син на Седящия бик!
— Не се безпокой за това, дете мое. Индианците имат дебела кожа. Те усещат много по-слабо, когато ги бият, отколкото ти.
Да се наказват децата с бой, беше съвсем естествена представа както за Смит, така и за Кейт. Те и двамата не знаеха, че родителите на индианските деца никога не биеха чадата си.
— Татко!
— Какво има още, моето дете? — Смит вече стана малко нетърпелив.
— Татко, не можеш ли да забраниш на лошия човек да бие индианското момче? Едно дете всякога трябва да казва истината. Та това е правилно!
— Ела сега, Кейт. Аз не мога нищо да забраня на този човек, пък и индианците са лоши хора. Те все има за какво да изядат пердаха.
— Но може би това все пак не е справедливо, татенце! — промълви съвсем тихо Кейт.
Сега вече за Кейт високото индианско момче съвсем не беше представител на един народ, който бе убил нейната баба, а едно дете, към което се отнасяха несправедливо, тя се чувствуваше солидарна с него, защото според нея у Франк Елис имаше нещо, което напомняше на Кейт нейната леля Бети. Макар Смит да бе изпълнен от омраза към индианците, той споделяше до известна степен чувството за справедливост на своята дъщеричка и добави за свое собствено и на детето успокоение, навеждайки се към Кейт:
— Бащата на този индиански хлапак също работи в цирка. Следователно ние няма защо да се месим, дори съвсем нямаме право за това.
Когато бащата се върна заедно със своята малка дъщеря в ложата, вече беше започнал следващият номер, нова група играчи на трапец показваха своето изкуство. Смит зае своето място номер три в ложа номер седем. Ала сега той не виждаше нито леля Бети, нито трапеца, нито пък тримата зорко следящи за представлението господа. Вглъбен сам в себе си и в своите мисли, той забрави дори Кейт и не виждаше нищо друго, а само едно видение: майка си и след това пламъците. Той най-после беше открил тази индианска банда убийци. Трябваше да съобщи за тях на полицията. Въпросът беше само кога. Дали още тази нощ, или едва утре заран? Според разгласата циркът щеше да остане в града още два дни. След днешния успех представленията им тук сигурно щяха да продължат. Следователно Смит можеше да уговори и да проведе спокойно необходимите мерки с инспекцията на полицията.
От купола на цирка долетяха виковете на артистите. Един от тях правеше салто във въздуха между трапеца, от който се беше изхвърлил, към ръцете на другаря си, увиснал на свитите си в коленете крака и люлееш се напред и назад на втория трапец. Смит отново се върна към обкръжаващата го действителност. Решението му да пристъпи към действие бе заличило картините на въображението му.
Докато зрителите се възхищаваха от играчите на трапец, Франк Елис, съпроводен от двамата си здрави пазители, отново се върна в директорския фургон. Там той свари самия директор, който съвсем не изглеждаше така зле настроен, както главният надзирател, ала все пак беше много възбуден.
— Елис! — извика директорът на токущо влезлия. — Ние трябва да бъдем наясно какво искаме. Времето да се вземе решение наближава. Банката доби добро впечатление, представителят на „Б & Б“ също — не знам дали да кажа „за жалост“ или „слава богу“, защото той ще се изкаже пред банката сравнително благосклонно, ала изглежда, че ще използува това за собственото си предприятие. Без заобикалки казано, „Б & Б“ иска да ни, глътне, както голямата акула глътва добра плячка, и сега въпросът е дали ние ще се чувствуваме по-добре в стомаха на акулата, или като избягаме далеч от нея. Ето това е решаващият въпрос.
— Това мен не ме интересува — отвърна уклончиво Елис, — аз съм чиновник. Какво сте седнали да питате мен!
— Елис, та вие сте били винаги моята дясна ръка, шеф на персонала, режисьор и главен надзирател…
— … наричан „надзирател“, получавал заплата на надзирател, която впрочем не му е изплащана вече два месеца.
— Елис, не говорете глупости! Кой познава нашето положение по-добре от вас! Аз съм съгласен да се оставим да ни глътнат, и то колкото се може по-бързо и с по-малко загуби. Самостоятелността беше хубаво нещо, ала ние не можем повече да издържим. „Б&Б“ навярно ще бъдат готови да вземат някак си и вас. Договорите с Роналд и със Стария Боб вече са осигурени и ако ние не се застъпим веднага, „Б & Б“ просто ще ни заангажира доходните номера, а ние самите ще си останем със скръстени ръце.
