При това той непрекъснато поглеждаше към индианците, ала вече не така остро и недоверчиво, както досега. Изглежда, беше разбрал, че те именно бяха убили лешояда.
На Харка му беше приятно да се чувствува съюзник на боен орел. Той издяла докрай флейтата си и се опита да свири с нея. Отначало излязоха няколко фалшиви тона, но накрая успя да изсвири една от обикновените гами, които бе научил в родните шатри.
Грабливата птица се ослуша.
Предпазливата игра между двамата човеци и птицата продължи още дни наред. Харка си постави за цел да опита дали не би могъл да накара орела да свикне с него. Подхвърляше му парчета кожа и полуоглозгани кокали. Мина доста време, докато едрата птица разбере, че това хвърляне не беше нападение срешу нея, а представляваше храна. Когато спечелиха доверието и, тя започна да си иска храна, като издаваше напред глава с отворен клюн, когато беше гладна или когато видеше мъжа и момчето да ядат.
Матотаупа отиде още два пъти на лов и отново донесе достатъчно месо. Планинските гори бяха пълни с дивеч.
Когато се върна за втори път, индианецът видя неочаквана гледка: момчето седеше до орела. Грабливата птица отвори ревниво-отбранително човката си срещу приближаващия се Матотаупа. Матотаупа се засмя и мина нагоре към трапа, където остави плячката си.
От този ден нататък орелът все повече привикваше към малката група живи същества, които живееха заедно в усамотената висока долина. Той можеше отново да сгъва раненото си крило на гърба, от време на време дори разперваше вече и двете си крила, ала не можеше да лети. Той щъпукаше живо с яките си крака по тревистите склонове наоколо и приемаше част от плячката на Матотаупа като дължим му данък. Една сутрин, когато Харка не внимаваше, орелът грабна копието и лъка на момчето, за да си свие ново гнездо на канарата над извора. Раненото му крило вече отново беше заздравяло дотолкова, че птицата можеше с няколко размахвания на крилете да се изкачи върху канарата.
Харка се опита да си прибере отново оръжията. Ала орелът защищаваше положените основи на бъдещото си гнездо и клъвна към Харка, незлобливо, ала с явното решение да не се остави да му отнемат нищо. Матотаупа се забавляваше от тази свада. Харка застана пред канарата, скръсти ръце на гърба си и започна да държи реч на орела. През изминалите седмици момчето беше имало много малка възможност да говори, тъй като баща му все мълчеше и сега му беше приятно да поразговаря с орела.
— Бойни орльо, вожд на птиците! — заговори му той любезно. — Ти открадна моето копие и моя лък, Такова нещо не се полага между братя и ти трябва да разбереш, че вредиш сам на себе си, като ме правиш беззащитен, защото ние сме съюзници! Нима не видя как Матотаупа, моят баща, уби лешояда? Аз също бих бил готов да ти помогна по същия начин. Ала ти трябва да се държиш като наш брат, инак ние ще бъдем при-нудени да те изпъдим! Ако ти се държиш сред нас като разбойник, ние ще си спомним, че ти наистина си разбойник, голям разбойник, че ме нападна, кълва и едва не ме уби. Ти искаше да ме отнесеш в твоето гнездо и да ме изядеш, както наистина би могло да се изяде едно прерийно куче, ала не синът на вожда на Мечата орда от племето на оглала край Седемте огнени съвета на дакота!
Когато Харка стигна дотук в речта си, безмълвният слушател все още гледаше неотстъпно момчето със своите орлови очи. При тези последни думи обаче, които се изплъзнаха от езика му съвсем леко и обичайно, самият Харка потрепера вътрешно, защото в този миг почувствува като прикрито убождане с нож противоречието между онова, което баща му и той все още бяха представлявали в началото на това лято, и онова, което те представляваха сега, в началото на есента. Вожд на Мечата орда от смелото и всяващо страх племе на оглала, което ще рече на „хората, които можеха да разпиляват имуществото си“, на бойци, които имаха толкова много плячка и коне, че можеха да ги подаряват и раздават и да си печелят слава чрез това — такъв е бил винаги Матотаупа, откакто Харка изобщо можеше да си спомни. Въпреки глада, който бяха изпитвали през пролетта и въпреки че животът им винаги е бил труден и опасен, споменът за този живот беше изпълнен за Харка с радост и гордост. Баща му вожд, а той — най-големият му син, главатар на Ордата на младите кучета и предварително определен, щом навърши четиринадесет години, да стане вожд на Ордата на червените пера! Това бяха представлявали те. Сега обаче баща му беше презрян и прокуден изгнаник, изгонен от племето си като предател, защото Хавандшита, заклинателят, го беше наклеветил, че в пияно състояние е издал тайната на златото в Черните хълмове на един бял човек — на Джим, Червения. Никога неговият баща не беше сторил такова нещо, никога, никога! Той не можеше да бъде предател. И тъй като беше сигурен, че баща му е невинен, Харка го последва тайно в неговото изгнание.
