Матотаупа слезе от коня, като не изпускаше белите нито за миг из очи. Харка остана на коня и пое поводите на кафявочервеникавия жребец.
Мъжът, който се беше представил като „Бил“, седна и Матотаупа седна насреща му. Тържественият церемониал не беше от голямо значение за индианеца, тъй като не се провеждаше с определената за целта свещена лула. На Бил дори и не му мина през ума да попита за името на Матотаупа и продължаваше да се обръща към него с „вожде“ като проява на фалшива любезност. След като дръпнаха няколко пъти от лулите и си размениха многократни уверения в благоразположение и готовност да си помогнат, двамата отново станаха и Матотаупа се върна до коня си, без да го яхне. Бил тръгна да обикаля другарите си, като изискваше от всеки да му предаде патроните си, които се бяха превърнали в ненужен товар за хората, след като бяха изгубили оръжието си.
Изглежда, че не всички бяха съгласни с размяната, ала Бил ги уговаряше с един нескончаем водопад от приказки. Какво ги убеждаваше и им разправяше, Матотаупа и Харка почти не можеха да разберат.
През паузата, настъпила за двамата дакота, докато белокожият уговаряше своите хора, Харка прекара още веднъж през съзнанието си всички думи, които си бяха разменили Бил и Матотаупа. „Мръсен индианец“ и „проклет червенокож“ беше казал Бил и Матотаупа беше отговорил на тези нахални обиди само със спокойствие и с ирония, а не с ножа си.
Защо всъщност? Старата антилопа трябваше да умре, задето беше обидил вожда. А този Бил тук с късия врат и късите крака и неговият индианец със смешната кърпа на врата можеха да дрънкат и да превеждат каквото си искат. Матотаупа се държеше е тях, сякаш бяха комари, чиито ужилвания той не усещаше. Те сигурно бяха съвсем нищожни и жалки същества и не ги биваше за нищо друго, освен да ги снабдят с нови патрони за карабината на Харка.
Най-после Бил се върна с петдесет патрона. Той подаде на момчето два от тях и Харка зареди карабината си. Калибърът беше съшият.
— Всички! — каза късо Матотаупа.
— Разбира се, че всички! — отвърна Бил. — Та и какво друго? Всички! И то, след като ни отведете там, където могат да съществуват хора като нас. Добре ли ще ви дойде да приберете патроните и да офейкате с конете си, а ние да останем тук и да броим песъчинките, докато псовисаме! Не, джентълмене, тая няма да я бъде! Не си си направил добре аритметиката.
— Всички!
— Но не тук, ти казвам, и това ти го казвам аз, Бил, който съм участвувал вече в двадесет и четири боя с петли! Щом стигнем оазиса на живота — всички. Ала не тук насред пустинята.
Матотаупа даде знак на Харка да го последва и седна върху пясъка. Харка седна до него.
— Това пък какво е! — изкрещя нервно Бил.
— Всички! Ние ще почакаме тук.
— Човече, вожде, ама че си бил глупав! Нима не виждаш, че и ти ще пукнеш тук сред пясъка?
— Разбира се. Ала след белите мъже. Моят син и аз ще издържим на жаждата много по-дълго, тъй като сме навикнали.
— О, триста дяволи, и ти, Света Троице! Та това е истинска лудост! Такова нещо никога не ми се е случвало, макар че съм участвувал вече в двадесет и четири боя с петли! Човече божи, аз съм отхапвал носовете на враговете си и съм им разбивал муцуните и моето име е известно от Аляска до Мексико! На мен не можеш да ми изиграеш такава зла шега! Та ти не можеш… наистина не можеш!
— Мога.
Бил се отпусна и се пльосна на широкото си седалище върху пясъка.
— Можеш… Знаеш ли, твоят мозък съвсем се е разбъркал. Затова на мен ми е мъчно за тебе. Ще направя една проба, да видим какво ще стане, като ви дадем петдесет патрона в ръка! В най-лошия случай пистолетите ни са заредени за стрелба! — Той измъкна своя пистолет и остави пачката патрони пред себе си.
Харка прибра патроните.
Матотаупа кимна с глава в знак на съгласие и яхна коня си, Харка също възседна своя сив жребец.
