дакота месторазположението си.
Междувременно огънят все повече обхващаше горичката. Нощта беше безветрена и пламъците не се разпръскваха с бързината на вятъра, ала сухите дървета, шумата и тревата създаваха достатъчно условия за разпространение на огъня. Сега всички жени и деца се бяха насъбрали на безтревната поляна сред бивака и в шатрите около нея, тъй като тук земята не можеше да се запали и имаше опасност само от дима. Всички се държаха съвсем спокойно. Нямаше нито блъсканица, нито викове. Всички несъзнателно подражаваха на Уичида, която стоеше до двете момичета. Онези бойци, които все още стояха в горичката, трябваше да се махнат сега оттам, ако не искаха да изгорят. Те се насъбраха около Стария гарван. Гарвана даде заповед да се нахвърлят през коритото на потока срещу врага, дори и ако се наложеше по този начин да се изложат изцяло на стрелите на папи. Той самият щеше да ги предвожда в този отчаян опит.
Уинона усети как трепери Хиацинта. Ако мъжете на Мечата орда изгубеха боя, хората на пани щяха да ги избият и техните скалпове щяха да съхнат на трофейните прътове пред шатрите на врага. Съдбата на жените и децата беше неизвестна. Те също щяха да измрат или щяха да ги откарат да работят в шатрите на врага и да станат жени на бойците, избили техните бащи, братя и мъже.
Уинона се облегна на Уичида — и двете момичета търсеха майчина закрила при нея.
— Татко! Татко мой Матотаупа, ако ти беше сега тук — проговори тихо Уинона пред себе си, — тогава ние никога не бихме изпаднали в такова положение!
— Това е самата истина — каза един глас и Уинона цяла подскочи, защото не беше очаквала, че някой друг може да долови думите й освен Унчида и Хиацинта.
Тя се извърна и позна мъжа, който беше казал това. Беше боецът на име Чотанка.
Откъм потока пред горящата горичка още не се чуваше боен вик. Бойците навярно още не се бяха хвърлили в отчаяното нападение. Трябваше да се случи обаче нещо, ако не искаха да изгорят всички, или да се задушат от дима, или да станат безпомощна плячка на пани.
Ето… сега те се хвърлиха напред:
— Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!
Те изреваха късо и прегракнало, а пани отвърнаха подигравателно на рева им и въпреки долитащите и заглъхващи викове на девойките се стори, че чуват ужасното свистене на лъковете, които запращаха стрели.
Димът почти ги задуши и Унчида заповяда на всички да легнат на земята, за да могат да дишат по- лесно.
В този миг прокънтяха два изстрела.
След изстрелите последва пълна тишина. Бойният вик на хората на дакота бе заглъхнал, ала и ревът на врага също. Чуваше се само още чупенето и прашенето на дърветата сред пламъците.
Момичетата се ослушваха с полуотворени устни.
Следващият звук беше прокънтелият яростен рев на пани.
Отново отекна гръм, който идваше от друга посока. Бойните на пани веднага замлъкнаха. В настъпилата тишина обаче сега прозвучаха откъм тъмната прерия, в гърба на пани, два отделни гласа:
— Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!
Уинона, която позна тези два гласа, притисна ръце пред очите си и преливаща от щастие, почти заби зъбите си в собствената си ръка, защото сега тя знаеше, че баща й и брат й бяха наблизо.
Харка притежаваше тайнствено желязо! Харка сигурно беше стрелял и може би и стрелите на Матотаупа пееха вече през мрака и улучваха бойците на пани, които не бяха очаквали подобно нападение откъм гърба, Уинона чу и тропота на препускащи в галоп коне. Матотаупа и Харка сигурно бяха дошли с мустангите си. Затова можеха така бързо да сменяват мястото, откъдето нападаха.
Още веднъж прозвучаха два изстрела.
После се разнесе бойният вик на бойците на Мечата орда край потока и девойките разпознаха по отдалечаващите се викове, че бойците се хвърлиха през реката към редиците на пани. Бойните викове на пани сега бяха по-слаби, разпръснаха се.
Врагът се страхуваше от мацаваки. Явно, — той се страхуваше от Харка и Матотаупа! Униона почти се задуши от дима, пък и жегата я измъчваше, ала въпреки това тя беше изпълнена с надежда и вече не мислеше за смърт и за пленничество, а само за победата и за надеждата да види отново баща си и брат си.
