недостижим за нейното отмъщение и власт враг — Бърдоква. Напоследък нейното чувство на самонадеяна жена, която познава цената си, често й беше поставяло и безстидния въпрос — какъв беше той?… Млад, красив и юначен мъж ли? — Сигурно! — си отговаряше тя самата. Един прост овчар, слязъл от планината като Месия и повел цял един народ, не можеше да не носи в себе си и обаянието над всяко женско сърце, та дори ако то тупти и под скъпа царска багреница. Никой в Търново не познаваше вече по-добре тайнствения и легендарен бунтовник от една жена. Рицар или обикновен разбойник, умен или прост, облечен в блестящи доспехи или още в овчарските си дрипи — все едно, в края на краищата той си оставаше и беше само едно — мъж! Ако Тих, болярите и крепостните стени се окажеха слаби пред безумната храброст и волята на този мъж, Мария се досещаше, че има още едно оръжие срещу него — очарованието на една жена… Кой би отказал любовта на една прекрасна царица? Хм!
Из залите и коридорите на палата се разхождаше свободно и лениво една опитомена мечка, която, излегната по скъпите килими, веднага се надигаше, щом усетеше Мариините стъпки или думи, за да я посрещне и лизне по бялата ръка, от чувство на привързаност към нея. Константин Тих не можеше да понася и се мръщеше пред тия мечешки сцени сред самия палат, но не намираше сили да даде израз на отвращението, което му причиняваха те. Той още се страхуваше и отбягваше мечката. Веднъж само той се беше поопитал да я отстрани от пътя си към работната стая. Той посегна към широкия й гръб с патерицата си, но разглезеният звяр показа зъбите си с ръмжене и царят едващо не рухна на пода от вълнение и яд.
— Не е ли по-добре да махнем този звяр оттука? — намекна той след тази случка на царицата. — Идват хора чужденци, боляри и други гости и, гледам, всички се озъртат и пазят от него, като че са попаднали в гората, а не в палат. Страх ме е някой път да не направи някоя пакост на нашия Михаил… Помисли, Мария, върху това.
Царицата кимна отрицателно с красивата си глава и се усмихна:
— Нашият син ще стане български цар и затова трябва да свикне с мечките още отсега.
Тих почувствува иронията, но си отмина, накуцвайки, без да каже нещо, повече очарован, отколкото обиден от ловкостта, с която го жигосваше от време на време любимата му жена.
И сега във въображението на Мария незнайният Бърдоква не беше нищо повече от тази мечка, опасна и страшна, когато е още в гората, но кротка и раболепна тук, в палата, пред най-лекия шум на нейните царствени стъпки… — Нека дойде!.
След посещението й в патриаршеския дом Мария се прибра веднага в своята стая. Чувствуваше се уморена като от дълга разходка. Тя отхвърли леко тъмната си плащеница в ръцете на Ефросина и се отпусна в копринените възглавници на широкото съпружеско легло, полускрито между прозрачни и извезани с цветя и птици завеси. Във въздуха на горницата се носеше благовонният дъх на ливан. По стените, по тавана, и пода пламтяха ярките възбуждащи тонове на боите и позлатата по изкусни украшения, дърворезби, килими и плюшени дивани. Тежък полилей висеше на средата. В един от ъглите на стаята се виждаше грамаден иконостас от сребро и слонова кост, в дъното на който се тъмнееше бледият образ на божията майка. През стъклата на затворените полуготически прозорци се откриваха, едва забележими през леката мъгла, призрачните очертания на някаква кула и височините около Търново.
— Ефросина! — повика тихо Мария. — Доведи ми детето!
— Сега, честита царице!
