надникнаха в своите шатри. Някои от най-крайните бяха обгорели, по-вътрешните обаче и разположените около поляната никак не бяха засегнати.
От Заклинателската шатра се чуваха приглушени звуци. Заклинателят „разговаряше с духовете“.
Пушката и златното зрънце, които бяха висели на пръта пред входа на Заклинателската шатра, бяха изчезнали.
Уинона и Хиацинта стояха още дълго една до друга на поляната. И другите момчета и момичета въпреки преумората и изтощението не искаха да се върнат в шатрите. Четан мина край Уинона, погледна я мило и каза:
— Аз отивам на хълма да видя дали нашите бойци се връщат… дали всички се връщат, всички, които се биха … разбираш ли ме?
— Разбирам те, Четан.
Преследваните и преследвачите, които вече не се виждаха откъм Конския поток, се бяха отправили на запад. Нито едните, нито другите имаха коне. Затова бягството и преследването се разиграваха в продължителен бяг подобно на някаква игра на криеница между хълмистите възвишения на изкачващите се нагоре прерии и в тази игра всичко зависеше от сръчността и бързата решителност. Много често нито едните, нито другите знаеха къде всъщност минаваше непрекъснато сменяващата се бойна линия, хората виждаха ту приятели, ту неприятели пред себе си или зад гърба си.
Единствените двама бойци, които имаха коне, Матотаупа и Харка, препускаха със своите мустанги далече напред на запад и вече никой не можеше да ги види. Матотаупа дори не се спря да обясни на сина си какво е решил да прави. Той само гонеше коня си все по-бързо и сивият жребец следваше кафявочервения по петите. Харка премисляше мълчаливо каква ли можеше да бъде целта на тяхната езда. На запад, в горите, бяха конете на пани. Ако им се удадеше да прогонят или да надвият постовите им, можеше да изгонят конете в прериите и по този начин да лишат пани от конете по същия начин, както се беше случило с Мечата орда. Или — още по-добре — можеше да заловят мустангите на пани за Мечата орда.
Харка беше изпълнен с радост от победата, която Мечата орда бе спечелила над бойците на пани. Ако той сам си беше представял своята роля в този бой по най-блестящ начин, сега, след като всичко се беше свършило, той вече почти не мислеше за своя собствен дял. Колко естествено беше да подберат нападащите пани в гръб, да стреля той върху тях с всяващото страх мацаваки, да ги хвърли по този начин в ужас и да ги обърка! През тази нощ за първи път в живота си Харка беше убил човек. Ала това почти не достигаше до съзнанието му, тъй като той не беше водил бой очи в очи, а бе стрелял отдалече в тъмнината и не беше видял или докоснал след това убитите. За него беше важно преди всичко, че Уинона и Унчида бяха спасени от пожара и враговете и че Матотаупа се беше отличил и бе поел отново водачеството на бойците на Мечата орда в един толкова критичен момент. По време на ездата той не изпускаше баща си из очи. Слънцето отдавна вече беше изгряло, навред блестеше ярката обедна светлина и Харка виждаше изцапания със сажди гръб на баща си, който се беше примъкнал през нощта до покритата с гореща тлееща пепел поляна насред бивака.
Вече отново беше настъпила нощ, когато Матотаупа и Харка най-после стигнаха до горите. Спряха се край една рекичка. Силно запотените, изпоцапани, задъхани мустанги пиха дълго. Матотаупа и Харка също утолиха своята палеща жажда и се отпуснаха на земята да са отпочинат. Тук в гората беше по-хладно и по-влажно, отколкото сред изсъхналата от прижурящите слънчеви лъчи прерия, миришеше на гнила есен и въпреки това тук се дишаше много по-леко, отколкото сред прашната трева на степта.
Двамата индианци вдишваха дълбоко въздуха. Сънят обори Харка, ала не за дълго, тъй като неспокойството на баща му го събуди отново. Момчето се олюляваше от умора. Матотаупа му пъхна хапка месо между зъбите и когато Харка я сдъвка и глътна — още една, така че момчето постепенно се съвзе и се разсъни.
Бащата започна да му обяснява какво смята да прави.
— Ние с теб все едно че сме съгледвачи на Мечата орда — каза той. — Аз искам да проуча как са разпределени сега постовите край конете на пани, колцина са и по какъв начин ние бихме могли да им отнемем мустангите. Щом разбера това, ние ще действуваме или сами, или ще изчакаме бойците. Те ще вървят по петите на пани, а пани имат нужда от конете си — това е ясно.
