краката, издърпа го по склона и също го хвърли надолу. После освободи пушката и стреля към стадото, като същевременно нададе заедно с баща си в тъмната гора бойния вик на дакота:
— Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!
Матотаупа беше намерил едно място, където скалата беше напукана, така че можеше лесно да се отдели. Той откърти една част и по този начин предизвика истинска градушка от камъни, която съвсем обърка конете долу. Предвождани от най-яките жребци, мустангите удариха на бяг. Постовите долу явно не бяха по малко объркани от конете. Стреснати от двата изстрела, в неведение какво всъщност се беше случило горе на скалата, виждайки политащите надолу свои другари, те сигурно сметнаха, че най-разумното нещо за тях беше в момента да се хвърлят на най-близкия кон и да се понесат заедно с останалите коне по гористия склон надолу. Стадото коне се разпръсна. Със своя силен, изпълнен със страх яростен тропот то разбуни цялата гора, сякаш нощният тайнствен склон изведнъж бе изпълнен с привидения.
Успехът на двамата дакота беше така пълен, че Матотаупа не можа да се въздържи и се изсмя с все гърло. При това той направи една невнимателна стъпка и полетя заедно с един откъснал се малък къс скала през канарата надолу.
Харка видя тази несполука и без да ще, се разсмя гръмко, когато видя баща си изведнъж да полита в дълбочината. Ала той веднага легна върху скалата, първо, за да не го последва същата участ, а и също така, за да види дали баща му не се беше наранил при падането. Зарадва се, когато долу Матотаупа бързо се изправи отново и извика към него:
— Добре! Ела и ти долу!
Харка се замисли за миг.
— Не улучи! — отвърна той след това. — Ти не можеш да измамиш един бъдещ боец на дакота със своите съвети! Аз ще отида горе при мустангите ни. Там съм много по-необходим!
Бащата се засмя одобрително. В смеха и на двамата се изля огромното напрежение на нервите.
Матотаупа заобиколи отвесната скала, изкачи се по склона и настигна Харка при конете, които бяха станали неспокойни от царящия шум и сега посрещнаха с радост двамата си господари.
— Ето че свършихме всичко, каквото трябваше да направим — каза Матотаупа, секна огън и запали лулата си. — Остава ни още само да проверим какво ще направят другите.
— За да видим това, ще трябва отново да слезем долу в прерията — каза Харка.
— Ще трябва.
Ала сега, след прекараните безсънни нощи, силната умора пролича и върху лицето на Матотаупа. При неясната светлина на пукващата се зора Харка видя колко дълбоко бяха хлътнали очите на баща му.
— Няма ли да поспиш малко, татко?
— Не. След това.
Матотаупа изпуши лулата си докрай и след това се изправи, не така бързо и сигурно, както обикновено, ала все пак, без да се люлее. Двамата индианци яхнаха конете и ги пуснаха да поемат сами пътя по склона надолу. Полудивите мустанги бяха много сръчни при слизането.
Когато двамата ездачи стигнаха до края на гората и началото на безбрежните поля, най-напред те не видяха нищо друго освен пресичащите се наляво и надясно следи на разбягалите се коне. Не чуха нищо, което да привлече вниманието им. Матотаупа потърси едно високо дърво, което обещаваше добър изглед наоколо, и започна да се катери по него, а Харка, който беше много любопитен, върза конете и го последва. Седнали в короната на дървото, те можеха да виждат надалеч. Двамата едновременно откриха два тънки стълба дим, които се изкачваха към небето от хълмистите долини на прерията.
— Това може да са само бойци на Мечата орда, седнали сега край огъня, за да се порадват на победата си при тая първа почивка — каза Матотаупа. — Те са прибрали конете на пани. Ние ги изпратихме в ръцете им. Бойците на пани обаче, изглежда, че са избягали обратно в биваците си. Никъде не виждам и следа от тях. Те навярно също са заловили някои от своите избягали мустанги, ала не много. Не много! Защото там, съвсем надалеко — виждаш ли, ето там? — пасат още много свободни мустанги. Това са животните, които не са се оставили никой да ги хване.