Седемте бели мъже, които още можеха да ходят и индианецът с кърпата на врата застанаха до двамата ездачи. Петимата ранени, които не можеха да ги следват, се развикаха отчаяно и започнаха да се молят сърцераздирателно да ги вземат със себе си.
— Тихо! Ние ще се върнем и ще ви вземем! — изрева Бил, като видя, че индианските водачи се двоумяха.
Ала оставащите не се успокоиха от това уверение.
— Никога няма да се върнете! Свине такива, предатели, мръсни… вие… вие… искате да ни оставите да измрем! Не ни изоставяйте, приятели, братя, другари, молим ви … това …
Харка не можеше да разбира всичко, ала се досещаше от тона какво казваха хората. Той не познаваше тези мъже, които трябваше да бъдат оставени да умрат от такава жалка смърт, ала дълбоко в душата си презираше онези, които изоставяха другарите си в беда.
Един от оставащите, който беше тежко ранен, извади револвера си и се застреля, беше допрял пистолета до слепоочието си и умря моментално.
— Това е най-доброто разрешение за всички ви! — каза грубо Бил. — Но така или иначе — ние ще се върнем. Няма защо да губите надежда.
Той тръгна бавно.
— Да вървим! — заповяда той на Матотаупа.
Дотогава индианецът с пъстрата кърпа на врата беше проявил пълно безразличие към онова, което ставаше край него. Сега той каза тихо на Бил и миг след това и на Матотаупа на езика на дакота:
— Внимавайте, те ще стрелят по нас!
Това беше сигналът за убийството.
Шестима мъже се прицелиха и с един залп убиха петимата си ранени другари.
„Това са бели мъже! — мислеше си Харка. — Никога не бих желал да живея сред такива хора. Заради петдесет патрона аз трябва да помогна на убийците да намерят вода и храна. Аз бих предпочел да ги оставя да умрат в пясъка, ала Матотаупа вече каза, и така ще стане, Защото ние не лъжем.“
Харка видя как индианският придружител на белите събра револверите на убитите и пусна оръжието заедно с патроните в една торба, която намери у един от застреляните. Момчето се отвърна отвратено.
Походът започна.
Слънцето грееше есенно приятно, ала пътят беше толкова тежък и трябваше да се правят толкова много извивки и заобикаляния, за да се избягнат силно навените места, че разстоянието изглеждаше безкрайно. Белите мъже, които се бяха умълчали, вечерта залитаха от умора. Заспаха всички жадни и гладни. Матотаупа и Харка се постараха те да не видят запасите им. Чак късно след полунощ, когато всички спяха дълбоко, те хапнаха малко. Не можеха да разделят храната си с останалите, защото имаха твърде малко, пък и никой не можеше да знае докъде се беше разпрострял смъртоносният пясък.
След абсолютно безветреното време на първия ден след циклона на другата заран отново се появи вятър. Леки облаци пясък се издигаха във въздуха. Те затрудняваха погледа, а оттам и ориентацията и придвижването. От време на време ставаше невъзможно да се определи мястото на слънцето, а поради това и посоката, в която се движеха. Пясъкът влизаше в очите и затрудняваше дишането. Конете пристъпваха унили, а след тях и мъжете през вълнистите долини на пясъчната пустиня. Тъй като не можеха да вървят по права линия, съществуваше голяма опасност изобщо да изгубят посоката.
Известно време Бил бълваше псувни под носа си. Накрая индианецът с кърпата на врата му обърна внимание, че по тоя начин напразно хаби дъха си и ожаднява още по-силно, отколкото ако би мълчал. Тогава мърморещият самохвалко млъкна.
Когато за втори път се свечери и отникъде не се виждаше краят на безмилостните пясъци, започна кавгата. Някои искаха да почиват, други да продължат. Двама започнаха да ругаят, че индианците били ехидни бандити и ги водели в погрешна посока. Бил мърмореше под носа си и никой не можеше да си представи какво щеше да стори той в следващия миг. Всички носеха все още револверите и пистолетите си и всяка кавга можеше да завърши с кръв, ако нервите на някой от мъжете не издържеха.
По време на похода Матотаупа и Харка бяха зопочнали да различават вече силите, сръчността и характера на всеки от своите спътници. Най-разумен от всички белокожи изглеждаше един човек на средна