Полулегнала, Мария откри очи и тъжно се усмихна подир нея. „Честита!“… Как странно и предизвикателно като обида звучеше всякога това изтъркано и вехто българско обръщение! Да живееш между зверове и да се превърнеш самата по необходимост на звяр, на убийца; да не можеш спокойно да заспиш ноще пред страха на вероломството и дебнещите преврати; да лъжеш и се преструваш до погнуса; да слушаш всеки ден мълвата за собственото си падение и грях, и цялата тази грамада от нещастия да накичиш с думата „честита“ — е, това беше вече истинско богохулство!… — Ефросина, Ефросина, колко пъти съм ти казвала поне тука, когато сме сами, да забравиш тази дума… Ти си хиляди пъти по-честита от мен и всички останали в този студен като гробница дом, защото си само слугиня и душата ти е чиста като изворна вода. Ти нямаш друга грижа и мисъл, освен да ми прислужиш, да ме изкъпеш и утешиш; да ми бъдеш вярна дори и в греха и всичко това заради твоята моминска прикя и тихото ти брачно бъдеще с някой протокелиот или млад севаст!… Колко си щастлива, моя мила!…
Царицата въздъхна дълбоко и се повдигна между възглавниците. По нежно бледата кожа на лицето й блесна самотна сълза. Тя я отри с пръст и обърна глава към вратата. Там, на прага, мълчаливо се бе изправил малкият княз Михаил. Облечено в дрехите на паж, синеоко и русо, около тринадесетгодишно, момчето очакваше да бъде повикано от майка си. Мария го изгледа безмълвно и продължително. Гърдите й се повдигнаха от въздишката на дълбоко вълнение. — Всичко е за него! — мина през съзнанието й мисълта за майчинската й саможертва. Тя разтвори прегръдката си и едва тихо изстена:
— Ела, скъпи мой!
Князът приближи. Тя го притисна и зарови жадно устните си в светлите къдри на главата му. Плачеше. Отдавна не беше давала такъв изблик на натрупаната си мъка и сълзи. Нямаше и пред кого друг да стори това, освен пред единственото и свято нещо, което й беше останало в живота — детето й. Освен с Ефросина, само с него тя можеше да размени чувства на искрена човешка обич и страдание.
Малкият княз повдигна плахо сините си и кротки очи.
— Защо плачеш, майко? — запита той по гръцки, което се случваше винаги, когато ставаше нужда да се размени някоя сръдня или съвет. Майчиният език беше по-сладък и по-звучен от недодяланата българска реч и с него по-лесно се издаваха чувствата на мъката и радостта.
— Нищо, нищо, мое дете… — притискаше тя до гърдите си още по-силно детето.
— Обидиха ли те?
— Не, не…
— Да не е болен татко пак?
— О, не, не! — хълцаше тя.
Князът обърса с ръце мокротата от нейните сълзи, които се стичаха по челото, страните и шията му. Смутен от нестихващата скръб на майката, той напрягаше безпомощния си детски ум, за да отгатне причините на нейната дълбока тревога.
— А-а… — извика леко той и се чукна с върха на пръстите си по челото, като да беше направил някакво откритие. — Зная!…
Мария млъкна, спря тихото си ридание изведнъж и притегли русата глава на момчето до своето зачервено и мокро от плач лице.
— Какво знаеш ти? — задъхано попита тя, като го олюля леко.
— Страх те е! — каза нерешително и с детско простодушие князът.
— От какво?
— От Бърдоква…
— Ти откъде знаеш?
Михаил махна победоносно и весело с ръка. В този миг той беше вече сигурен, че е разрешил сполучливо гатанката на майчината му скръб.
— О-хо, войниците ми разказват всичко… Мария сви леко веждите си.
— Но ти пак си губил времето с тях… Е, нищо, нищо, не бой се! Няма да ти се сърдя сега… Та за какво ти разказват войниците?
— За Бърдоква — каза предпазливо князът. — Цели приказки… Вярно ли е, майко, че той бил толкова силен и юначен, та можел да бутне само с рамото си стените на Търново, ако поискал? Има ли и такива хора?
Мария мълчеше сломена. Онова, което нейните шпиони бяха закъснели да й донесат, най-важното за момента, детето неволно й го казваше, без да подозира, че изнасяше първо чистата истина за могъществото на незнайния Бърдоква пред нея. Страшно! Най-верните войници, които бдяха и ги пазеха по входовете на самия палат, предричаха и очакваха като пияни вече славата и утрешната победа на най-големия царски враг.
— Вярно е! — отвърна Мария на княжеския въпрос.
— И бил много страшен?
— Това не знам… Ще видим… Мълчи и не говори вече за това… Иди си…