И ето те вече бяха прекарали едно лято сами сред планините. Не бяха живели зле. На Харка му беше приятно да живее заедно с баща си и да ходи на лов. Ала това беше живот за през лятото, не за през зимата и не за години наред.
Матотаупа трябваше отново да стане вожд. Бойците на Мечата орда трябваше да разберат, че той е невинен. Трябваше да им се помогне да разберат това! Увлечен в тези мисли, Харка прекъсна речта си пред орела за дълго време. После той донесе флейтата си, изсвири на грабливата птица няколко тона и след това се опита спокойно и без да проявява страх, да си вземе оръжието. Ала орелът веднага прозря намеренията му и сграбчи здраво копието и лъка.
Матотаупа се изсмя отново, ала не вече с онази безгрижна веселост, с която се беше смял понякога през изминалите дни в тяхното скривалище сред пустошта. Думите, които Харка беше изговорил пред орела, сигурно бяха засегнали и Матотаупа и отново бяха повдигнали у него всичко онова, което сякаш беше се утаило вече.
— Той няма да ти върне нищо — каза бащата на сина си. — Ще трябва да си намериш нов прът за копие, да си издялкаш ново острие и да си извиеш нов лък.
— Може би пък не — отвърна упорито Харка. — Крилото на орела заздравява. Той скоро ще може да хвърчи. Тогава аз ще си взема оръжието.
— Той ще наблюдава отгоре как ти крадеш гнездото му и ще се нахвърли върху теб.
Това предсказание на бащата не беше много приятно на Харка. Отначало обаче той не отвърна нищо, само гледаше как орелът чисти перата си — на крилете, на опашката. Изглежда, беше му време да си сменява перушината, защото орелът изскуба отделни пера и те полетяха по поляната. Харка видя сред тях три пера от опашката и бързо ги прибра. Завърза ги, извади и трите пера, които сивият жребец бе изскубал на орела и които Харка бе запазил, и отиде с тях при конете. Окичи с двете връзки пера юздите на мустангите. Един боец или онзи, който иска да стане боец — като Харка, — естествено никога не би забол в косите си плячкосаните от един кон или очистени от самата птица орлови пера. Но те можеха да послужат за украшение на конете.
Матотаупа не каза нишо.
Харка прецени мълчаливо дали не би било приятно разнообразие за него да слезе до гората и до сипея, за да си потърси материал за нови оръжия. Можеше да попита баща си. Матотаупа трябваше да му разреши да отиде.
Бащата не отказа.
Така Харка подготви първия си излет, който щеше да предприеме сам, за следващия ден. Щеше да си вземе провизии, ножа и двуцевната карабина с куршуми. Бързо приготви всичко.
При пукването на зората Харка тръгна по съшия път, който беше минал заедно с баща си по време на лова на елена. Подскачайки по склона надолу, той бързо напредваше. Да се ориентира на открито, той беше свикнал още като малко дете и затова сега не се подвоуми нито за миг как да се придвижи по-бързо.
Когато стигна гората, той не се забави с разходки насам-натам, а веднага потърси мястото, където според описанията на баща му сигурно имаше ясенови дървета. Да се намери пригоден клон за копие, не беше лесно Харка търси и проверява основно. Когато си отряза подходящ прът, той го хвърли на няколко пъти като копие за проба. Да, той беше подходящ. Горе в долината щеше да си го обработи докрай. Сега момчето започна да търси дърво за нов лък. То трябваше да бъде гъвкаво и здраво. Намери и него. Замисли се дали да потърси сред камъните на сипея и някое каменно острие за копието си. Това не беше необходимо, защото той можеше да си приготви и костен връх като предишния. Ала мисълта за каменното острие за нож, което той беше намерил, го мамеше да отиде да потърси пак на същото място. Той излезе от гората и се порадва на открилия се широк изглед към небето.
Високо горе във висините, над върхарите, кръжеше една птица. Орелът!
Харка се зарадва. Орелът отново беше си възвърнал силите. Колко красиво кръжеше той високо горе край белите облаци! Дали беше излетял, за да потърси своя другар Харка?
