партии. Помнеше всички победи на съперниците си, знаеше борбените им качества, закалени в огъня на турнирната борба. За него не бе изненада, че гросмайсторът на втора дъска избра спокойна система за разгръщане на играта: бившият световен шампион толкова майсторски разполагаше фигурите, че обикновено лишаваше противника си от възможността да води активна борба и тук белите — Електроник — трябваше да разгадаят плана на този най-силен позиционен шахматист.
На трета дъска се разиграваше старинната испанска партия. Такова начало винаги доставяше особено удоволствие на международния гросмайстор, който често много изкусно си служеше с това оръжие в турнири на разни континенти. Винаги уравновесен по време на игра, сега гросмайсторът имаше повишено чувство за опасност. Като погледна съперника си с големи тъжни очи, той нито с едно движение не издаде своите преживявания. Само особеното му изкуство да се защищава в най-напрегнатите партии разкриваше за запалянковците истинските чувства на майстора. В партията с Електроник след обикновените ходове на дъската възникна затворена позиция, която изискваше маневриране в дълбочина на бойните редици, и шансовете на страните като че ли бяха равни.
Строго казано, и гросмайсторите, и Електроник действуваха по една и съща формула, върху която се гради цялата шахматна теория: винаги, във всяка позиция съществува един най-добър ход. Всеки играч, както е известно, се стреми да спечели, но в двубоя по-силният противник се старае да победи с минимален брой ходове, а по-слабият се съпротивлява и се мъчи да отдалечи поражението. И както нерядко се е случвало в историята на шахмата, губещият с извънредно голямо напрежение на волята, със самодисциплина и тънко познаване психологията на противника е постигал победи, като прави неочаквани, рисковани и дори парадоксални ходове. В играта с човека машината не проявяваше такива качества: в губещи ситуации тя винаги се е оказвала вял, сив, неинтересен играч, на когото простата логика е подсказвала, че загубата е неизбежна. Като пресметнеше вариантите, машината обикновено се предаваше.
А Електроник, за голяма радост на своя учител Громов, който наблюдаваше играта, се държеше иначе. Той проявяваше инициатива, правеше разумен риск, водеше активна отбрана — с една дума, проявяваше най-добрите качества на шахматен боец във всички партии.
Осми „Б“ намери отнейде дъски, постави фигурите и започна да ги мести, без все още да знае, че сеансът на едновременна игра става съвсем наблизо. Пък и гросмайсторите едва ли се досещаха, че играят не просто с едно гениално момче.
Броят на запалянковците растеше. Професор Громов с удивление забеляза, че наред с осмокласниците се бяха замислили над дъската академик Кримов и пианистът Турин; впрочем, тук, в тълпата на любителите, те бяха обикновени запалянковци. Пред електронното табло кипяха страстите, възникваха стихийни дискусии — сигурен признак, че напрежението на играта расте. Само компютрите „преживяваха“ за себе си, като разиграваха партиите в своите схеми, но тегнещото във въздуха напрегнато свирукане показваше, че те работят с пълна мощност.
Електроник чувствуваше необикновено въодушевление и лекота, когато от безкрайното множество варианти избираше най-важните и ги пресмяташе мигновено — преди да направи нов ход. В него се бе пробудило онова важно за шахматиста комбинационно зрение, онова великолепно умение да прави малки открития в минутите на вдъхновение, които преди наричаше „формула на гениалността“.
Формулата, която той така мъчително търсеше, не съществуваше като застинала веднъж завинаги абстракция. Но Електроник знаеше как да опише математически ония творчески процеси при преработката на информацията, с които той си служеше през време на играта, когато вдигаше ръка, за да премести фигурата на черно или бяло поле.
„Я, ами че аз мисля! — с учудване помисли за себе си Електроник. — И зная как мисля!“ Това бе най- важното за него откритие. Той изпитваше удоволствие.