— Как може „Б & Б“ да заангажира този неспособен звероукротител, такъв престъпник като Роналд! Та той е направо обществено зло! Аз изисквам от вас да изнесете този случай. Той трябва да влезе в черния списък! Впрочем Хари също! Това нахално момче просто казва, че не бил син на Седящия бик и ни излага до последна степен!
— Елис, какво става с вас, недейте започва да говорите глупости пък сега! Вие просто не сте разумен днес. Изглежда, хванали са ви нервите или кой знае какво. Легнете да си отспите. Лека нощ, аз трябва веднага да се върна, сега ще започне последният номер „Нападението на пощенската кола“. Аз трябва да чуя какво ще кажат господата от ложата за него.
Директорът изхвърча навън и Елис отново остана сам.
— Дърт глупак! — промърмори той под носа си, отвори скривалището си и гаврътна едно бренди. После издърпа креслото, което беше предложил на Смит, отново в ъгъла и се отпусна в него.
„Да не мислят, че ще оставя това да мине току-тъй! — мислеше си той. — Това двуного животно, тоя Роналд, тоя мръсен некадърник! Да ме изправи до стената и да ми дрънкоти какво ли не! А сега пък «Б & Б» да вземат него, да му дадат може би заплата на звезда, а аз да вървя подире му да се моля като просяк дали не биха имали нужда от един старши-надзирател. И всичко това, защото днес изобщо не ми дават възможност да демонстрирам своите гениални способности! Но, чакайте малко! Елис също е тук!“
Той се приближи до едно друго шкафче, потърси някакво пакетче и прочете надписа отгоре му:
— „Отрова“. Тя не е само за плъхове, драги мой!
Под купола на цирка напрежението, с което зрителите очакваха последния номер „Нападението на пощенската кола“, беше голямо. Мнозина от присъствуващите сами бяха участвували в погранични боеве или имаха роднини, които им бяха разказвали за подобни разпри, или имаха приятели, които бяха пътували от Средния към Далечния запад, където сега трябваше да се прокара последната част на първата железопътна линия напреко през цялата необятна страна. Конферасието оповести, че каубойският номер бил съвсем подновен и щял да поднесе нечувани досега сензации. Участниците били всички до един опитни погранични каубои и прочути индиански вождове. Умолявала се публиката да не се плаши от изстрелите, сигурността на многоуважаемата публика била осигурена във всяко отношение.
После оркестърът изсвири туш и отново започна с буйни ритми. Индианците влязоха на манежа заедно е жените и децата си в дълга колона. Начело яздеше Матотаупа на своя червеникавокафяв кон, до него старейшината на трупата на дакота, който днес за първи път беше допуснал да го изкарат на манежа. В редица подир тях следваха един след друг Големия вълк заедно с брат си, Пеещата стрела и останалите мъже, във втора колона, сякаш отделена от бойците, следваха жените и децата. Те бяха приготвили два плаза и бяха пъхнали две деца в кожени торби, които висяха отдясно и отляво на един кон, превързани през гърба му. От движението на коня торбите се клатушкаха, така че ту едното, ту другото дете можеше да поглежда през гърба на коня. Това представляваше своеворода безмълвна игра на криеница, с която индианските деца се забавляваха часове наред по време на дълги преходи. Една от жените носеше дете в плетена цедилка на гърба си.
Публиката мълчеше и наблюдаваше с любопитство. Малката Кейт беше силно възбудена, когато индианците излязоха на манежа. Дланите й се покриха със студена пот.
Групата се спря на единия край на манежа, шатрите бяха опънати за миг, едно котле бе овесено над натрупани дърва и по средата бе издигнат кол, украсен с червени индиански знаци. Не липсваше и четириъгълникът — символ на четирите краища на света. Индианците сякаш почиваха спокойно, когато изведнъж младият индианец, когото Смит и Кейт вече познаваха, се втурна със сивия си жребец на манежа. Той почти се беше увесил на врата на коня, дръпна го на задните му крака пред самия боен вожд Матотаупа, скочи веднага на земята и съобщи на езика на дакота:
— Бели нахлуват в нашата земя! Те са вече на близо!
Жените и децата свиха шатрите така бързо, че дори цирковите помощници кимнаха одобрително.
