Колоната на жените се образува наново и се изтегли заедно с децата от манежа. Бойците приготвиха оръжието си и се подредиха в редица. Те застанаха така, че зрителите от ложа номер седем можеха да гледат ездачите в лицето.
Кейт наблюдаваше тези мъже неотстъпно. Разговорът на баща й с индианците беше събудил у нея всички спомени от лятото преди две години. Тя търсеше да разпознае сред ездачите човека, с когото беше говорил баща й. Ала тя беше запазила твърде неясен спомен за неговия външен вид, тъй като в мрака индианецът беше съвсем слабо осветен от фенера от конюшнята. Затова се отказа да го търси и сега гледаше мъжете само с мисълта за тежкото й преживяване от преди две години.
— Татко! — каза изведнъж тя, ала тихо като полъх, така че не привлече вниманието на леля Бети. — Ето го!
— Кой, детето ми?
— Онзи, който тогава ме взе на ръце и после ме пусна на земята, защото аз много виках.
— Кой? — Гласът на Смит също трепереше.
— Четвъртият отляво насам.
— Не е ли петият?
— Не, четвъртият.
— Петият е братът на Големия вълк, с когото аз разговарях. Стоящият до него му прилича досущ. Той сигурно е Големия вълк.
— Какво става с вас! — каза укоризнено леля Бети. — Мълчете най-после!
Смит, който се беше навел към Кейт, изправи отново рамене. Нямаше какво да казва или да чува повече. За него това бяха истинските убийци.
Оркестърът засвири ритъма на бързо търкалящи се колелета и един четворен впряг докара в галоп на манежа една пощенска кола. Матотаупа свирна и ездачите вече заобиколиха колата. Четирима сграбиха конете за поводите и спряха животните, както препускаха с все сила. Двама влязоха в колата отдясно, двама отляво. Един смъкна кочияша от капрата — онзи млад мъжага с червеникаворусите коси. Русата леди извика високо и сърцераздирателно. Кочияшът се бранеше със завидна сръчност и сила, ала след това — както веднага разбраха сведущите сред зрителите, се остави доброволно да го увържат. Завързаха го за кола, а през това време той псуваше и ругаеше високо. Безкрайната гама от така естествено изказаните ругатни по адрес на проклетите червени разбойници и бандити отново подобри настроението и на младите, насядали по пейките за зрителите.
Дамата, която съвсем умело изигра ролята на припаднала, отново дойде на себе си на високия бордюр на манежа, където победителите любезно я бяха положили да седне. Тя се намираше точно пред ложа номер седем.
— Балерината-ездачка — каза Смит на Кейт, за да успокои малко възбудата й и да й припомни, че всичко това беше само игра.
Ала леля Бети се ядоса:
— Ти никога нямаш достатъчно въображение, Самюел!
Матотаупа пристъпи към заловения кочияш, заповяда му да млъкне, на което овързаният отговори с моментално затваряне на устата, и след това му обясни, както на английски, така и на своя език дакота, за да може и индианците на манежа, пък и зрителите да разберат думите му:
— Какво търсите вие в нашите ловни райони? Попитахте ли ни дали можете да ги пристъпите, не изпушихте ли с нас Свещената лула, не сключихме ли договор с вас?
Пленникът не отговори.
— Мълчиш. Нахлухте в нашите земи, без да ни питате, стреляхте по-нашия дивеч, завзехте земята ни! Ние, червените мъже, не искаме нищо друго освен собствената си земя и своето право! А белите мъже нека си останат там, където е тяхната земя и където е валидно тяхното право. Който дойде като разбойник при нас, ще бъде убит, както се полага на разбойник!
Някои от зрителите станаха неспокойни. Група млади хора изсвириха неодобрително. Господата от ложа номер седем отново смръщиха чела. — Разбира се, тази реч трябва да отпадне от номера! — заключи представителят на „Б & Б“.
Смит беше дочул думите му и кимна. Челото му се беше изчервило от яд. Харка стоеше гордо на манежа край баща си.
