мотоциклетист.
Придружен от почетния ескорт, експонатът се придвижваше към изложбата. Трябва да кажем, че гигантското животно нито веднъж не се спря пред червената светлина; потоци от коли и пешеходци, трамваи и тролейбуси — всички правеха път на Надежда. Пешеходците гледаха почтената крава от значително разстояние. Пътуващите в превозните средства долепваха чела към стъклата. Децата си умираха от възторг, като гледаха как рогата на кравата едва не докосват тролейбусните жици.
На изложбата дежурните предварително бяха отворили широко главната врата: ясно, и тук си бе казала думата милиционерската радиостанция. Придружено от голям брой любопитни, момчето с кравата се отправи след мотоциклета към павилиона „Животновъдство“. Той не забеляза как към тълпата на запалянковците се беше присъединил и баща му. Виктор в отлично настроение си тананикаше песничката на оня малчуган: „Аз в тази Надежда до уши съм влюбен…“
При павилиона, украсен с дърворезба, Виктор върза Надежда за едно дърво и благодари на сержантите за помощта. Тълпата се разположи край павилиона в полукръг и заобсъжда необикновените данни на животното. Дори продавачите от будките оставиха своите сандъци с пирожки и сладолед — къде ти сега купувачи!
Директорът на павилиона стисна ръката на Виктор, поздрави го за рекордния екземпляр, като предварително му обеща медал от изложбата. След това внимателно огледа кравата, преценявайки размерите й на око.
Виктор ликуваше: „Сега няма как да се откаже от обещанието си… Пред толкова много свидетели…“
Той забеляза, че е дошъл деловит фотограф, който снимаше неговата Надежда от различни страни.
— Но къде ще намеря помещение за такъв експонат? — каза директорът, когато се върна при Виктор. — Нямам свободна територия. А пък за нея трябва…
Той не успя да доизрече фразата си и остана с отворена уста, защото кравата изведнъж отгриза връхчето на тополата и захруска клонките. Тишината беше толкова голяма, че хрускането се чуваше по целия площад. Точно в този момент Електроник бе включил екрана към телевизионната камера за изложбата.
Тополовите клонки, явно, бяха събудили силен апетит. Надежда пое дълбоко с черните си ноздри въздух, изсумтя силно, сякаш изразяваше съжалението си, и като наведе глава, захапа с яките си зъби фурнировия сандък с пирожките. Продавачът подскочи на място и, като чу как изтрещя сандъкът, бързо се отдръпна встрани, а кравата вече повдигаше сандъка със сладоледа като перце.
Тълпата се завълнува. Директорът гледаше въпросително Виктор. Изобретателят смело се приближи, хвана въжето за края.
— Спокойно. Надежда — каза той. — Разбирам, че искаш да ядеш.
Рогата останаха неподвижни в очакване.
— Нямате малко царевична свила? — високо попита Виктор. — Или сено…
— Сено! Сено! — завика директорът така, сякаш от тези думи зависеше целият му живот.
Скоро един малък трактор докара на площада платформа с балирано сено.
Надежда спокойно се зае със закуската.
Някой докосна Виктор по рамото. Той се обърна и се зарадва, като видя баща си:
— Ти какво правиш тука?
Инженер Смирнов помаха с бележника си.
— Щом твоята Надежда има такъв апетит, ще трябва да й се направи ясла — обясни баща му и подаде бележника. — Тук нахвърлих нещичко… — каза смутено той. — И въобще — продължи Смирнов-баща вече по-уверено — отдавна съм ти казал, че такава крава иска индустриални методи на отглеждане…
Лека-полека Надежда се пригаждаше към новото място. Отделиха й просторна празна площадка, предназначена за зубри, внимателно й сложиха бали със сено, изсипаха й няколко чувала царевична свила в голямо корито. Виктор огледа придирчиво замрежената площадка и остана доволен.
„Може би ако й направят и покрив, само че непременно да е разтегателен — размишляваше Виктор. — Трябва да кажа на баща си. Интересно е до какви размери ще расте тя?“
Той поиска разрешение от директора да навестява Надежда: опитът трябваше да се продължава.
Директорът с широк жест показа заградената площадка, отговори, че от днес тя е негов, на Смирнов, кабинет, лаборатория, дом — както ще да я нарича. Тук всичко ще бъде благоустроено, като се имат пред вид особеностите на експериментираното животно, ще се доставят необходимите съоръжения. За помощници на младия учен ще бъдат дадени трима специалисти и работници.
— Искам да продължа наблюденията си над Надежда — каза Виктор на познатия биолог. И обясни: — Тя е наполовина земна, наполовина юпитерианска… Ще мога да ви представя всички доказателства, след като се срещна с Електроник и доведа опита докрай.
Биологът кимна, без да разбира нищо от това обяснение. Но живият експонат беше пред него. Предстоеше необикновена работа.
Електроник изслуша внимателно Виктор Смирнов, който го извика по телефона. Той каза, че чака съвет от Реси: защото Реси знае как да се отнасят с животните от Юпитер.
После Електроник поговори с директора и обяви, че утре урокът ще се състои на изложбата на киберистите.
— Само моля Таратар да поеме урока — каза Електроник на директора. — Утре имам друга работа. И после… вие видяхте. — Той показа празната класна стая и след кимането на директора включи своите микрофони. — Утре всички да дойдете без закъсняване! — поясни новият Таратар.
Дванайсети април.
Платон, Епикак и други
На Изложбата за постижения на народното стопанство осми „Б“, начело с Таратар, се отправи заедно с другите гости към павилиона „Електроника“.
Към сребристото здание от алуминий и стъкло водеше алея с флагове на страните, участвуващи в международния преглед на електронни помощници на човека. По алеята звучеше говор на няколко езика. Гостите наричаха по различен начин участниците в днешната изложба — компютри, електронноизчислителни машини, кибери, роботи, дори „тенекиени Майкъли“, но всички тия системи бяха електронни конструкции, изобретени от хората.
Осмокласниците се зарадваха, като срещнаха своя другар при входа.
Електроник им раздаде значки за спомен с изображение на земното кълбо, опасано с лента от цифри. Сергей успя да пошепне на приятеля си, че той би изобразил на значката Електроник.
— Как си, справяш ли се? — попита с тревога Сергей.
— Справям се — отговори Електроник. — На куртката (му имаше знак на работник от изложбата.
Децата влязоха в павилиона и видяха светещата в полумрака знаменита машина Космос, по-точно — част от тази машина, тъй като самата машина се състоеше от много блокове, поставени в различни сгради и свързани помежду си с телефонна връзка.
На фона на звездното небе се движеха светлите точки на станции, спътници, кораби, стартираха и кацаха ракети върху далечни планети, Земята водеше разговори с космически бази, с междупланетните пътешественици — цялата информация отиваше при небесния диспечер — Космос. Тази машина принадлежеше на десет приятелски страни, които задружно изучаваха космоса, но понякога от нейните съвети се ползуваха и други страни. Съвсем наскоро, когато летящият към Марс кораб беше изгубил връзката със своята база и се отклони от курса, именно Космос го насочи да кацне на планетата. В обемистия дневник, който лежеше върху пулта на машината, особените й заслуги бяха отбелязани от цял свят.
Ескалаторите неуморно пренасяха посетители в огромната, със стъклен покрив, зала, прилична на космогара. Тя беше претъпкана с хора и механизми.
Сред гостите пъргаво сновяха участниците в изложбата — на колела, на паякообразни лапи и просто по човешки — кой както беше свикнал да се движи, разменяха си реплики, отговаряха на въпроси и се държаха
