им беше възложено да съобщят между четири очи на самия император Палеолог. Писмата, посланията, които носеха до него от Тих и гъркинята Мария, напълно потвърждаваха думите им. Поогледаха се заловените пратеници, смаяни от силата и множеството на новото народно войнство, и не пожелаха да се върнат обратно в тяхното уплашено Търново. Останаха. От тях Бърдоква научи; че и царят вече е изпратил болярска и наемна войска през Търновския проход към Тракия. Това не го изненадваше, тъй като го беше очаквал. Същите тия предвиждания го бяха заставили да отдели преди тръгването си един значителен отряд начело с Годуна и да го изпрати да бди при южните врати на прохода за всеки случай. И не се беше излъгал като постъпи така. Около двадесетина деня само след залавянето на царските вестоносци, току-що дружините му бяха стъпили на единия бряг на Марица, бързо и среднощ ги настигнаха трима Конници, които от умора и вцепенение едвам слязоха от седлата си. Този път те бяха свои и идваха направо от Годуновия отряд. Беда! Войската на Тих беше вече минала прохода й в срещата си с Годуна не само беше отхвърлила от пътя си, но почти и унищожила дружината му.
Бърдоква се замисли. Трудностите, които идваха от безкрайната отбрана срещу многоликйя враг, надхвърляха вече границите на човешкото напрежение и разкъсваха силите не само на дружините му, но и на самия него. С каква радост би се върнал той отново в Подгорието, за да си отдъхне пак в одимената Вуколовска колиба от изпитанията, в щастливия и завършен край на които той беше толкова много повярвал след прогонването на татарите. Същата жажда за спокойствие на тихия овчарски бащин кът и същото сломяващо разочарование, с което беше стъпил някога в запустялото като гробище родно село, се повтаряше и сега. Той не виждаше края на своето дело, както казваше сам. Ала все със същите неизчерпаеми сили, които не го бяха изоставили някога да падне от изтощението на глада под стария селски дъб, той и през тази нощ, загледан в тъмните води на Марица, повдигна глава и се обърна назад. Плискан от дъжда и обвит от непрогледния мрак на есенната нощ, целият огромен стан на дружините му спеше направо в калта и влагата на земята. Това бяха воини с желязна плът като неговата, която не се боеше от нищо, от никакъв поход и битки, макар че и желязото на най-острия меч се изхабяваше и огъваше понякога.
Бърдоква се отдели от брега и тръгна из стана. Не се виждаше нищо. На места кракът му потъваше в някой мек овчи кожух, свит на топка в пътя му, и той се отстраняваше предпазливо и виновно, за да то прекрачи или заобиколи, без да събуди воина. Сънлив глас зад него питаше в тъмнината:
— Войводо, ти ли си?
— Аз. Спи, спи!
Между колите той позна малката палатка на Лаконаса и повдигна чергилото й. Беше натъпкана със заспали войници. Невъзможно беше да влезе вътре и да търси крайчинския войвода между тях.
— Лаконас! — го повика ниско на няколко пъти отвън.
Крайчинецът се събуди и излезна. Среднощният им разговор беше къс.
— Ще идеш ли сам срещу гърците? — запита Бърдоква, като сложи ръка на рамото му. Лаконас разтърси леко плещи от нощния хлад.
— Ще ида… щом искаш… Ами ти, войводо, накъде?
— Аз ще се върна обратно, за да посрещна Тих. Утре рано трябва да се разделим. Вземи която ти харесва и колкото искаш от дружините със себе си, но гледай да не я свършиш като Годуна. Ти си тъдявашен и познаваш добре проходите. Ще бързаш! Ако са многобройни гърците, събери още родопски селяни срещу тях… Та сам знаеш какво трябва да се прави. Гони и ги нападай нощем, докато капнат и свият врат сами като Касим бег. Ако ги повърнеш назад ще знаеш, че си свършил повече нещо; отколкото нашата обща работа срещу татарите досега, Отрязвай им езиците, за да не могат да вкусят никога от хляба и потта на нашата земя!.
— Знам, знам, войводо!
Двамата мъже се разделиха, хладни и тъмни като-самата нощ. Те се разбираха един друг само по дълбочината на едно общо чувство на омраза й жестокост към враговете. Излишна беше последната страшна поръка на Бърдоква. Лаконас и без това щеше да го направи. Когато заедно с Ристак те бяха изпратени по пътищата на татарското отстъпление към Тичанския проход и се завърнаха след цял месец лутане, гонитби и битки с тях, тяхното пристигане в общата колона представляваше едно зрелище, пред което и самият Бърдоква наведе очи. На всяко седло на петстотния им отряд висяха завързани за дългите си перчеми като трофеи отсечени мургаво-жълти татарски глави с оцъклени още от ужаса очи и разнасящи около себе си в горещините нетърпимата воня на разложена човешка плът. Още веднага Бърдоква заповяда да хвърлят отвратителната си плячка из трапищата. Той им вярваше и без това страшно доказателство. Затова и сега в тия критични дни той знаеше кого изпраща срещу наглия завоевател Палеолог.
