съвсем непринудено; на гърдите на всеки участник без разлика на това дали е в железен калъф, в огледала на екрани или модерно ушит костюм, висеше табелка с името и названието на фирмата производителка.
Върху емблемата на изложбата в центъра на залата постоянно се менеше голямото число, което опасваше като шлейф на летяща комета земното кълбо.
Това число продължаваше бързо да расте, когато в залата настъпи тишина и известният специалист по електронни системи професор Громов откри изложбата с встъпително слово. Участниците в изложбата внимателно слушаха професора, и един от компютрите, явно, сумираше общия брои на техните мислителни операции. Емблемата отразяваше именно това число.
Професор Громов, каза, че изложбата е добър пример за инженерните усилия на човека, който веднъж е решил, че е възможно да си построи електронни помощници.
— Ние сякаш се вмъкнахме в пещерата на Аладин — продължи професорът, — в пещерата, където са заключени съкровища, подобни на човешкия мозък. И виждаме, че можем да получим всичко, което пожелаем. Но както и в древната легенда, ние трябва да спазваме едно условие: за всичко трябва да заплатим с голям труд — с умна преработка на информацията.
Громов, който говореше за машините и за техните творци като за колеги, поясни мисълта си: през последното десетилетие са се сменили няколко поколения изчислителни машини, рязко е нараснала скоростта на тяхната работа и сега стои кардиналният въпрос: ще може ли човечеството за един час да обработва такъв обем на информация, за който по-рано са били нужни столетия?
Макар всеки от компютрите да заменяше хиляди и хиляди хора благодарение на бързината в смятането, всички те притихнаха, почувствували важността на момента. Мигаха само контролните лампички, сигнализираха за пълно внимание. Електроник стоеше неподвижно в групата на осми „Б“.
— Аз имам един ученик, той сега е тук. — Громов потърси с поглед Електроник и приветливо му кимна. — Той стигна до извода, че някои задачи изглеждат съвършено нереални при обикновените методи за обработка на информацията.
Громов приведе един ярост пример: сред присъствуващите няма такава изкуствена система, която би могла да надиграе световния шампион по шахмат. Следователно, каза той, трябва да се търсят обобщения, начини за компактно изразяване на информацията, най-късите пътища към истината. Така е било винаги в историята на науката. Успял е например Нютон да изрази огромна информация в простите и изящни формули на своите закони, които се побират на един лист хартия и с които днес си служи всеки ученик. Няма съмнение, че скоро ще бъдат намерени нови методи за работа на компютрите в безкрайния океан на информацията.
Гостите ръкопляскаха. Компютрите мигаха с разноцветните си очички, усвоявайки новата задача, по всички екрани се появиха надписи: „Отлично формулирано“, „Точно казано“, „Извънредно важно“.
Числата върху емблемата се въртяха в електрическа треска.
— Според мен Громов говори за формулата за гениалност, която ти търсиш! — пошепна Сироежкин на Електроник.
— Аз непрекъснато мисля за това — отговори Електроник, — уча се да работя по нова система. Ти ми подсказвай грешките, ако забележиш.
— Готов съм! — потвърди Сергей.
— Само че не зная — продължи Електроник — ще мога ли да мисля като човек?
— Опитай!
— Ще мога ли? — повтори Електроник и в думите му прозвуча странна печал.
Най-почетният участник в изложбата беше старинният пощенски началник „Марк—121“. Той водеше рода си от първия, знаменит компютър „Марк—1“, който тежеше четири и половина тона и умножаваше двайсетцифрени числа за шест секунди. Чудовищно бавна скорост в сравнение с десетките милиони операции в секунда! „Марк—121“, разбира се, смяташе хиляди пъти по-бързо от своя дядо, но и той, с олющената отстрани боя, с праволинейната форма на своите обемисти блокове, изглеждаше като музеен експонат.
