— Двайсет и осем.
— Навярно можете и повече?
И той разказа за себе си.
Платон бил обучаван от разни преподаватели, професори и специалисти, затова пък той давал уроци на пет хиляди ученици. Много училища били далеч от него на десетки и стотици километра и той никога не бил виждал в лице своите учащи се, но ги познавал превъзходно: кой какви способности, наклонности, реакции има, кой обича повече математиката, кой — езиците или чертежите, кой има повече отлични бележки, кой средни. Често той разбирал от голямо разстояние, че еди-кой си е в отлично разположение на духа, решавал задачите по-бързо от обикновено и го насърчавал с поздравителни надписи на телевизионния екран; палавниците и мързеливците молел да бъдат внимателни, последователни, подсказвал им търпеливо начините за решаване на задачите, но в оценката на техния труд бил строг.
Таратар попита Платон, дали всички училища, които той обслужва, са еднакви по успеваемост и Платон отговори, че тези училища са твърде различни. Има училища, в които всеки ученик е снабден с електронен чин, а има други само с един чин. В повечето училища занятията се водят строго по програмата. А в някои са събрани деца, които са зарязали учението в обикновените училища и отново им създават навици за учене; такива ученици преминават занятията в музеи, телевизионни студия, библиотеки, заводски цехове, в ателиета на художници, а когато държат изпит, се обръщат за помощ към него, Платон.
Децата от различните класове обичали Платон, на драго сърце отговаряли на въпросите му, понякога му доверявали личните си тайни. Една майка попитала веднъж Платон: „Защо хората са завладели разни планети, имат в училище електрически учители, а не могат да накарат синът да слуша родителите си?“ Платон обещал да поговори с непослушния син, но я посъветвал да се снабдят с електронен възпитател. Майката само въздъхнала в отговор: не всички американци можели да плащат за домашен Платон.
— А Електроник е винаги с нас — каза Сергей Сироежкин. — На урока, у дома, на улицата.
— Радвам се, че си имате такъв прекрасен учител. Навярно на неговите уроци цари идеална дисциплина — каза Платон и смути ония от осмокласниците, които си спомниха изпуснатия урок.
Електроник стана от чина и каза в тишината:
— Най-добрият учител в нашето училище е Семьон Николаевич Таратар. Аз само му помагам.
Таратар се смути, махна с ръка и неловко рече:
— Ние работим заедно. Нали, Електроник?
Електроник мълчеше. Всички погледи бяха устремени към него. А той стоеше неподвижно и, както се стори на Сироежкин, дори пребледня.
— Работехме заедно — високо каза Електроник в тишината. — Никога вече няма да съм ваш помощник, Семьон Николаевич.
Таратар тръсна глава в знак, че не приема казаните думи.
— Какво значи това? — измърмори той. — Какво каза? Не те разбрах добре…
— Казах истината — заяви електронното момче. — Едва сега разбрах, че съм безнадеждно остарял. Благодаря ви, мистър Платон, за урока.
— Съжалявам, че ви доведох до такъв извод — вежливо избоботи Платон.
Електроник бързо се обърна и изскочи от класа.
— Електроник! — пронизително извика Сергей и изтича след приятеля си.
Синята куртка се мярна при ескалатора и изчезна. В такива критични минути, както знаем, Електроник можеше да задмине всеки световен шампион по бягане.
— Все вие сте виновни! — викна на класа почервенелият от гняв Сироежкин. — Измъчихте го със своите изчисления, въпроси, репетиции, гении нещастни! Къде да го търсим сега?
Внезапно му хрумна нещо. Той хукна към телефона, набра три единици поред, номера, на който винаги отговаряше Електроник. Телефонната слушалка мълчеше. Електроник се беше изключил от своите приятели.
В този момент радиото в павилиона обяви, че ще се проведе конкурс между компютрите за званието шампион на изложбата. За победител ще бъде признат оня, който ще може да донесе най-голяма полза на човека. Шампионът се определя от авторитетна комисия.
Празнично настроение цареше в залата. А децата от осми „Б“ изглеждаха нещастни. Сергей имаше чувството, че се е случило нещо непоправимо. „Какво да правим?“ — объркан, повтаряше той.
Тринайсети април.
Електроник е нужен на всички!
Беше неделна сутрин, но точно в осем и половина осми „Б“ се събра в класната стая. Вчера децата обиколиха половината град да търсят Електроник. Едно бързо бягащо по улиците момче бяха видели мнозина, но къде е отишло — никой не знаеше. Не дойде Електроник и в училището. Без него кабинетът по математика изглеждаше тъжен.
По молба на Таратар Сироежкин разказа каква задача беше решавал напоследък приятелят му. Изучавал човека, извеждал формулата за гениалност.
— Формула за гениалност? — учуди се Таратар. — Нима може да има такава формула?
— Името измислих аз — призна Сироежкин и обясни: — Става дума за законите на човешкото мислене, които, ако се знаят, ще дадат възможност на машината да се занимава с творчество.
Всички бяха поразени от този замисъл.
— Нека продължим търсенето — предложи Таратар. — В такъв отговорен момент той има нужда от помощта и подкрепата на другарите си. Електроник трябва да знае, че е нужен на всички нас!
В стаята се втурна запъхтян Виктор Смирнов. Беше толкова припрян, че забрави да свали палтото и шапката си.
— Къде е Електроник? — каза бързо той.
— Да не си го намерил? — стресна се Сергей.
— Как така да съм го намерил?!
Обясниха на Виктор, че Електроник е изчезнал.
— Но Електроник ми е много нужен — упорствуваше Смирнов. — Случи се неприятна история. Моята крава дъвче всичко подред…
Виктор се съблече, поуспокои се малко, разказа какво се беше случило на изложбата. Той отишъл там много рано, още на разсъмване, и бил удивен, като видял при площадката на кравата хора и машини. Хората се суетели, без да приближават обаче оградата, а червените пожарни коли насочили нагоре дългите си стълби. Над всичко това стърчала гигантска глава с рога. Надежда спокойно гледала отвисоко хората.
Не било нужно да разпитва дълго, за да разбере, че през нощта кравата сдъвкала половината стена на павилиона и двете дървета в двора, а после отгризала голям къс от стълбата на непредпазливата пожарна кола. Бетон, стъкло, дървесина, стомана — всичко имало по зъбите на Надежда. Сега тя дъвчела металната стълба.
Изобретателят толкова се изплашил, като видял това, че изтичал да търси Електроник.
— Той, само той знае как да я спрем — повтаряше биологът. — Той се съветваше с Реси… Какво ще стане сега?
— Да идем на изложбата! — каза Таратар.
… Позвъняването на Каролков разбуди Термопил Турин. Пианистът дълго не можеше да разбере кой е този изчезнал Електроник и как да бъде открит, по в края на краищата каза на своя нов познат да дойде при него.
Професора беше сериозен и съсредоточен. Той изложи накратко пред пианиста същността на въпроса и оня кой знае защо изведнъж повярва, че те ще намерят Електроник. Планът на Каролков бе следният: той съчинил една малка творба, в която ясно звучала музикалната фраза „Електроник е нужен на всички“. Ако тази творба изпълни самият Турин, ще я предадат по радиото и Електроник ще чуе призива, ще разбере, че го търсят приятелите му.
— Приемам предложението — каза Турин и погледна червените от безсъница очи на съчинителя. — А колко е часа сега?
