— Не, аз съм директорът.
— Толкоз по-добре. Викайте ги!
— Аз не мога да отменя разпореждането на учителя, без да поговоря с него — усмихна се Григорий Михайлович и изведнъж видя светещия екран, който показваше празния слънчев коридор, окачените на закачалките палта, отворените врати на училището.
Директорът огледа екрана, подаде ръка на новия учител.
— Благодаря за нововъведението, Електроник. Наистина децата са пропуснали много важен урок. — И той се обърна към притихналата кампания: — Да послушаме Електроник!
Директорът, Сироежкин и Светлова седнаха на чиновете, а Електроник отиде при екрана. Той включи института и разказа как тук се раждат новите електронни машини. Зрителите видяха учени и инженери в бели престилки. В една от групите се мярна лицето на Громов. Професорът погледна камерата, отдръпна се от колегите си.
— Как върви урокът, другарю учител? — попита той Електроник.
— Урокът върви добре — доложи ученикът му.
— Извинявай, че те отвличам — каза Громов. — Имам към тебе една молба. Утре в нашия град се открива важна изложба, институтът ти възлага да работиш в нея. Впрочем — поправи се Громов, — това не е най-точната дума — „изложба“. Просто пристигат кибернети, или роботи, както ги наричат в много страни, за да демонстрират своите способности. Също такива електронни механизми, какъвто си ти. Подробности ще научиш в информационния център. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — каза Електроник.
— Можеш да поканиш своя клас на откриването — предложи професорът. — Така да се каже, нагледен урок. Ако, разбира се, дирекцията не възразява.
— Директорът е тук, слуша урока от чина — простодушно каза Електроник.
— Считам предложението на Гел Иванович за интересно — обади се от първия чин директорът.
— Григорий Михайлович е съгласен — предаде Електроник на Громов.
— В такъв случай аз правя заявка за осми „Б“ — И Громов се върна на работното си място.
Електроник погледна часовника, веднага превключи екрана. Сега на него се появи някакво грамадно рогато животно.
— Изложба за постиженията на народното стопанство — обясни Електроник. — Сега ще видите доказателство за последния опит на осми „Б“.
Животното стърчеше над тълпата като мощен древен мамонт. Внезапно то вдигна глава, откъсна няколко клонки от върха на тополата и лениво задвижи челюсти.
— Нима тава е крава? — каза с любопитство директорът. — Никога в живота си не съм мислил, че има такива гиганти!
— Изобретение на Виктор Смирнов — потвърди новият учител. — Виждате, именно той стои до кравата! А до него е баща му…
Виктор Смирнов с мъка изведе кравата от гаража. Той дори се изплаши, като я видя на дневна светлина: бре, че грамадна!
До вчера вечерта кравата беше малко по-голяма от обикновена крава, в гаража лежаха кутии с царевична свила, няколко стари автомобилни покривки, бали с пресовано сено.
Сега гаражът беше пуст и чист, сякаш излизан от някакъв грамаден език. Както се вижда, на кравата се бе отворил голям апетит, тя не остави дори парченце хартия, а самата стана колкото камион. Не, май че още по-голяма — колкото тролейбус!…
Приятелят на Виктор само примигваше и не разбираше как така за три дни от донесеното в тенджерата дребосъче беше пораснало такова чудовище.
Кравата беше великолепна: бяла, с черни петна и войнствено вдигнати рога — сякаш изсечена от мрамор. Тя гледаше стопанина си.
— Донеси стълбата, Олег! — викна Смирнов на приятеля си и размота на земята едно въженце.
Той постави стълбата до стената, качи се почти до самия покрив и оттам метна въженцето върху якия врат на животното. Завърза го, леко дръпна въжето. Кравата тръгна спокойно след стопанина си, сякаш цял живот беше вървяла с оглавник.
Олег запали мотоциклета и на малка скорост изпрати приятеля си с кравата до шосето. До града имаше пет километра. Олег пожела щастливо пътуване и препусна към училището.
Момчето вървеше отстрани на шосето, кравата зад гърба му заемаше почти половината от шосейното платно. Смирнов се страхуваше, че бръмчащите автомобили ще изплашат животното. Но кравата не проявяваше никакво любопитство към техниката. Обратното, любопитство проявяваха всичко пътуващи в превозни средства. Колите, които настигаха кравата, рязко удряха спирачки, известно време пътуваха успоредно с нея, после пак набираха скорост. Подире й се мъкнеше тълпа от дечурлига и зяпльовци.
Биологът реши твърдо да не отговаря на никакви въпроси, за да не обърка пътя — ония, които се интересуват, ще научат всичко на изложбата. А всеки, който бе видял животното, не можеше да не се изкаже. Дечурлигата най-много се интересуваха какво ще стане, ако това кравище замахне с рога.
Виктор беше горд със своето изобретение. Само веднъж той се ядоса, когато някакъв малчуган изскочи от тълпата и каза провлечено, като се кълчеше:
— Млъкни! — каза му строго изобретателят. — Сега ще ти дам една „сивушка“.
Кравата сякаш разбра стопанина си, замахва страшно с рога и шегобиецът за миг се изпари.
— Умна е — единодушно решиха зрителите.
При градската черта, тъкмо там, гдето се кръстосват двете шосета, се раздаде предупреждаващ глас от високоговорител:
— Момчето с кравата да спре!
Зяпачите се увеличиха.
Довтаса един жълт милиционерски мотоциклет. Сержантът слезе от седалката, бавно огледа животното, отдаде чест на Виктор.
— Къде отивате, гражданино?
— На Изложбата за постижения на народното стопанство — отговори Виктор. — Рекордсменка!
— Добре — каза сержантът. — Вървете след мене. През града не е лесно да я преведете. — И се наведе към осмокласника. — Как се казваш?
— Аз ли? Виктор Смирнов.
— Много ми е приятно — усмихна се сержантът. — А тя?
— Надежда — неочаквано и за себе си каза Смирнов. Изобретението му вече имаше име.
— Надя, значи — широко се усмихна сержантът.
— Не в оня смисъл — поправи го изобретателят. — Това е моята надежда. — И повече нищо не взе да обяснява.
— Ясно. — Сержантът пак премина към официалния тон. — Каква е височината?
— Височината на кое? — не разбра Виктор.
— До върха на рогата — обясни милиционерът. — Мостовете, жиците и т.н. имат допустима височина.
— Не зная, не съм я мерил.
— Ще се движим с всички мерки за предпазливост — предупреди сержантът и извика по радиото втори
