— Десет часа сутринта.
В квартирата на Турин бяха спуснати плътни пердета на прозорците, светеше електрическата лампа.
— На работа! — каза пианистът и тръгна към рояла. — Ще помоля за нотите.
Няколко минути Турин изучава нотния лист, после докосва клавишите, изсвири първите фрази.
— Не, не така — намръщи се той. — Трябва в друг ключ. Пианистът изсвири отново и изведнъж се усмихна:
— Май че излиза нещо… Какво ще кажеш, колега?
Колегата изчервен от смущение, не разбираше: нима той беше написал тази прекрасна музика? Но ясно чуваше фразата: „Електроник е нужен на всички“ — значи, звучеше именно неговата творба. Турин отбеляза, че в това съчинение се чувствува настроение, че има преживявания на автора, има душа, има точно изразен смисъл, и Професора правилно разбра тези думи като неизказана критика по повод на „хеликоптерния концерт“. Душата му, мислите му бяха устремени към изчезналия Електроник, когото толкова много чакат сега другарите му.
След час Турин свърши работата над творбата. Нещо беше съкратено, нещо добавено, но главното — мелодията, която в представата на автора изглеждаше лирично печална, звучеше радостно, слънчево и малко тържествено.
— Ти съгласен ли си с такава трактовка? — попита Турин. — Нали той трябва да се върне. „Електроник е нужен на всички!“ Разбираш ли, Каролков?
В отговор Каролков само се изчервяваше.
Пианистът позвъни в музикалната редакция на радиото и предложи да запишат неголяма пиеса в негово изпълнение. Там, разбира се, се съгласиха с радост и определиха часа на записа.
Турин се облече и излезе при съчинителя с параден костюм, колосана риза и папийонка. Професора дори се изплаши — толкова тържествено изглеждаше пианистът.
— Никога не бях излизал в ролята на музикант-милиционер — смутено каза Турин. — Как мислиш ти, струва ли си да посвещаваме в нашия таен план работниците от радиото? — И, като се наведе към Професора, попита загрижено: — Впрочем, как е там на улицата — да не е много хлъзгаво?
Мая Светлова говореше по телефона с академик Кримов.
— Разбирате ли, ние го търсим! И вие трябва да помогнете!
— Но как? — весело отговори Кримов. — И защо аз?
— Нима не се досещахте, че единствен само Електроник знае устройството на а-килимчето? Той ми предложи схемата!… Разбирате ли колко важно е това, другарю академик?
— Разбирам. Къде да дойда? Как да установим неговите забележителни черти? Къде е вашият учител?
— Ние всички сме на изложбата — подхвана бързо-бързо Мая. — Тук кравата на Смирнов изпояде всичко. И то само защото забравили да й оставят храна за през нощта. Впрочем, кравата е от Юпитер и килимчето е от Юпитер, трябва само да се установи връзка с Реси. А живия двойник на Електроник ще ви покажем.
Докато Мая говореше с академика, на площадката при кравата пак станаха неочаквани събития: Надежда започна да се смалява. Тя слабееше пред очите на събралите се и от гигант се превърна в предишната угоена крава. Никой не можеше да разбере причината на това явление. Пожарникарите за всеки случай считаха, че дори такъв могъщ организъм не е в състояние да смели големия къс на стоманената стълба.
Дойдоха специалисти, огледаха животното, поговориха с Виктор Смирнов. Стопанинът на кравата съвсем се обърка, на всички въпроси отговаряше едно и също: „Трябва да се посъветваме с Електроник“.
Биолозите уредиха дежурство при кравата.
А оня, когото търсеха целият клас и много знаменитости, седеше в полутъмната зала на института за прогнози на времето и разговаряше със старата машина.
— Как мислиш ти, взел ли съм правилно решение?
— Ти си много умен, Електроник. Правилно постъпваш.
— Благодаря, мамо — съвсем по човешки каза Електроник и сложи ръка върху топлото табло на сметачната машина.
Това беше майката на Електроник — машината, която някога беше изчислявала неговите схеми. В сравнение с него тя беше бавна, обемиста, остаряла конструкция и доживяваше времето си, като се занимаваше с един твърде старинен занаят — да сравнява климатичните промени на земното кълбо през всички изминали времена. Но тя бе толкова нужна на Електроник в критичния момент на живота му! По смътните спомени от първите минути на своето съществуване, по устройството на своите схеми Електроник прехвърли през ума си хиляди машини на изчислителния център, за да открие тази единствена, която ще му даде безпогрешен съвет, ще го разбере.
— Аз каня на състезание шестимата най-добри световни играчи на шах — каза Електроник.
След кратко мълчание сметачната машина зашумя с перфолентата си.
— Ами ако изгубиш?
— Изучих всички шахматни партии. Струва ми се, че зная това, което търся: как човекът прави откритие…
— Нима ти искаш да надминеш самия човек, Електроник?
— Не, мамо. Аз се старая не за себе си. За човека…
— Посъветва ли се с учителя си?
— Професорът знае, че решавам тази задача. Или ще изгубя окончателно, или ще стана победител на невъзможното. От мене чакат това приятелите ми.
И той включи радиото. Звучеше тържествена, бодра мелодия, в която се повтаряше фразата: „Електроник е нужен на всички!“…
— Чуваш ли, мамо? — попита той.
— Ти ще станеш Победител на невъзможното. Аз съм спокойна за тебе — заключи машината, като помисли малко.
Защо Електроник избра именно шахмата?
Изобретенията, които той правеше заедно с осмокласниците, доведоха до неочаквани резултати.
Физиците молеха да им покаже антигравитационното устройство. Новата система за предвижване ги заинтересува. Но килимчето беше загубено.
Астрофизиците и астрономите бомбардираха училището с телеграми за изчисленията на енергията на свръхзвездите.
Биолозите не разбираха защо странното същество, което приличаше на крава, ту неудържимо расте, ту пак се смалява.
Електроник се слиса: едно нещо е да отговаряш на урок, да демонстрираш пред Таратар домашни опити, а друго — да обосноваваш научно изобретението, да даваш в крайна сметка съвети на човечеството. И то какви съвети — за бъдещето! За полетите към звездите, за енергията за кораби, за новите условия на живот…
Колкото и сериозен да беше замисълът на проекта „Космически кораб «Земя»“, все пак авторите му не можеха да построят истински антигравитационен кораб!
Отговорите на всички важни въпроси за бъдещето изискваха безкрайни изчисления, отсяване на огромен брой варианти. Нито една машина в света не би могла да реши такива задачи дори за милион години. А хората не можеха да чакат.
Отговори във вид на формули, математически модели на бъдещето — ето какво искаше да предложи Електроник. За това трябваше да може да играе шахмат като човек.
Шахматната игра, в която опита силите си Електроник, му позволяваше да не прехвърля през ума си