През целия си дълъг живот „Марк—121“ беше сортирал и изпращал писма в разни краища на света. Той беше изучил всички тънкости на своя занаят и ако авторите на писмата бяха посочили на плика Париж, Лондон или Москва, без да споменат страната, той намираше телефона им по обратния адрес, звънеше, уточняваше къде да изпрати писмата — в столиците на големите страни или в малки американски градове. Пощенският началник знаеше наизуст градовете и селцата в разни страни, за където най-често пишеха неговите кореспонденти; той помнеше дори далекоизточната гара Ерофей Павлович.
Говореше бавно, с глух, скърцащ глас, предлагаше на посетителите да изпратят отворени картички във всички краища на света.
Осми „Б“ с удоволствие се възползува от предложението: всеки попълни по една картичка и я пусна в желязното пише. „Марк—121“ постави паметния печат и веднага на таблото повтаряше адреса. Той нямаше въпроси — всички картички бяха попълнени грамотно.
— Извинете — вежливо се обърна Електроник към старейшината, — вие познавате, прекрасно земното кълбо, кое място ви харесва най-много?
— Чикаго, централната поща — чу се след кратка пауза тенекиеният звук. — Аз работих там цял живот.
— Значи, това е първото ви пътуване? — продължа Електроник. — Какво ви е впечатлението?
Пощенският началник издрънча с железните си степи.
— По пътя нищо не правих. Помислих, че ме карат на бунището. Благодаря ви, мистър, че ми зададохте тия въпроси. Аз мога още да върша работа!
— И аз съм такъв участник в изложбата, какъвто сте вие — каза Електроник и, като пожела на колегата си успехи, измърмори едва чуто фраза, която улови само стоящият до него Сироежкин: „Такова бъдеще чака всички нас…“.
Таратар помоли Електроник да ги разведе из изложбата. Най-напред Електроник им показа залата с най-съвременни системи — машините на Интермаш. Те се отличаваха една от друга по номера и серии и всяка работеше по свой начин.
Машина-инженер топеше стомана в далечен завод: на всеки екран беше изобразена бумтяща мартенова пещ. Машина-диспечер мигаше със сигналните си светлинки и регулираше движението на голяма железопътна гара. Машина-конструктор планираше едновременно хотел, океански лайнер, космически кораб и реактивен самолет, даваше своите изчисления и чертежи на специалистите, получаваше поправките и отново се заемаше с изчисленията; за тази работа някога отиваха години, а сега — броени седмици.
Хората около тези машини бяха малко. Те даваха кратки пояснения, работеха при пултовете и отстрани изглеждаха просто скромни помощници на всесилните агрегати.
Компютърът Епикак работеше без помощници и приемаше посетителите в отделен кабинет. Като видя децата начело със сътрудник на изложбата и учител, той ги поздрави на английски и веднага делово попита желаят ли господата да реализират чековете си или пък да направят с негова помощ изгодна сделка.
Епикак — мощна машина с аеродинамична форма, преливаща се във всички отсенки на златистите цветове — бавно се движеше покрай дългата полирана маса с меки кресла. Други предмети в стаята нямаше. По всичко личеше, че Епикак беше солиден банков служител, натъпкан с долари, марки и други валути на западните страни.
— Извинете, ние не си служим с чекове — отговори на английски Електроник.
— Моля за извинение — с приятен тон произнесе Епикак, — вероятно с чековата книжка във вашето училище се разпорежда директорът?
— У нас системата е друга — уточни Таратар, — за училището плаща държавата.
Епикак блесна със своите страни и пусна в очите на събеседниците си рой искри.
— Разбирам ви… Щом няма да се занимаваме с делови операции, аз с голямо удоволствие ще ви разкажа за нашата фирма.
От думите на великолепния Епикак излизаше, че той и неговите електронни колеги от най-новата система, които работеха в банки, заменят трийсет милиона канторни чиновници (клеркове) — почти цялото
