— Веднага личи, че си новак, Електроник — каза Сироежкин, като влизаше в клас. — Още никого няма, а учителят е на мястото си.
Той остави чантата си на чина и с учудване обърна поглед към дъската. Вместо обикновената класна дъска светеше огромен, почти колкото цялата стена, екран.
— Какво е това, Електроник?
— Моето рационализаторско предложение — каза спокойно новият учител. — Дъска с нова конструкция.
Екранът показваше разтворените врати на училището, идващите с чанти в ръце ученици.
— Класно изобретение! — похвали го Сергей.
— Специално за нашия клас — потвърди Електроник.
— Значи няма вече да драскаме с тебешир. Гледай, изучавай и прави изводи — предположи Сергей.
— Ние можем да се включваме към лабораториите, телевизията, изчислителния център. Честно казано, това не е мое изобретение. Виждал съм в много институти как професорът чете лекция на катедрата, а студентите го виждат и чуват от стотици и хиляди километра.
— Ти си най-добрият учител в света — похвали Сергей приятеля си. — Таратар ще е доволен от тебе. А другите класове ще си умрат от завист… Впрочем, ще идват при нас на екскурзия… — Той показа дъската. — Гледай! Ето бързат дребосъците от долните класове!… Бързат първокласничетата. А академиците от десетите класове не бързат… Те дори не знаят, че имаме такова изобретение… Сега ще се покажат нашите…
Те наблюдаваха как децата влизат в училището и пред тях се изпречваха живи картини от минали епохи. Като размахваха въображаеми копия, каменни брадви и лъкове, шумно нахълтаха в коридора малките „древни“ хора: те смъкваха пухкавите си зверски кожи в гардероба, слагаха пантофи и изведнъж се превръщаха в симпатични ученици. Група мълчаливи „рицари“ в гладки кожени куртки със стиснати под мишница чанти гръмко трополяха с обувките си и, без да хвърлят ни един поглед към момичетата, влизаха направо в клас. Бавно вървяха ораторите, говореха всички в един глас, без да се изслушват един друг; грамадните им чанти бяха натъпкани с учебници и тетрадки… Изобретателите носеха кутии с модели… Някой, който вървешком измисляше фотонна ракета, пусна с огледалцето си слънчеви зайчета и „ракетата на светлината“ отлетя през отворената врата.
Минаха вече представителите на всички епохи, а обикновените гении, изпреварили своя век, все не идваха. Удари звънецът. В осми „Б“ клас все така си седяха учителят и единственият ученик.
— Какво се е случило? — недоумяваше Сергей. — Грипна епидемия? Вчера всички бяха здрави.
Електроник включи радиотелефона и класната стая се изпълни с гласовете на учениците от осми „Б“ клас — гласове на най-обикновени гении.
Те залягаха над своите изобретения. Никой не беше болен.
— „Космически кораб «Земя»“ — каза Сироежкин парола и всички съкласници веднага го чуха. — Защо не сте на училище? — попита Сироежкин. Електроник чака! Нима сте забравили, че той е учителят?!
Раздаде се хор от възмутени гласове. Никой не бил забравил, че учител днес е Електроник. Децата просто били заети. Не им оставала ни една свободна минута за уроците. Професора съчиняваше втора симфония. Кукушкина моделираше система на кръвоносните съдове. Гусев преправяше своята бъчва, като усилваше въздействието й върху мускулите. Всички те — бъдещи инженери, учени, художници — искаха сега свобода за творчество!
„Защо да ходим на училище, когато Електроник и така ни дава своята информация!…“, „Тетрадки, писалки, чинове, дори самият „Репетитор“ — всичко това е остаряла система на занятия…“, „В края на краищата, ако става дума за задачи, параграфи и правила, може да ги предаде по телефона или телевизора…“ — такива бяха доводите на новите гении.
— Иди, че се опитвай да изучиш хората, щом дори на урок не идват — забеляза печално Електроник.
— Всички са класически мързеливци! — каза възмутено Сергей. — Да си седиш в креслото, да дъвчеш сандвичи и да гледаш телевизора се счита за нормално учене и нормален живот. Просто не разбират, че днес ти си Таратар.
— Аз не съм Таратар — каза бавно Електроник. — Аз съм помощник на учителя. Никога не съм забравял това.
— Изключи телефона си и всички гении ще довтасат в клас за нужната им информация — посъветва го Сироежкин.
— Защо да го изключа? Тогава изобщо на никого няма да съм нужен. — Нека си работят. Харесва ми, когато хората работят. Аз се уча от вас да работя. — И Електроник каза по радиотелефона на осми „Б“: — Продължавайте да работите над домашната си работа!
— Значи, ти извеждаш своята формула за гениалност?
— През нощта четох съчинения на поети. Не всичко разбирам. Например какво е това „душа“?
— Защо те интересува душата?
— Четох у Пушкин: „Вдъхновението е разположение на душата за най-живо възприемане на впечатленията и за обмисляне на понятията, следователно и за обясняването им. Вдъхновението е нужно в геометрията, както и в поезията.“ В тази точна формула — призна Електроник — всичко ми е ясно, дори „им“, не ми е известно само едно понятие — „душа“.
Сергей се затрудни с отговора.
— Душа ли? Това според мен е разум, нерви, изобщо целият човек — каза той. — Целият аз или целият ти. Разбираш ли?
— Почвам да се досещам как се ражда вдъхновението.
На Сергей винаги харесваше искреността на Електроник, неговата голяма обективност. Той каза:
— Трябва много да се работи, за да се получат красиви неща.
— Разбирам! — възкликна Електроник. — Най-хубавото нещо — най-красивото! Автомобил, дом, самолет, доказана теорема…
— Мнозина умеят да работят красиво — каза сериозно Сергей.
— Значи вдъхновението е нужно навсякъде — в геометрията, смятането, стиховете, шахмата — продължаваше да размишлява Електроник съгласно Пушкиновата формула.
— Разбира се. Архимед, Лобачевски, Алехин и другите велики хора са потвърдили това правило.
— Трябва още веднъж да разгледам грешките на великите — направи извод електронното момче и след известни колебания предложи на Сергей: — Може ли да опитаме да поиграем на шах?
Сергей се спусна към шкафа, изсипа на учителската маса шахматните фигури. Той беше доволен, че Електроник печели над себе си мънички победи.
Когато директорът на училището надзърна в осми „Б“ клас, за да провери как върви урокът, той остана изумен: в празната класна стая играеха шах учителят и единственият ученик.
— А къде са останалите? — попита Григорий Михайлович. — Къде са учениците ви, Електроник?
— Аз им разреших да се занимават у дома си — каза, като ставаше, Електроник. — Те още не са довършили домашните си работи.
— Ние тук се посъветвахме — добави Сироежкин — и решихме, че домашната им работа е по-важна от урока.
— Не е вярно! — чу се зад гърба на директора един глас и в класа влезе Мая Светлова от училището на химиците.
Сироежкин цял пламна, като Свръхновата: защото Мая не знаеше, че пред нея стои директорът и можеше да издаде всички ученици.
— Самият ти каза, че са мързеливци — обърна се Мая към Сергей, който продължаваше да пламти. — Тъкмо звънях на Електроник през почивката и чух вашия разговор. Електроник толкова много се готви, а те не дойдоха! Много са важни — „обикновени гении“… Просто самоуверени мързеливци!
— Да ти повикам ли веднага, Григорий Михайлович? — каза уплашеният от откровеността на Мая Сироежкин.
— Вие навярно сте учител? — обърна се Мая към директора.
