— Ето това!
Той показа на Харка златното зрънце, което момчето беше намерило в реката в подножието на Черните хълмове и което след това беше преминало в собственост на заклинателя.
— Това? Откъде го имаш?
— Хавандшита беше невнимателен. Когато аз се примъкнах към шатрите, за да убия Антилопата, зрънцето отново висеше в торбичката на пръта пред Заклинателската шатра. Аз го взех. Но може би няма да се наложи изобщо да предложим тази разменна стока. Ще видим.
— Ние няма да дадем злато на Дългите ножове! Аз не съм забравил онова, което ти ми каза, татко, когато захвърли това лъскаво камъче във водата. Ами старата пушка на пани?
— Нея оставих на Хаваидшита. Тя вече е ръждясала, нека му остане.
— А твоята нова карабина?
— Никой от бойците не я използува по време на боя. Сигурно Татанка-Йотанка я е взел тогава със себе си.
Когато Матотаупа каза „тогава“, думата прозвуча в устата му горчива като жлъчка. Той мислеше за деня на своето прокуждане.
Харка не попита нищо повече. Изправи се. Още не знаеше какво отношение да вземе към плана на баща си. Трябваше да помисли малко. Патрони за карабината му трябваха, в това съмнение нямаше. Ала след това? След като ги получеше? Харка не искаше да живее сред белите мъже. Най-приятно би му било да върви с баща си през есента на лов за бизони, а след това, запасени със зимнина, да се скрият в някоя пещера.
СЛЕД ПЯСЪЧНАТА БУРЯ
Бурята гонеше пясъка по тревната степ. Пясъчният прах се издигаше на стълбове нагоре и се слягаше като дюни върху местността. Долини и възвишения изчезваха под пясъчните маси, образуваха се нови възвишения и долини и отново се отвяваха, за да се слегнат пак по-нататък. Движейки се с бясна бързина, въздухът пищеше. Денят помръкна, облаците пясък закриха слънчевата светлина. Животни и растения бяха изложени безпомощно на бушуването на бурята и на опасността да умрат от задушаване под огромните пясъчни маси.
Есенните бури, които всяка година тормозеха страната, започнаха.
Когато заедно с падането на нощта и въздушната вихрушка се успокои и всички пясъци, които тя все още носеше със себе си, се слегнаха, месецът и звездите погледнаха над разстилащите се надлъж и нашир пясъчни възвишения, които сякаш бяха съвсем безжизнени като някакъв праисторически свят или като повърхността на непозната звезда. Светлина и сенки, предизвикани от луната — това беше всичко, което можеше да се различи по пясъчното море.
Ала когато месецът се изкачи малко по небосклона и въздухът все още беше съвсем спокоен, сякаш никога не го бе повявал никакъв полъх, тук-таме сред мъртвото пясъчно море нещо започна да се раздвижва — плах опит на запазилия се още живот. Няколко бивола, пожълтели от праха, заслепени от праха, оглушели от праха, който се беше загнездил в очите и ушите им, полузадушени от праха в ноздрите им, с мъка се измъкнаха навън. Те се отърсиха, пръхтяха, търкаха покритите си с пясък глави в предните крака, търкаха се един в друг и когато отново започнаха да виждат, гледаха дълго над променената, замряла земя. Един от тях отново набра сили и изрева глухо. Ала никой не му отговори. Стадото се беше разпръснало и може би единствено малката група бизони бяха останали живи. От тия пет животни две бяха загинали от жестока смърт, тъй като бурята ги бе издигнала във въздуха и бе счупила костите им. Останалите три, които все още можеха да се движат, се притиснаха едно в друго и останаха така за през нощта. На другата сутрин те щяха да започнат великото търсене — да открият къде свършваше новообразуваната от летящите пясъци пустиня и къде можеха да се намерят трева и вода.
