който решава тази теорема, просто е колега на великия математик. Време е да се разбере това… „Авторите на тези доказателства — презрително каза Таратар за ръкописите на „фермистите“, — бяха вдъхновени от жаждата за лесен успех…“ Как може да се забрави такава обидна фраза!
Професора скъса тетрадката с доказателството на теоремата на Фермa. Второто в света доказателство… Но сега това нямаше никакво значение. За историците е оставена кратка бележка в дневника на Каролков: „Аз доказах теоремата на Фермa, като открих неизвестен досега начин за намиране на множителите на числото!“.
Решението на тази задача не знаеше дори Електроник.
„Нека се намери трети човек, който сериозно да се заеме над Питагоровата тройка“. — каза в заключение Професора.
И той се зае с ново съчинение.
Беше го замислил отдавна. Ще се нарича „Симфония на града“.
На магнетофонни касети Професора бе записал звуци от големия град — шум на мотори, на машини и механизми, бръмчене на автомобили, самолети, хеликоптери, на влакове на метрото, на автобуси и тролейбуси, говор на тълпата, рев на стадиона, ахане на пневматичния чук. Сега му оставаше да забави рязко магнетофонните записи, да ги разшифрова — да начертае по тях графики в нотната тетрадка. После трябва да зачеркне всичко излишно — така наречените немузикални структури, да препише нотите на чисто, да смеси музикалните гласове, и симфонията е готова: градът ще оживее, ще зазвучи с инструментите, ще запее с гласовете. Градът, чут от автора от височината на хеликоптеров полет.
„Първи концерт за хеликоптер с оркестър“ — промени Каролков заглавието на своето съчинение. Също съвременно название.
Както е известно, Каролков не обичаше уроците по музика, които баба му преподаваше, считаше ги просто за губене на свободното време на математика. Но трябваше да изучава съчиненията на класиците. Сега Каролков вместо класиците ще свири концерти на Каролков. Математиката, както предполагаше авторът, ще внесе в пъстротата на нотите свой ред, ще опровергае старите канони, ще създаде нова музика…
Вовка слушаше как на магнетофонната лента трещи перката на хеликоптера и нахвърляше нотите. После реши да изсвири партията на хеликоптера — и с всичка сила удари по клавишите. Излезе доста добре…
Влезе баба му и каза с тъжен глас:
— Вова, защо разваляш пианото?
— Това е мое съчинение — рече гордо Вовка. — Партия на хеликоптера.
— За щастие, това съчинение никога няма да бъде чуто от Бетховен… — въздъхна баба му и излезе.
Композиторът позвъни на Сергей Сироежкин.
— Как мислиш ти — попита той, — на хората на бъдещето, е, с една дума, за „Космическия кораб „Земя““, нужна ли е нова музика?
— На хората на бъдещето е нужно оригинално изкуство — категорично потвърди Сергей. — Ти какво си съчинил?
— „Първи концерт за хеликоптер с оркестър“.
— Ти си гигант, Професоре! — каза възторжено Сироежкин.
Вовка почувствува прилив на нова енергия. Той реши да сподели радостта си от новото откритие с Електроник.
Пети април.
Полетът на учителя по физика
Таратар се сърдеше на себе си: не можеше да разбере устройството на а-килимчето. Той го огледа най-подробно, но без полза: в краищата — две дръжки за доброволния изпитател — това бяха в същност единствените удобства. Имаше още металически пластинки в края на жиците — контакти, които, както предупреждаваше Макар Гусев, криеха опасност.
Таратар не послуша съвета, съедини пластинките и килимчето се изтръгна от ръцете на учителя, моментално се лепна за тавана. Трябваше да се донася стълба, да се катери до самия таван, да търси лентите. Щом контактите бяха откачени, килимчето шляпна на пода.
Таратар беше сам в безлюдното училище, никой не видя как той стои на стълбата и размишлява за антигравитацията.
Той изобщо не можа да схване нищо и позвъни на учителя по физика Виктор Илич Синица. Уговориха се да се срещнат рано сутринта, преди занятия.
Синица, млад физик с наполеоновски ръст, с едра глава, върху която стоеше голяма шапка, минаваше за много способен педагог. Синица гледаше оптимистично на живота, знаеше всичко на света, носеше син тренировъчен костюм, тичаше рано на разсъмване неизменните три километра, а нощем четеше съчиненията на класиците. За него не съществуваха неразрешими проблеми.
Той посрещна Таратар и му махна с ръка.
— Физкултурен привет, Семьон Николаевич. Как спахте? Къде е вашето тайнствено изобретение?
Таратар не почна да му разправя, че бе спал отвратително. Първо показа на Синица вечния двигател.
— Класика на равнището на шестокласник — отсече с усмивка Синица.
Той веднага обърна внимание на светещата лампичка и бързо огледа прибора.
— Всичко е ясно. Върти се без търкане. Кой е авторът?
— Сироежкин.
— Способно момче. Струва ми се, че малкото му име е Сергей. — Синица за всеки случай искаше да провери паметта си. — Не знам от какъв материал е направен този прибор. Трябва да питаме химика.
Таратар се навъси.
— Не стават ли премного експерти за един прибор, Виктор Илич?
— Такова е съвременното състояние на науката, уважаеми Семьон Николаевич. Един човек не е в състояние да знае всичко.
— Леонардо да Винчи е знаел.
— Леонардо втори път няма да се роди — заключи физикът.
Синица взе с възторг изваденото от чантата а-килимче. Кръглото му лице сияеше. Физикът от сърце се смееше високо, като слушаше как паднал осмокласникът Гусев, как се катерил до тавана самият Таратар.
— Ако не бях видял с очите си, за нищо на света не бих повярвал. — Физикът с удоволствие разглеждаше килимчето. — Елементарно просто! А-килимче! и цялата гравитация лети към джендема!
— Внимавайте с контактите, Виктор Илич — напомни му Таратар.
— Разбрах ви, Семьон Николаевич… Ако не възразявате, аз ще бъда вторият след Гусев изпитател. — Учителят погледна към тавана. — Само че да излезем на двора. Някак се чувствувам по-спокойно, когато над главата ми е открито небе…
Учителите излязоха на двора. Пролетното слънце слепеше. Снежните преспи бяха изтънели. По асфалта струеше ручей. Таратар бе наметнал палтото си на раменете, физикът излезе без палто.
— Значи да се съединят лентите? — попита Синица, хванал килимчето за дръжките. — Грандиозно изобретение!
— Внимателно… — понечи да каже Таратар и отскочи встрани: пред очите му се мярнаха сините панталони и островърхите обувки.
Таратар вдигна нагоре глава: учителят по физика се отдалечаваше с огромна скорост, като риташе смешно с малките си крака. След половин минута Синица изчезна в небесната синева.
„Какво стана сега? — мислеше си слисано Таратар. — Не се договорихме как да се приземи…“
Същата мисъл дойде едновременно и в ума на Виктор Илич Синица.
Той искаше да откачи контактите, но навреме забеляза под себе си покрива на училището. Синица не
