друго средство, освен да го смажа ден по-скоро. И без това пропуснахме много. Маджарският крал е успял да ме осмее вече пред нашия посланик за съперничеството на този побуял роб… Още утре ще изляза, за да свърша с този позор на царството ми!…
Царят говореше сега необичайно възбудено. Подпрял половината от тежестта на своята суха фигура върху сребърни, украсени с елмази патерици, той имаше вид на някаква опечалена креатура на величието, в което зайнатилата се съдба го задържаше още. Неочаквано борческата му стойка, с която той буквално смайваше търновския кастрофилакт, внасяше някакво странно, тъжно и едновременно комично разноличие с цялата му телесна безпомощност.
Василий го изслуша и наведе замислено очи върху пъстроцветната мозайка на пода в царската работна и приемна стая. Гласът на Тих, дълбок й далечен, отекваше меко в чудните фрески по стените и потона и потъваше през открехнатата врата в полусветлия покой на коридорите в палата, гдето не се мяркаха и чуваха стъпките на никой друг. Бяха само двамата. Но кастрофилактът не се лъжеше. Той знаеше, че на техния разговор присъствуваше и трети, невидим като дух, който подсказваше думите на царя и говореше през устата му. Това беше жена му Мария. Излишно беше всяко усилие да отклони царя от намерението му, излишен бе всеки опит за съвет. Всичко, каквото поискваше гъркинята, трябваше да стане.
— Разбирам те, прав си, преизящни царю! — беше отговорил боляринът Василий с изтървана въздишка, от която сам се смути. Но царят не забеляза нищо. Унесен в своя план за смазването на бунта, за който смяташе, че е наполовина вече свършен, той се луташе вече в подробностите на утрешното си тръгване.
— Боляринът Тертер дойде ли? — попита царят.
— Дойде.
— Войската му?
— И тя също… Днес пристигна и Смил.
— Добре!… Нахрани неговите и твоите войници с какво дал бог. Дай им вино, а ако не стигне, вземи и от моето хранилище… Утре не искам да остане нито един мъж да се търкаля и влачи като скитник из града… А-а, щях да забравя… Обади на Тертер, че го очаквам тука. Нека дойде веднага!
Кастрофилактът се поклони и излезе неспокоен. През този есенен предобед той не се чувствуваше добре. Главата му тежеше като от вчерашно пиянство. Той излезна навън от палата, доволен, че може да поеме свободно хладния въздух. Лека мъгла лежеше над Царевец. Късите улици, постлани с широки квадратни плочи, по бордюрите на които се зеленееха още неувяхващите ивици на ниска трева, бяха безлюдни. Няколко войници от дворцовата охрана се мярнаха бързо край него, поздравиха го, но той дори и не ги видя. Еднокатните, но широки каменни дворци, корабоподобните черкви с високи дървени звънарници и възвишаващите се над всичко крепостни кули и бойници се сливаха в общия тон на мъглата като вкаменени призраци над града. Пътят на болярина минаваше покрай самите врати на патриаршеския дом. Той позабави крачките си, като се подвоуми дали да се отбие вътре, или не. Ала като си спомни, че една среща с патриарха едва ли щеше да окаже някакво решаващо влияние върху реда на близките събития, той се въздържа да се отбие. Ставаше нещо непредотвратимо. Колкото и могъщо да беше патриаршеското влияние, все пак Иоаким не беше нищо друго, освен второто от пипалата на византийското духовно и политическо господство над Царевец след Мария. Василий отмина като попарен, благодарейки на бога горещо, че го беше отместил навреме от интригантската врата, гдето можеше да се изпусне с някой укор към царя и да си навлече неприятности. Но неизминал още десетина стъпки, той дочу мек и весел женски глас, който го викаше по име. Боляринът се върна учуден. От вратата на йоакимовия дом току-що излизаше царицата заедно с придворната си прислужница Ефросина. Зад тях от прага се показваше бялата глава на патриарха, който изпращаше високата си гостенка. Мария почтително се навеждаше да му целуне ръка за раздяла и веднага след това се обърна отново да догони с гласа си изненадания кастрофилакт.
— Болярино — каза тя високо и живо, като се усмихваше. — Струва ми се, че мъглата не е толкова гъста, за да не можеш да ме разпознаеш, когато минаваш край мене. Нито пък си остарял толкова, за да ти изневеряват очите… Къде си ходил в това време?
Кастрофилактът се повърна, приближи се и се поклони ниско.