В същия ранен нощен час и други живи същества се мъчеха като бизоните да се измъкнат от пясъка. На един хълм, върху чийто широк, полегато издигащ се гръб откъм южната страна се бе натрупал голям пласт пясък, откъм северния склон пясъчната покривка беше сравнително по-тънка. Тук, сред вълнистата пясъчна покривка, се оформиха фигури, нещо започна да се движи под пясъка, сякаш къртица се мъчеше да се покаже изпод земята. Раздвижването скоро се усили, пясъкът бе отхвърлен настрани, една завивка се отметна и после почти едновременно се показаха два коня и двама души. Конете заудряха с копита, отърсиха гриви, закихаха и запръхтяха, докато хората също се мъчеха да се освободят от пясъка. Все пак те бяха пострадали много по-малко, отколкото бизоните, тъй като благодарение на завивката от бизонова кожа двамата мъже и конете бяха запазили поне главите си, а по този начин и дихателните и зрителните си органи.
Тази малка група също остана да пренощува на мястото, където бе устояла на циклона.
Бизоните и хората не можеха да се видят едни други. Разстоянието между тях беше твърде голямо. Пясъчната буря беше опустошила огромни площи земя.
И двамата души — един мъж и едно момче — също се огледаха. Заобиколиха покрития с пясък хълм, който ги беше запазил, за да се изкачат откъм южната страна по новообразуваната се дюна. Това не беше лесно. Те затъваха при всяка крачка. И можаха да продължат само лягайки по корем и катерейки се лежешком. Най-после те стигнаха догоре и се огледаха на вси страни по сякаш безбрежните вълнисти пясъци.
Бурята напълно беше престанала да вилнее. Нямаше повече никаква опасност. Понеже двамата мъже и тъй, и тъй трябваше да останат да лежат в пясъка — било горе на върха или долу в подножието на хълма, останаха спокойно да прекарат нощта върху преодоляната вече височина и през следващите часове се редуваха да дежурят и да спят. Конете стояха съвсем спокойни и без да ги завържат. Те бяха пасли предишната вечер и се бяха напили, преди да започне бурята, и сега нищо не можеше да ги привлече да тръгнат да се разхождат под лунната светлина по пясъчните дюни. Те бяха почувствували опасността инстинктивно и сега бяха доволни, че още са живи.
Призори и двамата индианци бяха будни. Слънцето, което предишния ден беше предупредило със странно замъглената си светлина опитните индианци за предстоящата буря, така че те можаха да вземат предпазни мерки, сега отново се издигна над опустошената земя, възвръщайки си яснотата и блясъка. Сега очите виждаха много по-добре, отколкото през нощта.
Матотаупа и Харка оглеждаха околността, докато мустангите леко се раздвижиха в подножието на хълма. Животните душеха.
Матотаупа вдигна ръка над очите си, за да ги запази от слънчевите лъчи и да може да вижда по-ясно. Момчето беше насочило погледа си към същата точка като баща си. Не много далеч от хълма, където бяха лежали двамата мъже, нещо се беше раздвижило. И в абсолютната тишина на замрялата околност те изведнъж доловиха човешки гласове, макар и като далечно, едва различимо ехо. Може би бяха викове, с които хора се търсеха или насърчаваха помежду си.
Двамата индианци не си казаха нищо, защото всеки от тях знаеше, че наблюдават едно и също нещо. Полека-лека те можаха да различат десетина мъже, които се бяха надигнали, те бяха съвсем дребни в далечината, ала съвсем ясно различими. Мъжете сякаш се изпъваха и протягаха, опитаха се да тичат, което все пак не им се удаде, защото се скриха почти до половина, сякаш потънаха. На местата, където беше силно навеян, пясъкът не издържаше тежест.
Матотаупа и Харка се забавляваха известно време да наблюдават колко несръчно се държаха повечето от тези мъже.
— Да вървим при тях! — каза най-после Матотаупа. — Може би тези мъже в пясъка имат още малко куршуми. Ще ги видим кои са, ала няма да им казваме имената си.
Двамата индианци се смъкнаха надолу по ронещия се пясък и стигнаха без произшествия до конете си, които ги посрещнаха радостно. Те ги яхнаха, взеха завивките, провизиите и оръжието със себе си и поведоха конете с леко притискане на бедрата. Яздеха бавно, с много криволичения. Опитът на Матотаупа и естественото чувство на мустангите се обединиха, за да намират проходимите места. Харка следеше и се учеше.
Когато индианците се приближиха към мястото, където се намираха непознатите мъже, дотолкова, че можеха да се чуват и да се виждат достатъчно ясно, те се спряха.