Младата леди се изправи от бордюра на манежа с дългата си рокля, изтича към страшния вожд и започна да се моли за милост за пленника. Вождът я отпрати с думите, че тя няма какво да се бърка в мъжки работи, и отново се обърна към пленника, докато младата леди падна на колене и замоли небесата за живота на нещастника.
Матотаупа отдели една от червеникавите къдри на пленника, изпъна я нависоко и заяви, че ще я закове с острието на секирата си за кола. Той се изтегли на достатъчно разстояние, почти до другия край на манежа, и размаха в ръка бойната секира. Оркестърът замлъкна и всички зрители бяха обзети от тръпки на ужас.
Матотаупа хвърли секирата. Той беше изучил техниката на въртящия се удар с този род томахавки със стоманени острия едва от няколко месеца насам, тъй като досега си беше служил сред своето племе само с гъвкавата бойна тояга. Ала той се чувствуваше вече достатъчно сигурен, за да изпълни успешно това хвърляне. Секирата излетя във висока дъга и после отново се спусна непосредствено над главата на пленника и се заби в кола. Отделената от другите къдрица отхвърча отрязана.
Групата млади хора високо горе на последните пейки изсвириха с възхищение и веднага бурни аплодисменти възнаградиха майсторското хвърляне. Двамата представители на банката и от цирка „Б & Б“ си отбелязаха нещо. Директорът, който седеше на място номер шест в същата ложа, се усмихна доволно.
Матотаупа си взе секирата и пленникът се възползува от случая да го убеди, че се чувствува поласкан да бъде пленник на такъв велик вожд на племето сиукс-дакота. Вождът отговори:
— Бели човече, това е само играга при нас и момчетата дори са по-сръчни, отколкото възрастните мъже при вас.
Той извика сина си да се приближи, същото онова момче, което бе известило от сивия си жребец за при ближаващата се пощенска кола, и му заповяда да покаже на белия мъж какво умее едно индианско момче. Когато видя момчето, пленникът се разкрещя:
— О, ти ли си, предателю! Познах те! Ти си съгледвачът, който ни предаде. Кожицата ще ти смъкнем, щом само ни дойдат на помощ!
— Та това момче е същото, което игра най-големия „син на лорда“, ако не се лъжа — каза представителят на „Б & Б“, който също така нямаше никакви илюзии като Смит. — Сега вече не се учудвам защо то не искаше да си свали цилиндъра.
— Също така няма защо да се учудваме, че подобно момче не е получило никакво възпитание — забеляза леля Бети, полуизвита встрани, за да могат господата зад нея да чуят думите й.
— Гадна лъжа! — измърмори сърдито Дъглас под носа си.
— Ала той наистина изглеждаше като син на лорд — каза Кейт още по-тихо.
Само Дъглас, който се бе подпрял с лакът на преградата между двете ложи и обърна внимание на забележката на Кейт, я разбра. Той беше недоволен от Кейт, защото изпита малка ревност, ала надви себе си и каза делово:
— Сега той наистина изглежда като син на вожд. На манежа Харка тъкмо в този миг пое бойната секира от баща си и заяви на човека, завързан за кола… на мъчението, че те му отреже още една къдрица.
— Да не съм попаднал сред фризьори — извика разярен нещастният пленник. — Ти, пършиво малко койотче, остави ми на мира къдриците!
Харка отиде на същото място, откъдето Матотаупа бе запратил секирата. Олюлявайки леко горната част на тялото си, момчето подви колене, беше издало единия си крак напред. То размаха още веднъж секирата и после я запрати с въртящо се движение. Секирата полетя ниско над земята, после се издигна нагоре като привлечена от магьоснически жезъл, право нагоре, докато отряза още една къдрица от главата на пленника, и се заби, както при първия удар в кола на мъчението. — Проклет хлапак! — изкрещя пленникът с искрена ярост. — Какви железни нерви! Вожде, махни оттук тая малка жаба! Аз съм голям боец и няма да служа за подигравка на дечурлигата!