Огнената буря избухна от самия огън, раздуха още повече пламъците и ги разнесе. Но горичката беше много малка, а и тревата по високата прерия беше съвсем ниска, затова, едва разгорял се с пълна сила, огънят бързо изчерпа всичките си възможности. Дръвчетата, които горяха в нощта като факли, вече се разпаднаха на пепел, горящото поле почерня и силният полъх на въздуха разнесе дима. Огънят се изтегли от Конския поток, от горичката и шатрите и се разнесе с бясна бързина на юг, където се разрази в огромен прериен пожар.
Пани сигурно бяха обхванати от ужас, че сега огънят се носи към техните собствени шатри на юг. Ала може би те запазиха хладнокръвие дори и при мисълта за тази опасност. Защото при прерийни огньове, забелязани навреме — а този огън хората на юг сигурно щяха отдалеч да забележат, че се приближава, — индианците умееха да палят насрещни огньове. По този начин те унищожаваха всички поля наоколо, които им служеха за пасища, ала хората се спасяваха.
Въздушното течение вдигна пепелта нагоре и частици пепел почнаха да щипят очите на момичетата. На поляната сред бивака огново беше станало тъмно. Подобно на всички останали Уинона и Хиацинта се ослушваха, защото сега не беше само тъмно, а и тихо. Тъй като горичката беше унищожена от пожара, жените и децата можеха да виждат от поляната между шатрите чак до потока и във всички посоки над прерията.
Осеяното със звезди небе се издигаше над самотната и неплодородна земя, за която мъжете бяха воювали. Само на юг небето остана червено. Там пожарът продължаваше да бушува. Беше все още странно тихо. Почти изглеждаше, че двете неприятелски бойни групи търсеха да се скрият една от друга. А може би бойните на пани се връщаха. Може би пък подготвяха ново нападение. И от своите бойци жените и децата не можеха да забележат никъде ни следа.
Изведнъж Хиацинта извика изплашена, защото пред нея изникна като от земята един огромен боец, по голия му череп и развяващата се плитка на скалпа му можеше да се съди, че е пани. Той приближи свирката до устните си и изсвири остро. Това беше знак за неговите бойци да се хвърлят в нападение сред бивака. Ала в мига, в който той изсвири и звукът още не беше заглъхнал, прокънтя и бойният вик на дакота и един мъж, който съвсем не беше по-дребен от него, застана до пани. Горната част на тялото на този човек беше гола, той не носеше никаква украса, никакви отличителни пера. Косата му беше сплетена на плитки. Той беше едър левент и имаше силен плътен глас. Хиацинта и Уинона го познаха веднага.
— Матотаупа! — промълвиха те.
Едва надал бойния си вик, дакота размаха своята бойна тояга и пани, изненадан от появата на врага, се сгромоляса под първия удар. Остър победен вик разгласи, че вождът на пани е убит. Дакота пое свирката, която беше паднала от поваления му враг, и сега от своя страна изсвири сигнала за нападение.
Бойците от Мечата орда изтичаха при него. Никой от тях не се подвоуми, нито се поколеба. Те следваха заповедите на човека, комуто бяха свикнали да се подчиняват и който беше действувал с успех и правилно в опасния миг.
Боят веднага се изтегли от поляната и от бивака, тъй като бойците на пани, които бяха нахлули дотук, сега бягаха презглава. Те носеха със себе си своя безжизнен вожд. Би било голям срам да го изоставят.
Навън сред прерията повторно изгърмя мацаваки. Чуха се отново викове и тропот на два галопиращи коня по което можеше да се съди, че хората на пани се бяха разпръснали и бягаха на всички страни.
Когато след тази ужасна нощ слънцето най-после отново изгря, двете момичета стояха заедно с останалите жени и деца сред изчернените от сажди шатри, сред обгорелите поля, самите те посипани с пепел. Никому вече не можеше да направи впечатление, че в началото на миналата нощ те си бяха почернили лицата, сега всички изглеждаха като тях. Наоколо прерията приличаше на останки от някогашно огромно огнище, само северно от потока се беше запазила изгорялата от слънцето трева.
Тъй като никъде вече не се виждаха биещи се, бягащи или преследвани бойци, нито неприятели, нито приятели, жените и децата се запътиха към потока, за да пият и да се измият колкото е възможно. После
