Смит преглътна. Той бе очаквал малко по-съчувствен отговор, ала не искаше да покаже, че се е разчувствувал.
— Може би вождът на каубойската трупа знае по-вече нещо за Топ и Хари. Той е работил заедно с тях.
— Джим ли? — Инспекторът се усмихна. — Него ние го бяхме задържали!
Смит вдигна учудено вежди.
— Бяхме?
— Бяхме. Той пак ни избяга.
— Какво престъпление е извършил?
— Грабеж на каса. Една къдраворуса дама ни го предаде. Тя го ревнувала, може би не съвсем без основание, както вие сте могли да забележите като съсед на ложа номер шест. Дамата имала неблагоразумието да се приближи в района на цирка, за да изчака Джим след представлението, Ревността заслепява обикновено разума. Един от служителите в цирка познал в нейно лице касиерката, която беше избягала през есента в Омаха заедно с парите от касата. Ние я задържахме.
Тя предаде Джим като свой съучастник. Той инвестирал парите на цирка като кредит, изисквайки високи лихви, и после получил разрешително да им наложи запор. Тогава, подпомогнати от клоуна, ние се намесихме веднага след края на представлението. Ала за жалост този тип отново ни избяга по пътя въпреки белезниците. Предполагам, че се е скрил някъде сред Дивия Запад, както толкова много от нашите престъпници. Жалко. Разбира се, ние не искахме да попречим на представлението, инак ние можехме лесно да отмъкнем този пашкул, както го бяха оставили индианците насред пясъка на манежа, овързан с ласото!
— Благодаря ви, господин инспекторе. Вие ми съобщихте много повече, отколкото аз бих могъл да ви съобщя!
Когато след тази нощ слънцето изгря за трети път, бурята все още вилнееше над страната. Бащата на големите реки влачеше буйно водите си. Ледът най-после се беше разпукал, ала водите бяха все още жълти, все още се надигаха високо между бреговете, подхранвани от разтопяващия се сняг. Издигащата се над водата пара, мирисът на гората и полята, блещукането на росата и гласовете на първите птици се преливаха над безлюдната местност. По върхарите на дърветата все още шумолеше останалата от миналата есен изсъхнала шума, докато пъпките вече се разпукваха.
Скрити от всички селища, от всички следотърсачи и от всички кучета-разузнавачи, трима мъже седяха заедно под утринната зора. Конете им пасяха. Всеки от тях ядеше шепа месо.
След като се нахраниха, те се сбогуваха.
— Вие сте дакота! — каза Големия вълк на своите двама другари. — А ти, Матотаупа, ни съветва и води като вожд. Нашите мъже биха те поздравили с радост в своите нови шатри на север, ти знаеш това. Ала ти никога не си ни говорил откъде идваш и накъде те води пътят ти. Аз и днес няма да те попитам за това. Не искаш ли да продължиш пътя си заедно с мен? Трябва ли да се разделим?
— Аз чух думите, които ти ми каза, Голям вълк. Моят син Харка и аз никога няма да забравим теб и вашите бойци. Ала ние не бива да дойдем с вас. Вие сте дакота.
Големия вълк, който не можа да разбере този отговор, ала чувствуваше, че зад него се крие някаква мъчителна тайна, се сбогува мълчаливо и поведе коня си на север.
Скоро след това и Матотаупа и Харка яхнаха своите мустанги и потеглиха на северозапад, към своето неизвестно още бъдеще.
Трудно беше да се задържат кафявочервеникавият кон и сивият жребец. Сякаш плениичеството ги преследваше, така те летяха напред и през този трети ден, а ездачите им вдишваха дълбоко чистия въздух.
Дробовете и кръвта им вече се бяха освежили.
По обяд те отпочинаха малко, за да могат конете да се посъвземат. Големия вълк им беше описал добре пътя, те се намираха тъкмо на брега на едно от хилядите малки езера. Конете пиха вода.
Матотаупа и Харка се излегнаха върху завивката от бизонова кожа, която Харка бе взел при своето бягство от родната типи. Двамата индианци нямаха голямо имущество, не повече, отколкото бяха притежавали през последното представление на цирка: конете, оръжието, легините, мокасините, както и малката кесия, чието съдържание от златни и сребърни монети обаче твърде много беше намаляло.