На сутринта рано Бърдоква намери още веднъж Лаконас преди разделянето на дружините им, за да му съобщи още някои упътвания, които смяташе, че ще му са необходими. Между тях имаше и едно хрумване, откъс от безсънната му нощ, което той реши да сподели с него и използува. Касаеше се за Касим бег, когото с около двеста души татари без коне той още влачеше; с колоната си.
— Лаконас, вземи и татарите със себе си! — каза той замислено.
Крайчинецът сви недоумяващ от нещо рамене.
— Защо ми са?… Аз още не вярвам в думите на този стар вълк Касим бег… Току-виж, че ме заклал през някоя нощ докато спя, за да офейка след това по дяволите някъде!
Бърдоква се усмихна.
— Не, той няма вече зъби за такава работа. Но все пак не го изпускай от очите си. Трябва да се спи с едното око в такова време… Вземи го! Дай му една конска опашка да развява и той наред до нашето знаме, за да видят гръцките войници, че сме в съюзни отношения и със самия Ногай срещу тях… Върни им и конете Лаконас! Той разбра и по брадясалото му и сурово лице се плъзна сянката на благоговейно учудване.
— Ще го взема…
Крайчинецът се обърна и тръгна из пробуждащия се стан, за да отдели дружините си. Трябваше да изпрати и хора за да потърсят проход за колите и пешаците през мътната и пълноводна река.
Есенната утрин беше свежа, и чиста. Вече от няколко седмици не бе имало такъв хубав ден. От широките гърбове на воловете, неоседланите още коне и кожусите на хората се отделяше тънката пара на влагата, подгонена от неочаквания топлик на слънцето. Весели са редките слънчеви сутрини на октомври. Във въздуха се носеше отморено конско цвилене, гъмжаща човешка глъч и викове. Бледосинкави и гъвкави ленти дим се смесваха с прозрачната мъгла на изпаренията. Миришеше на пресна тор, разкисната, кожа и прегоряла храна. Надалеч около стана се разстилаше жълтосивата шир на равнината, полегнала като огромно дъно между планинските масиви и вериги на Родопа и Средна гора. Вее там, от край до край гален от полегатите лъчи на слънцето, проблясваше гладкият змиеподобен ръб на Марица.
Към обед грамадният лагер се раздели на две. Заскърцаха отново колите Зашумяха готовите за път дружини. Бързо опустяха еднонощните коневързи. Възседнали на конете и готови за път, войводите от двете колони се погледнаха още един път в очите с възбудения поглед на раздялата и другарството, сякаш се прощаваха завинаги. Разпръснати бойни рогове надаваха един след друг продължителни викове. Последователно, като изневиделица, заникнаха и се олюляха високо алените макове на знамената по дружините. Една конска опашка, закачена на татарско копие, за обща почуда, се повдигна колебливо и неуверено между знамената и плувна на юг с колоната на Лаконас. Едноселци и земляци, познати от похода и битките на войната, се притичваха бързо един към друг, за да се прегърнат и простят в раздялата.
— Лацко! — се провиква сред общата врява младолик воин към някого. — Защо не дойдеш с нас?
— Къде отивате вие?
— Към Търново, казват… Ех!
— Не мога!… Лаконас не дава!… — с въздишка идва отговорът.
Бърдоква леко обърна коня си и пръв поведе останалите му дружини по утъпкания път на изминатите дни. Пред него и хилядите хора, които го следваха, се проточваше, един труден и пълен с неизвестности път, краят на които се губеше в далечината към крепостните порти на ненавистното Търново. Какво чакаше бляскавият и пищен Царевец сега от тях? Защо беше този удар на брат срещу брата?… Цяла година; па и повече, това сито котило от разглезени и продажни боляри начело с един страхлив и безпомощен цар си беше затваряло очите пред народните беди, залели с ужаса си повече от половината на Царството. Мълчаха и се спотайваха тогава като че това не ги засягаше зад високите непристъпни стени на престолнината. Страхливци! А ето Че сега се уплашиха от свободата и доброто на своя народ, който цял живот ги беше хранил като ято жребци по хълмовете на Търново. И срещу всичко това този народ не беше