Матотаупа слезе бавно, необикновено замислен, от високото дърво и се спря, за да поеме Харка на слизане. Двамата не размениха повече ни дума, защото онова, което смятаха да предприемат и което щеше или нямаше да се случи след това, засягаше твърде дълбоко живота им, а и решението беше така предстоящо, че те не желаеха да заговорят за него.
Потеглиха с конете на изток, без да вземат повече никакви предпазни мерки, по посока на първия по- голям лагерен огън на бойците на дакота.
Когато се приближиха, те можаха да разпознаят неколцина мъже, които се бяха изкачили на едно плоско възвишение явно за да посрещнат приближаващите се. Матотаупа не се беше излъгал. Посрещнаха ги бойци на Мечата орда. Те скоро разпознаха всеки поотделно — Стария гарван, най-големия му син и Старата антилопа. Още единадесет бойци бяха заедно с предводителите. Четан също беше сред тях, макар че беше навлязъл едва в седемнадесетото си лято и още не беше посветен в боец. Ала той също беше взел участие в преследването на бойците на пани.
Матотаупа и Харка яздеха ходом към групата. Всички бяха съвсем сериозни. Харка потърси погледа на Четан и Четан го погледна. Да, те бяха стари и добри приятели.
Матотаупа спря своя кафявочервеникав кон, Харка също спря своя сив жребец. Все още не беше ясно кой щеше да заговори пръв.
Стария гарван движеше устни и явно се бореше дали бива, или не да изговори думите, които напираха в устата му.
— Ние се срещаме тук, в чужди ловни райони започна най-после той, за да оправдае най-напред своята постъпка и държането на всички останали. — Какво имате да ни съобщите?
— Не много — отвърна гордо Матотаупа. Вие сами знаете какво се случи край Конския поток. От постовите край мустангите на пани ние сразихме двама, а останалите пропъдихме заедно с конете. Виждам, че вие сте успели да си хванете коне!
Стария гарван отново дълго мърда устни, без да каже нищо.
— Имате ли да кажете още нещо? — попита най-после той.
— Аз не — отвърна Матотаупа с пресипнал глас. — Вие какво ще кажете?
— Ти води боя добре и правилно, това ще кажа аз — заговори съвсем бавно Стария гарван. Той обмисляше всяка дума. — Какво искаш още от нас? Или си дошъл да ни върнеш момчето, на което мястото е в нашия бивак?
Когато чу този въпрос, Харка целият замръзна.
Матотаупа, изнурен до пълна изнемога, блед, изцапан със сажди, с открити рани, които той изобщо още не беше погледнал, впери поглед в очите на говорещия:
— Аз не съм отвел Твърдокаменния Харка Убиеца на вълци Ловеца на мечки и следователно не аз мога да го върна, той решава сам. Онова, което аз искам от вас обаче, е истината! Истината искам аз! Истината трябва да признаете вие! Аз съм невинен. Не действувах ли по време на боя с бойците на пани като вожд на Мечата орда?
Стария гарван сведе угрижен поглед.
Сега обаче Старата антилопа изскочи напред.
— Днес и вчера ти действува като вожд — извика той, — ничий език не може да отрече това! Ала всякога ли си действувал така? Ти не беше отлъчен, задето не си смел. Ти си смел, това знаят всички мъже на Мечата орда. Ала въпреки че си смел, ти ни измени, размени ни срещу тайнствената вода! Изложи ни на подигравките на Дългите ножове с твоя брътвеж, изложи на срам собствените си бойци и ги направи за присмех! Никога вече ти не бива да прекрачиш нашите ловни райони! Ние повярвахме, че ти ще се подчиниш на решението на нашите старейшини и затова ти подарихме живота. Ала ти пристъпи решението и ако аз те бях срещнал в нашите ловни райони, щях да те убия. Аз казах, хау!
Говорещият млъкна. Матотаупа дълго не отмести поглед от него. После погледна към останалите. Ала никой не каза повече нито дума. Нито един не отвори повече уста. Никой не смееше да се обяви на страната на Матотаупа и в този миг на Харка се стори, че чува откъм бивака глухото кънтене на заклинателския тъпан, който сковаваше всички езици. Дори Четан мълчеше и за миг отбягна погледа на Харка, за да го срещне след това отново, ала изпълнен с болка. Матотаупа срещна още веднъж погледа на Старата антилопа.