— Не се шегувайте със стареца! — отвърна спокойно и шеговито той. — Бях при нашия светъл господар…
— Ах, така ли!… А какво прави той? Не съм го виждала от вчера!
— По-добре е от всякога, светла царице… Стягаме се за битката.
Неизвестно защо, Мария охна още веднъж и размърда неспокойно ръце под тъмната плащеница, с която само се черкуваше или отиваше на гости у патриарха. С подправена уплаха тя прехапа устни, от което изведнъж и още по-добре проличаваше всичката красота на устните, на снежния блясък на зъбите и страстната бездна на очите на една тридесетгодишна неувяхваща хетера.
— За битката ли? Ами царят ще дойде ли с вас?
— О, да! Той ще ни води.
Мария се прекръсти благонравно и обърна, внезапно опечалена, поглед към безмълвния патриарх, сякаш търсеше някаква помощ от него.
— Господии! — глухо изстена тя. — Та царят едвам се движи още, а вие ще го пуснете да върви срещу бунтовниците! Ох, грехота е това, боляри!… Не бива! — хвърли тя упрек към някого, като че се намираше в залата на великия съвет. Нямаше кой да й отговори. Тя се обърна и като подгонена заситни бързо към палата, последвана от Ефросина.
Двамата сановници я изпратиха с мълчаливо внимание, докато сви в мъглата и се изгуби пред очите им. Останали сами, те срещнаха погледите си за миг и се разбраха. Нямаше какво да си кажат. Една преструвка за хиляден път беше плеснала криле над побелелите им глави и бе отлетяла заедно с Мария.
— Отбий се у дома! — покани любезно Иоаким.
— Не, благодаря, бързам! Трябва да намеря Тертер м да приготвя войската за утре… Благослови ме, владико свети!
Той се наведе, целуна ръка на патриарха, прекръсти се набожно и тръгна. Високите му жълти ботуши тромаво стъпваха по влажните плочи. Някой познат го поздрави от страничен къщен рем, но боляринът не виждаше и не чуваше пак нищо. В ушите му още звънеше лицемерният упрек на Мария, която, както винаги, можеше да се шегува, хапе, усмихва и просълзява. — Лисица! — промърмори кастрофилактът на себе си, от което дългите му и сиви мустаци пошавнаха като на уловен сом. — Не знае уж нищо… А кой го праща?… Като че ли света Петка говори пред тебе, а не самият сатана! Ох!… Желал бих да отворя портите на този разбойник Бърдоква само заради нея… Да я видя като настъпена змия как се увива и целува цървула му! Ех!…
Не само кастрофилактът, но и цялото богато и бедно Търново би въздъхнало от удоволствие и злобна радост пред картината на Марииното сгромолясване, за което страхливо беше помечтал боляринът Василий преди малко. Съществуваше една безгранична, но спотайвана ненавист към тази чужденка, която носеше под своята чародейна външност и власт всичките пороци на дявола. Мария всякога беше чувствувала тази омраза и ненавист към себе си. И без да се бои от нещо, тя отвръщаше на тия чувства със същата пълна мярка, без да пропуска удобните случаи да им докаже това. Търново за нея беше враг. С отмъстителен порив тя всякога се мъчеше да му докаже, че е и неин роб. Когато Бърдоква разказваше злобливо между своите съселяни преди година страхотната приказка за нея, той не казваше нищо повече от онова, което търновската мълва всекидневно доукрасяваше с все по-нови случки из живота на тайнствения и безнравствен Царевец. Но и Мария, от своя страна, като всички търновци и самия кастрофилакт, гледаше на общата опасност, идваща от тракийския бунт, двояко. Страхуваше се от неговата необуздана стихия, помитаща всичко пред себе си, и едновременно я очакваше със скрития пароксизъм на своето необуздано въображение. Всичко, което можеше да оскърби, унижи и смаже враждебното Търново, беше неин естествен съюзник, независимо от това, откъде идеше й кое беше то. Също като в приказката за завистливия съсед, тя бе съгласна да й се извади едното око с условие, че на врага й щяха да извадят и двете. ТЯ знаеше вече по-добре от всички кой беше Бърдоква. Несъмнено, открит враг на короната й, но едновременно и смъртна заплаха за цялата глутница боляри, князе и деспоти, които години наред бяха протягали хищните си ръце към тази корона. В своята непрекъсната ту явна, ту подмолна борба срещу това посегателство, изпъстрено с коварство и петна от човешка кръв, тя се чувствуваше напоследък уморена, изоставена и безсилна да продължи тази борба докрай. Над всичко отгоре ето че се беше появил още един