Големия вълк им беше донесъл освен това и завивката и им бе оставил при раздялата малко от запаса месо, който беше могъл да отнесе.
Дори и докато лежаха на припек под слънцето, Матотаупа и Харка усещаха хладния полъх на местността, през която сега минаваха. Бяха далеч, много далеч от своята родина, разположена между голямата река Лаплата и Черните хълмове. Между тях и родината им обаче лежаха не само големите реки, прериите и горите, не само повелята на заклинателя. Те бяха прекарали едно лято и една зима сами, заети с други борби, други радости, други болки, различни от тези на обитателите на техния роден бивак. Като сън им се струваха сега майката, братът, сестрата, другарите, огънят в шатрата, съвместните игри, съвместните ловове и битки. Те бяха научили също така много повече за света на белите мъже, отколкото можеха да научат бойците край изворите на Лаплата и в планинските гори. Те бяха научили неща, които никой от другите не знаеше, бяха научили друг език, бяха се научили да пишат, да четат. И все пак на тях не им беше мястото при белите мъже, нито в техните градове, нито в техните ферми. Да яздят и да ловуват в безкрайната пустош, беше тяхното съществувание, откакто те се помнеха. Към това се стремяха те отново и към шатрите от бизонова кожа, и към спокойния и горд живот на свободните червени мъже.
Харка си спомни, че преди една година, по същото това време, той беше чакал през нощта баща си в гората, за да му разкрие една тайна. Оттогава насам се беше случило много нещо и самият той беше станал друг, не само по-голям с една година, а, както му се струваше, с много повече години, и той не беше вече дете, а момъкът Матотаупа. Той беше загубил много нещо. Единственото, което му беше останало и принадлежеше сега само нему и много по-силно, отколкото когато и да било други път, беше баща му.
И ако сега той яздеше заедно с Матотаупа към силното племе ситсикау, той не отиваше с някакви надежди, забулени в сини воали, не отиваше с надеждата, че заседналата дълбоко в сърцето му мъка да живее разделен от родната земя и родното племе ще изчезне по тези пътища. Той отиваше с ясното съзнание и чувства, насочени към възможното и към онова, което все пак можеше да си позволи един прокуден: да живее честно и храбро и да бъде уважаван от мъжете, които той ще може да уважава.
Матотаупа също беше размислял по време на часовете на почивка. Мислите му се въртяха около случилото се точно преди бягството им от цирка и сега той попита Харка:
— Какво има Червения Джим против теб?
— Защо? Задето стреля срещу мен и срещу коня ми ли?
— Може би е бил ядосан, защото е видял, че ние ще победим.
— Беше ядосан. Но не беше само това.
— Аз го накарах да се страхува от хвърлянето на секирата. Той не вярваше, че аз ще сполуча и се страхуваше. Това подхранваше още повече яда му.
— Може и така да е. Но вие двамата не можехте да са търпите още дълго преди това. Още от случката в Омаха или може би още от срещата ни в блокхауса.
— Така ли мислиш? Не беше честно от страна на Джим да остави Прелетната птица Жълтата брада да му плати бизоновите дрехи, които ни даде.
— Джим помисли за това, че ние имаме нужда от тях. А Прелетната птица даде сребърните монети за тях. Не беше ли правилно това.
— Освен това Червения Джим открадна парите от касата заедно с русата жена.
— Твърдокаменни Харка, Нощно око!
— Аз вярвам, че е било така.
— Харка! Джим е храбър мъж. Той не е разбойник. — Матотаупа изведнъж се беше разгорещил. — Той ме освободи от ласото, с което ме бяха овързали в блокхауса на беззъбия Бен!
Момчето не отвърна нищо повече. Индианците се възпитаваха строго да не отвръщат на по-възрастен човек. Ала Харка не мълчеше само защото беше възпитан да замълчи в такъв случай. Той чувствуваше, че баща му не желае да чуе лоша присъда за Джим. Бащата щеше да изпита болезнено огорчение, ако Харка кажеше лошо за един човек, за който Матотаупа искаше да знае, че е добър, защото, ако беше добър човек,