Матотаупа нареди на Харка да възседне коня и да продължи да спи на гърба на сивия жребец, докато той самият яхна кафявочервения кон и поведе сивия жребец за юздата. Харка се ядосваше на себе си и на пълната си изнемога, ала не можа дълго да мисли за това. Отново потъна в полусън, който му пречете да мисли, ала все пак го предпазваше да не падне от коня.
Събуди се отново, когато Матотаупа спря. Беше още нощ и в гората беше съвсем тъмно. Бащата остави конете на момчето и му нареди да не заспива вече нито миг, тъй като се бяха приближили съвсем към вражеските постови. Харка се окопити, хапна още малко месо и вече не затвори очи. Матотаупа тръгна сам и се скри в тъмнината между дърветата така безшумно, че и обучено ухо не можеше да го чуе. Харка чака около два часа, докато баща му се върна при него. Матотаупа започна да му разказва веднага и изглеждаше много доволен.
— Сто коня и само десет души постови! — каза той. — Постовите са съвсем спокойни. Те не са вързали конеге поотделно, а само са ги събрали заедно и са направили една ограда от клони и тънки стволове. Тази слаба ограда може да изплаши само един спокоен кон. Стреснато животно ще я събори или ще я прескочи. Ние ще отнемем конете на бойците на пани, преди още те да се върнат в гората. Хау.
Да се отнемат конете на врага, в прерията беше едно от обичайните бойни средства, към които бойците прибягваха при най-различни случаи. Харка забрави умората си.
— Как ще сплашим конете, татко?
— С огън можем лесно да ги хвърлим в паника, ала аз не искам да подпаля гората. Огънят ще се разпростре по-нататък върху прерията и ще унищожи всички поля, които остават сега за Мечата орда и за бизоновите стада, които ще трябва да дойдат насам. Имаш ли още патрони?
— Нямам много. Два или три … бих могъл да пожертвувам.
— Тогава ти ще стреляш сред конското стадо, това е много по-важно, отколкото да стреляш върху постовите. Конете ще побягнат. Ако нашите бойци имат бързи крака, отворени очи и сръчни ръце, ще могат да си заловят навън в прерията няколко коня.
— Добре.
Матотаупа поведе Харка през гората. Трябваше да вземат и мустангите със себе си, да оставят двете животни сами, беше твърде опасно. Затова бяха принудени да заобиколят, за да могат да останат колкото се може по-незабележими за постовите. Матотаупа водеше нагоре по склона, а оттам към мястото, където бяха разположени конете. За да спестят оградата за едната страна, пани бяха натикали конете по една отвесна скала, която се издигаше камениста, почти необрасла, сред гората. Над тази скала стояха двама постови, останалите осем бяха разпределени долу край оградата, както беше съгледал Матотаупа и разказал на Харка. Планът на Матотаупа беше да обезвредят двамата постови горе и после да стрелят от скалата в стадото.
Затова той поведе кафявочервеникавия кон и сивия жребец заедно с Харка още по-нагоре, отколкото се издигаше описаната скала, после върза двете животни с ласото за дърветата така, че те да не могат да се откъснат сами.
Долу откъм гората прокънтя вик — явно предупредителен вик на някой от постовите — и двамата дакота трябваше да побързат, ако все още искаха да постигнат целта си. Те се бяха уговорили съвсем точно какво им предстои да сторят.
Заскачаха надолу по склона със сигурни скокове като истински диви котки. И двамата държаха по един камък в ръка освен оръжието си. Когато се приближиха към горния край на отвесната скала, те различиха силуетите на постовите, които бързо се шмугнаха зад дърветата и храсталаците, за да се запазят от неизвестното, което се приближаваше към тях. Харка захвърли своя камък към главата на единия от постовите, който се беше свил в храстите, ала непредпазливо беше подал глава навън. Камъкът улучи така, че удареният още същия миг бе изваден от строя. Вторият постови, който дебнеше зад едно дърво, беше останал за Матотаупа. Матотаупа скочи към него, преди още той да може да посегне към оръжието си, сграби го и без много да му мисли го прехвърли през скалата долу към стадото коне. Харка побърза да последва примера на баща си. Грабна изпадналия в безсъзнание от удара с камъка втори постови за
