пожела да падне от такава височина и още по-здраво стисна дръжките на килимчето. А-килимчето летеше нагоре.
Синица си представи как децата влизат в клас, сядат на чиновете, чакат да удари звънецът. А учителят го няма.
„Елементарно отсъствие“ — помисли си физикът, без да губи постоянния си оптимизъм.
По въздушния поток, който силно опъваше тялото му, той усещаше, че килимчето го отнася все по- нависоко. Може би е вече на височината на Хималаите. По-нагоре ще започне да се задъхва — това е проверена практика, класическа медицина.
Синица затвори очи.
Над града бавно плаваше самоходна гондола, прилична на старинен дирижабъл. Човекът, който я беше построил — физик-теоретик, — нарече своя въздушен кораб „палатка на усамотението“. Ученият се криеше тук от телефонните позвънявания, от шума на тълпата, от бръмченето на моторите, от детските гласове, за да може спокойно да обмисли механиката на звездните светове.
И ето в тази палатка, през отворения прозорец на гондолата, попадна точно учителят Синица.
Само до преди минута теоретикът беше щастлив. В палатката беше горещо и теоретикът на звездните светове, разсъблечен, седеше с наметната на гръб бяла риза. Тишината тук бе такава, че ако щеш греби с шепи и пий. Нито едно най-важно телефонно позвъняване не можеше да намери знаменития учен… Той ясно си представяше блестящите колела на далечните галактики…
И изведнъж в тихата палатка се вмъкна някакъв непознат човек. Шляпна на мекия синтетичен под и сега лежи със затворени очи, сякаш си почива на някоя зелена полянка.
— Кой си ти? — каза страшно теоретикът. Той почувствува силен пристъп на гняв: дори във висините няма спокойствие от тези случайни минувачи…
Синица отвори едното си око и видя някакво сияние. После с второто око различи човек в бяло. Рижа брада, сияние над главата — къде беше срещал това познато лице?… Синица смутено се усмихна.
— Аз съм Синица — каза той едва чуто.
— Откъде си? — с гръмовития си глас продължи да пита рижебрадатият.
— От Земята… — При тия думи Синица скочи, изви се неловко и наведе глава.
Известно време теоретикът изучаваше посетителя. Той разбираше, че този човек има някакво загадъчно увлечение. Не всеки може чисто и просто да подскочи на три километра и да попадне в единствения прозорец на движещата се палатка, не всеки ще почне така дълго да изучава синтетичния под.
— Аз съм обикновен учител — каза с въздишка Синица. — Нищо не разбирам…
На теоретика му стана обидно: затова ли бе зарязал своя институт, бе се издигнал над облаците, та да губи времето си в празни разговори. Но и нямаше как да покаже вратата на този бърборко.
— Но какво не разбираш? — попита ученият.
— Как си сътворил Земята за седем дни?…
Теоретикът си спомни, че беше написал своя капитален труд за магнитното поле на Земята за седем дни. Именно в палатката на усамотението. Това беше най-спокойната седмица в живота му — никой не му пречеше. Теоретикът се намръщи и попита:
— Откъде знаеш?
— Четох…
— Няма значение дали е за седем дни — каза, усмихнат, ученият. — Аз размишлявах за магнитното поле на Земята седем години…
От тези думи посетителят се сепна, погледна внимателно събеседника си и видя над главата му въртящи се перки.
— Елементарен вентилатор! — каза радостно Синица и нервно се засмя. — Боже мой, какво съм заплещил?! Извинете ме, моля… Вмъкнах се така ненадейно. Работата е там… С една дума, съвсем си изгубих ума от полета и когато ви видях, помислих, че съм попаднал… в твърде непозната обстановка… Затова ви и говорих на „ти“.
Сега пък се разсмя високо теоретикът. И се представи:
— Кримов Евгений Александрович.
— Учителят по физика Синица Виктор Илич — каза пътешественикът.
Те си стиснаха ръцете.
С един жест хазаинът покани Синица да седне в креслото. Той огледа с интерес уютната палатка и все още мислеше как можа да попадне тук.
— Килимчето — спомни си той. — Тази странна дяволия се нарича а-килимче…
Виктор Илич Синица разказа подробно и точно какво се беше случило с него от минутата, когато Таратар извади от старата си чанта металното а-килимче. Теоретикът се смееше от сърце.
— Я гледай ти, чудна история!… Казваш, изплела го ученичка? Не от вашето училище? Това няма значение… Момичетата са много изобретателен народ… Ние правим плахи опити с гравитацията, а твоята ученичка е прескочила всички междинни стадии и е изплела килимче, което отблъсква гравитационните вълни. Превъзходно!
— Елементарно килимче — потвърди учителят.
— Но къде е то? — попита неспокойно Кримов.
Те огледаха цялата палатка и не го намериха. Погледнаха един след друг през прозореца — да не се е закачило за нещо. Килимчето го нямаше.
— А не можеше да се втурнеш при мене просто ей тъй, а, Синица? — попита теоретикът и замислено заглади брадата си.
— Не можех — потвърди Синица. — Килимче имаше. Впрочем, Евгений Александрович, моля те да забравиш за глупавото ми поведение. Не зная какво ме прихвана.
— Това не се забравя, но на никого няма да кажа — обеща Кримов. — Напразно се тревожиш, Виктор Илич. Ти дори се държа деликатно, мъчеше се да разбереш моите естественонаучни познания за света. Ако аз бях извършил този полет и видех зад облаците човек в бяло, сигурно щях да налетя на бой, защото отдавна съм си харесал това място.
— Но къде е килимчето? — тревожеше се Синица.
— Има два варианта. Килимчето може да е продължило полета си и в такъв случай ние никога вече няма да го видим. Ти колко тежиш?
— Шейсет и пет.
— А колко голямо е килимчето?
Синица начерта във въздуха квадрат. Теоретикът взе лист хартия и бързо направи изчисленията.
— Гениално изобретение! Потресаваща подемна сила.
— Те взаимно се наричат гении — учениците на Таратар — спомни си учителят по физика.
— Човек, който с едно обикновено килимче е посрамил всички ракети в света, може да бъде наречен три пъти гений. Главното е да се намери изобретението… Вариант номер две: от удара в палатката контактите са се откачили и килимчето е паднало долу… В колко часа излетя, Виктор Илич?
— Осем без петнайсет.
Кримов погледна часовника си. Бяха минали четиридесет минути.
— Сега да пресметнем точката на нашата среща…
Те решиха да проверят втория вариант и насочиха гондолата надолу. Теоретикът изключи отоплението в палатката, облече костюма си, шлифера и веднага заприлича на изтъкнат учен. Гондолата се сниши почти над самата земя, движеше се на малка скорост успоредно на пътя — също като обикновено въздушно такси.
Кримов предложи:
— Хайде да съберем информация.
Теоретикът се разположи до отворената вратичка, учителят на отсрещната страна подаде главата си през прозореца. Те гледаха най-внимателно, питаха срещнатите. Никой не беше намерил килимче.
В края на селцето им провървя: едно момченце, вдигнало нагоре глава, им съобщи, че е изчезнал гъсокът на съседите. Кримов спусна летателния апарат върху воднистия сняг.
— Какво общо има тук гъсокът? — недоумяваше Синица.
