някой от съседите да види как го водят под ръка по килима и го настаняват в колата.
Когато Турин седна пред телевизора, телефонът позвъни отново и познатият глас на директора меко, но убедително каза:
— Уважаеми Термопил Иванович, искам да ви напомня, че днес имате шефски концерт. Още е шест без четвърт, а залата е пълна. Това са ученици, Термопил Иванович, момчета и момичета. Те чакат именно вас!
Турин погледна часовника си и рече неспокойно:
— А защо не ми напомнихте по-рано, че това е шефски концерт! Точно сега ще закъснея.
— Не се безпокойте, Термопил Иванович! — избоботи в слушалката директорът. — Колата е пред вашия вход.
— М-м… Е добре, докато се приготвя, занимавайте някак децата.
На концертите на Термопил Турин в родния му град някои любители на музиката не можеха да влязат години подред. А на децата невероятно им вървеше: за тях се даваха специални концерти.
Кой ще се откаже от билет с покана, в която е посочено името на артист от световна величина! Някои възрастни считаха за несправедлив този установен вече ред.
Всички поканени бяха дошли на концерта.
Залата бе пълна. Чакаха Турин. Сега той ще излезе — съсредоточен, стремителен и гениален. Ще излезе, без да вижда нищо около себе си освен разтворения като челно-полирано крило роял.
А излезе момче с очила. Дребничко, възрижо, с папка, под мишницата. Всички мислеха, че то ще произнесе приветствената реч. А то — право на рояла.
Отиде, отвори нотите и каза пискливо пред стоящия до него микрофон.
— „Концерт за хеликоптер с оркестър“. Изпълнява авторът.
Залата ахна. („Какъв е този виртуоз — „хеликоптерист“!“). Шумна вълна премина по редиците, сля се с първите звуци на рояла. Изглежда, че изчервилият се от вълнение автор очакваше именно такова начало на своя концерт: след първата вълна на прилив стремително се понесоха следващите — градът ритмично се вливаше в академичната зала с безкрайния си океан от звуци. Бръмчаха мотори, крачеха минувачи, напрегнато се трудеха улиците. Далеч някъде удари часовникът на кулата, прозвучаха детски гласове. Познатият град се разкри за слушателите, градът, в който ден след ден минава животът им.
Изведнъж засвири и оркестър. Пианистът погледна към залата, усмихна се, кимна на някого и продължи да свири заедно с оркестъра. Макар на сцената да нямаше никакви музиканти, звучаха тръби, пееха цигулки, удряше голям барабан и обагряха музикалния град с всички цветове.
Само ония, които седяха в партера, се досещаха, че вместо оркестър свиреше едно момче. То седеше спокойно на първия ред, загледано към тавана, а под синята му куртка се лееше оркестровата музика. Електроник предварително се бе уговорил с Професора, че ще му помага с оркестров съпровод — нали е обявено, че концертът е с оркестър, и той беше записал на монтирания в себе си магнетофон откъси от симфонии на класици. Те бяха репетирали концерта и сега Електроник изпълняваше ролята на оркестър.
Радостите и скърбите на големия град завладяха изпяло слушателите. Те сякаш вървяха по тротоара и усещаха приятелската топлина на напечения камък; правеха път на момченцата, чули отдалеч тропота на бързащите им обувки: заспиваха, загледани в звездите през прозореца и изпускаха отворения учебник; посрещаха новия ден, като се радваха на слънчевия изгрев — учениците притихнаха, поразени от това, колко точно познава самоувереният автор на концерта техния живот.
Музиката гърмеше все по-упорито и в очите, на слушателите се замержеляха светкавици. Пианистът и момчето-оркестър се увлякоха в изпълнението и стигнаха до един опасен праг за човешкия слух, когато дори и най-приятната мелодия може да причини болка. В такива мигове музиката става зрима и замисълът на композитора, който е писал съчинението си върху потна хартия с обикновена писалка, се въплъщава в странни символи. Сред резките светкавици, каквито понякога наблюдават летящите в кораба космонавти, зрителите виждат фантастични силуети, танцуващи фигури, безкрайните простори на космоса; на някои при това им се струва, че стоят пред черната дъска и се мъчат да си спомнят някакви формули, но ги мързи да вдигнат ръка, да отворят уста, мързи ги дори да мислят за формулите.
