-високите върхове на Царевец, се случи. Страхотното войнство се приближаваше все-повече, бунтовно и разгневено от предизвикателството, което беше хвърлено срещу него С ръмженето на див и могъш, звяр, показващ зъбите си още отдалеч. Като стар и мършав пес Търново прибра болярската войска, която бе унищожила малочйсления и по-слаб отред на Бодуна, и подпря отвътре тежките порти на крепостта.
В общото униние й уплаха в Царевец бяха останали само двама души, коиго не оброниха глави пред приближаващата се опасност, а напротив, приготвяха се да я посрещнат със слаба, но воинствуваща надежда. Те бяха куцият цар Константин Тих и кастрофилактът Василий — началник на крепостта. На хромия самодържец се струваше, че му Приляга, макар й отчаяно, да посрещне с честта на една битка бунтовната вълна на Бърдоква. След като от няколко седмици беше претеглял в своите самотни размишления всичките изгледи и опасности, който случаят щеше да им поднесе, той имаше предвид и няколко особени обстоятелства, които го насърчаваха. Общата опасност, която застрашаваше трона и живота му, може би заплашваше еднакво и целия търновски еонм от боляри, велможи и сановници. Това беше една опасна клика, един истински замък, на блестящ легион от царедворци, военачалници, дами и стари сплетници и разколници, предишни и сегашни деспоти и феодали на полунезависйми земи по краищата на страната; скрити и открити претенденти и съзаклятници против короната и всевъзможни, проядени от червея на самолюбието и продажността, стълбове на държавата през целия смутен и кратък живот на втората й самостоятелност. Сега всички, изправени пред призрака на общото нещастие, което ги очакваше, щяха да последват Тих в борбата му срещу бунта, за пръв път може би честни и сплотени около него. Върху тази изключителна и щастлива възможност царят възлагаше всичката си надежда.
Кастрофилактът Василий беше съгласен с него, но не и с всички страни на съдбоносното му решение. Той познаваше своя цар. Хромият Тих беше и хром воин. Неговият живот беше протекъл в религиозни бдения и срещи с всевъзможни шарлатани — прочути калугери, проповедници, съногадатели и лъжефилософи, и мечът на Асеновците беше тежък за ръката му. Тих бе цар, но от години наред вместо него царуваше жена му Мария, внучка на византийския император Палеолог, хитра, коварна и прекрасна като Клеопатра. Той бе завладян от нейния ловък женски ум и пъргав усет към болярските козни и съзаклятия срещу трона, в борбата с които се изчерпваше и по-голямата част от деятелността на царуването по онова време. Безволен и малодушен, Тих неусетно беше прехвърлил целия политически и държавен, товар в нейните мраморнобели като на древна богиня ръце. За себе си той беше запазил само манастирите, външния блясък на фигурант в тронната зала и упоителната магия на Мариините неизчерпаеми любовни ласки.
Кастрофилактът, около седемдесетдодишен, беловлас, нисък, въздебел болярин и прочут стратег, разбираше добре й сегашния момент. Той имаше своите основания да поклати недоверчиво глава, като чу от царя намерението му да излезе с търновската войска и да даде решителна среща на бунтовниците.
— Не е ли по-добре, високославний царю — уклончиво, но спокойно го посъветва той, — да не бързаме толкова с битката срещу този нехранимайко… Стените на Търново са високи и яки и той никога не ще може да влезе заедно с шайката си тука. По-добре е, мисля, да почакаме още. Аз ще пратя хора да проучат силите му, войводите му, които, вярвам, че не ще да са много скъпи. А пък ти, ако благоволиш, може да опитаме и други средства. Все е по-добре да вържем мирно мечката за носа и я доведем. Тогава да се поогледа в Янтра от върха на лобната скала. Един овчар, какъвто и да си се въобразява той, все си остава овчар.
— Не — отвърна Тих, отегчен от нещо. — Аз не мога да преговарям с един довчерашен отрок и свинар, който подпалва болярските крепости, прогонва десетарите и поругава православната църква… Казват още, че неговите свинари са го провъзгласили за цар. Хм! Срещу такъв скверен и миризлив самозванец аз нямам