Тишината в залата беше прекъсната от гръмки ръкопляскания. Дисциплинираните зрители не можаха да сдържат чувствата си, като наблюдаваха как се развиват събитията на трета дъска. Хиляди пъти беше изпитвал гросмайсторът хода на коня в испанската партия, като активизираше фигурите си, и този похват обикновено излизаше сполучлив. Но момчето със синята куртка неочаквано сдвои пешките и те изведнъж започнаха да контролират редица важни пунктове в центъра на шахматната дъска.
Гросмайсторът виждаше, че белите получиха предимство, но не това го вълнуваше сега; младият противник бе направил откритие, намери оригинално решение, продължи старата испанска партия със съвременен ход. Ето защо тържествуваха зрителите… На гросмайстора не оставаше нищо друго, освен да се усмихне на противника си и да се съсредоточи над новата задача.
И отново заръкопляскаха. Момчето бе спечелило на пета дъска! За запалянковците не представляваше трудност да забележат превеса на белите: царят на черните не беше защитен и никаква контраигра не помагаше. Но шахматистите не обичат категоричните оценки, затова те търпеливо чакаха кога бившият световен шампион ще се признае за победен. Това бе удивително: победа на едно никому неизвестно момче. Съдиите едва сега се сетиха, че дори не знаят фамилното му име.
В момента, когато белите завършваха най-силната атака на съседната дъска, в павилиона „Електроника“ стана произшествие, което прекъсна нормалната работа на изложбата на кибернетите. Изненадващо за посетителите ония компютри, които можеха да се движат, забързаха като по команда към изхода.
Авторитетният Епикак напусна изложбата с последните. Страните му блестяха от златиста руменина. Той викна, когато се изравни в Таратар:
— Вашият Електроник побеждава!… Исторически мач — машина против гросмайстори! Аз вече съобщих във вестниците…
— „Животът е шахматна партия“ — Таратар цитира дошлите му наум думи на Сервантес.
— Напред! — изкомандува Сироежкин децата. — При Електроник!
Компютрите се появиха в залата, когато зрителите аплодираха петата победа на младия играч; ясно е, че на влезлите никой не обърна внимание. Но Електроник веднага забеляза колегите си, кимна им от сцената. Той си помисли: „Разбират ли те на какво се научих?“ И по съсредоточения вид на автоматите се досети, че те са анализирали всеки негов ход.
Той погледна себе си отстрани — как прави ход след ход и кара шахматните знаменитости да изричат едни и същи думи: „Предавам се!“ И в тази радостна минута отслаби вниманието си, допусна мъничка неточност в ендшпила с леките фигури. Противникът му бе нащрек и атакува с коня на открития фланг.
Всички още веднъж се убедиха, че дори и талантливите играчи могат да допуснат грешки… Но какво ще предприеме опитният гросмайстор? А той, широко усмихнат, предложи на момчето реми. Залата оцени великодушния жест на опитния боец.
— Позволете ми — каза той, когато ръкоплясканията стихнаха, — да ви представя победителя в този неочакван мач. Струва ми се — добави лукаво, — че аз имам това право като единствен, който не е загубил…
Но преди това той заведе тържествено момчето при другарите си и бившите шампиони му стиснаха ръката.
— А сега, момче, ако обичаш, кажи името си — рече гросмайсторът.
— Аз съм Електроник — произнесе момчето от сцената, — помощникът на учителя по математика Таратар.
— Електроник? Как да… разбираме това? — смутено каза един от победените и извади от джоба си смачкано писмо. — Тук, струва ми се, е написано вашето име?!
Сивокосият гросмайстор, специалист по испанската партия, с голямо усилие на волята успя да си спомни с какво беше свързано това странно, някога мимоходом чуто от него име „Електроник“. Спомни си и от вълнение порозовя.
— Вие… — започна той деликатно, като не знаеше как да се обърне към обикновения наглед шахматен вундеркинд, — сте ученик на професор Громов?
— Да, той е мой ученик — отговори от залата Гел Иванович Громов.
А Електроник уточни:
— Машина от петото поколение.
Запалянковците седяха толкова тихо, сякаш в залата нямаше ни един човек. Само палавият вятър се осмели да зашуми с пердетата на прозорците и на улицата щуро закрякаха някакви птици. На някои