В това зрително възприятие на съчинението на Каролков нямаше нищо удивително. Както е известно, музиката отразява в звукови образи чертите на своето време, някои важни идеи. Вавилонският клинопис, който досега никой не е разшифровал, представлява, както предполагат учените, запис на мелодия, съпровод на някакъв древен мит. И музикалната теория на Птоломей изразява неговата космология с неподвижното Слънце в центъра на света. А съчинението на Професора, разбира се, се опираше на съвременните знания и преди всичко на математиката, инак Електроник не би могъл да го усвои така лесно и великолепно да го инструментира.
Момчето-пианист и момчето-оркестър се разбираха един друг прекрасно. Но ето, че оркестърът млъкна — градът затихна, настъпи нощна тишина. Звучеше само роялът, звучеше така, сякаш трещеше хеликоптер. Хеликоптерът се издигаше все по-високо и по-високо — над хората, над нощта, над света, докато не изчезна сред звездите…
На автора на хеликоптерния концерт ръкопляскаха от все сърце. И той скочи от стола, забрави нотите си и бързо се скри зад кулисите. И там видя знаменития пианист.
— Поздравявам те — горещо каза Турин и стисна ръката на младия си колега. — Как се казваш? Нима сам си го съчинил?
Професора беше страшно изплашен: Термопил Турин е слушал съчинението му! Той сви глава в раменете си и измърмори нещо в отговор. После видя Електроник и се зарадва.
— Ето той — Професора посочи другаря си — ме научи някога да свиря по формулата на Рихтер.
Турин огледа придирчиво Електроник, той се досещаше, че под дрехите му е скрит магнетофон.
— Ти ли заместваше оркестъра? — попита той.
— Аз — спокойно каза Електроник. — Помъчих се да изведа формулата на Рихтер, но разбира се, не успях: изкуството е твърде сложно за математическия анализ. Затова пък се научих на някои музикални похвати.
— Великолепно — измърмори Турин. — После ще ми разкажеш за своята работа… — Той бързаше за сцената. — Не си отивайте след концерта, приятели. Искам да поговоря с вас.
Той излезе на подиума. Седна, сложи ръце върху клавишите и около минута седя неподвижно, като разглеждаше с интерес забравените от Професора ноти.
„Формулата на Рихтер… — каза той тихо. — Значи може да има и формула на Турин?“
— Аз зная седемдесет и девет математически символа от началото на вашето свирене — потвърди Електроник, който беше чул казаните на глас мисли. — За формула това не е достатъчно. Искате ли да ги нарисувам във въздуха.
Много странно, но Турин чу математика, погледна към него, като се мъчеше да разбере не се ли шегува той, и разбра, че момчето говори истината. И каза бързо в отговор, почти без да мърда устни:
— Сега не. После ще покажеш.
Турин не обичаше математиката още от ученическия чин, понякога му се приспиваха мрачни сънища за изпити по тригонометрия. Но сега, колкото и да е чудно, споменаването за формулата го заинтересува. Той се съсредоточи, реши да свири за този загадъчни момчета.
Турин свиреше Чайковски.
… Приятелите слушаха пианиста в ложата. Електроник с гордост поглеждаше към съкласника си. Може би той виждаше портрета на Професора окачен в родината на класиците по музика. А може би си представяше скулптурата му, отлята от чисто злато — точно такава, каквато фараоните са поставяли на знаменитите музиканти.
Електроник беше прав: не е по-лесно да се изведе формулата на Турин от това да се научиш да играеш добре шах. Но той чувствуваше, че именно музиката му помага да обмисля главната задача, и благодареше на другаря си, че попадна на този концерт.
Звучеше Чайковски.
Термопил Турин свиреше както винаги блестящо.
