Момчето проследи с поглед летенето на орела. Птицата се понесе на югозапад, като се изкачваше все по нависоко.
Ала изведнъж тя измени посоката на летенето си и се понесе с голяма бързина от височините над прерииното плато и горите по права посока на запад към планината. Орелът изчезна от погледа на Харка.
Момчето не знаеше какво да предприеме. Какво беше прекъснало спокойния полет на орела? Някаква плячка, която да го привлече на запад, той не можеше да забележи от такова голямо разстояние. Но нещо беше привлякло птицата, помисли си Харка, а тя бягаше от нещо. Но каква опасност можеше да е забелязала тя? Какво можеше да се стори опасно на един орел?
Или други орли, или хора.
Харка реши да не търси каменно острие, а веднага да тръгне обратно към баща си. Прибра пръта за копието и пръчката за лъка и натоварен с тях, с карабината си и с провизиите, до които изобщо още не се беше докосвал, той се закатери бързо, колкото му позволяваха силите, към малката долина.
Беше рано следобед, когато Харка стигна до наблюдателния им пункт на каменистата пътека и завари там баща си да претърсва с поглед околността. Харка застана до Матотаупа и също зарея внимателно поглед от това удобно за наблюдение място над долините, предхълмията и прерията.
— Какво ще кажеш за своя орел? — попита бащата след няколко минути.
— Той трябва да е забелязал нещо, от което го е страх.
— Точно така. На югоизток оттук се придвижва голяма група ездачи. Сега те навлязоха в гората и ние не можем да ги видим вече.
— Какво ще правим?
— Ще се нахраним и след това ще се съвещаваме, както е редно.
— Хау. — Харка се зарадва, че баща му се отнася към него като към истински боен другар.
Двамата индианци избързаха през добре познатата им камениста пътека към малката долина. Конете пасяха спокойно. Харка смъкна лъка и копието си от канарата.
Матотаупа се усмихна сърдечно на сина си.
— Може би твоят пернат брат изобщо няма да се върне вече тук.
Двамата индианци се нахраниха богато: със сурово месо, както от седмици насам. Харка беше навикнал вече с новата храна. След като се заситиха и пиха от потока, двамата седнаха един до друг на поляната.
— Ти чу какво казах аз — заговори Матотаупа. — Аз не можах да разпозная отделните ездачи, ала смятам, че са червенокожи, тъй като яздеха в дълга колона един подир друг. Може да са дакота, пани или чейени.
— Те няма да ни намерят.
— Не, те няма да ни намерят. Ала може би ние ще ги намерим. Какво мислиш ти по това, Твърдокаменни Харка, Убиецо на вълци?
— Само ездачи ли видя? Никакви други коне, които да теглят след себе си плазове?
— Никакви други коне, които да теглят плазове.
— Значи, само бойци?
— Така изглежда.
— Колцина?
— Предполагам сто.
— Какво ли има да търсят в гората! — помисли си Харка на глас. — Бизонови стада, за чийто лов биха могли да се съберат сто души бойци, има само сред прерията, а не сред гората. Големи веселия или големи съвещания, за които биха се събрали сто души бойци, се уреждат едва след есенния лов, но не и преди. Щом сега сто души бойци тръгват на път, без жени и без деца, значи, те търсят бой или грабеж. Откъде дойдоха бойците и накъде се изтеглиха?
— Дойдоха от юг и държаха посока към североизток.
— В тази посока се намира бивакът на Мечата орда. Може би койотите от племето на пани идват да нападнат шатрите на хората на дакота. Ние трябва да разузнаем това, татко!
— Защо? — попита късо Матотаупа.
Харка пребледня и сведе поглед.
— Знам какво мислиш — поде бащата след известна пауза отново. — Ти се срамуваш обаче да изкажеш гласно мислите си, макар че те са правилни. Кажи какво мислиш! Така действува един мъж. Харка действително се засрами и все пак в същото време се почувствува облекчен.
— Аз мисля така, татко: хората на пани сигурно са разбрали, че ти си бил прокуден, а също ще са разбрали, че Летния дъжд умря по време на лова на бизони, а твоят брат Стрелата с пера — по време на мечия лов. Мечата орда няма вече смели предводители за бой. Бойците на пани сигурно се надяват, че ще могат да нападнат нашите шатри безнаказано. Така си мислят сигурно. По време на опасност обаче нашите бойци ще се съвземат! Очите им ще се отворят и те ще признаят, че са взели неправилни решения. Те отново ще поискат техният боен вожд Матотаупа да бъде сред тях!
— Мислиш ли? — Матотаупа гледаше пред себе си. По лицето му минаваха сенки. — Добре, ние ще видим дали нашите бойци ще съумеят да се справят сами и кой ще им помогне. Общият съвет ми забрани да пристъпя повторно ловните райони на дакота. Но какво ме засяга това сега, когато тези ехидни крастави койоти от рода на пани идват да отвлекат нашите жени и деца!
Харка почувствува, сякаш струи сила преминаха през тялото му. Каква прекрасна възможност! Изгнаниците щяха да се притекат на помощ на бивака на Мечата орда и бойците, застрашени от пани, ще бъдат щастливи да видят Матотаупа отново начело на своите редици. Той щеше да се върне заедно с баща си у дома в бащината типи, при своя приятел Четан, при Къдрокосия, при Харпстена. Как ще блеснат очите на Уинона и на Унчида, когато видят Матотаупа и Харка да се връщат, отрупани със слава!
Ала не само надеждата за оправдаването на бащата и за бойната слава вълнуваха Харка. Пушката на един пани беше убила през пролетта неговата майка. Сега, със започването на есента, мъжете на пани трябваше да научат, че Харка притежава двуцевна карабина и нямаше да им се удаде да убият сестрата на Харка и Унчида, баба му, която му беше като майка, или да ги отвлекат от бивака. Колко хубаво беше, че той не бе пропилял през лятото нито един-единствен куршум! Сега всеки куршум му беше твърде необходим.
— Кога ще тръгнем, татко?
— Ще преспим четири часа и след като се подкрепим така за следващите нощи, ще потеглим. Ще използуваме тъмнината, за да слезем незабелязано до гората. Може би ще мога тогава още преди настъпването на новия ден да издебна тази бойна орда.
Матотаупа и Харка заспаха още веднъж през този ден на поляната в малката долина. Когато се събудиха привечер, орелът тъкмо се връщаше. Той стискаше яки начупени клони в ноктите си, ала не ги донесе на канарата край извора, а ги остави на високия каменен връх, който заграждаше малката долина откъм юг. Там той явно се канеше да свие новото си гнездо.
След като остави дървата и се огледа наоколо, той се смъкна още веднъж на канарата, пляскайки с криле, и разтвори клюн. Харка му хвърли остатъци от месото. Орелът ги изгълта и после отново изхвърча на върха, преди да се стъмни съвсем.
За Матотаупа и Харка вече беше време да тръгват. Те натовариха всички провизии, които двата коня можеха да носят заедно с ездачите, без да им пречат. Взеха оръжията си и тръгнаха. Онова, което им предстоеше, така беше погълнало мислите на Харка, че когато завиха в каменистата пътека, той дори не хвърли поглед назад към малката долинка, която толкова време беше служила за убежище на момчето и на бащата.
ПРИЯТЕЛ ИЛИ ВРАГ?
В горите по планинските склонове вече беше започнало да мирише на есен. По горската пръст лежаха първите увехнали, гниещи листа.
Прериите в подножието на планината излъчваха топлината на изсъхналата земя, която след месеци ясни слънчеви дни и изсушаващи ветрове се простираше като изгоряла под нощното небе.
