възраст, в чиито коси вече се бяха появили първите сребърни нишки. Най-напред той беше обърнал вниманието на Харка с това, че не стреля заедно с останалите срещу ранените. Той и сега говореше разумно и молеше мъжете да не губят умовете си. Така или иначе, трябвало да отпочинат поне три часа, както бяха предложили Матотаупа и водачът индианец на име Тобиас.
Краката на всички се олюляваха. Езиците им бяха слепнали за небцата и умората още веднъж победи нервното им напрежение. Те се отпуснаха върху пясъка и неколцина веднага заспаха.
Матотаупа и Харка стояха край мустангите си, които непрекъснато душеха. Тобиас и по-възрастният белокож, към когото се обръщаха с името „Том“, пристъпиха към двамата дакота.
— Какво смятате вие сега за нашето положение, казано сериозно като между мъже? — попита Том.
— Ние не сме далеч от Ниобрара. Животните вече надушват водата.
— Вожде, та това би било… та това би било… спасението! Толкова близо!
Вместо Матотаупа сега заговори Тобиас:
— Така близо, ала съвсем не лесно достижимо. Сега ни предстои твърде трудно за преодоляване разстояние, най-трудното от всички, защото ще трябва да прекосим Големите пясъчни възвишения, и ако бурята е бушувала и там, няма да ни бъде лесно.
Матотаупа кимна. Том въздъхна леко. Тобиас се огледа. Когато се убеди, че изнурените шестима мъже спят дълбоко, той започна да прибира и техните револвери и пистолети. Том и Матотаупа веднага му се притекоха на помощ. Когато трима от петимата спящи се събудиха, всички огнестрелни оръжия вече бяха преминали в ръцете на индианците и Том. Останалите разполагаха само с ножовете си.
— Проклети крадци! Убийци! Червени негодници!
— А Том току ви се подмазва! Няма да забравим това!
— А че Тобиас е предател, това аз винаги съм ви го казвал!
— Дано идете по дяволите всички! Да ни заблудите, а после да ни ограбите и да ни оставите да изпукаме всички!
Ругатните събудиха и останалите двама спящи мъже. Те гледаха с вперени в тъмнината, ужасени, широко разтворени очи и почнаха да крещят нечленоразделно, като подплашен добитък.
Матотаупа, индианецът с неразбираемото за дакота име Тобиас, както и Том и Харка се бяха отделили заедно с конете дотолкова от останалите, че те да не могат да ги достигнат с ножовете си, преди да ги улучи изстрел. Револверите и пистолетите бяха заредени.
— Тихо! — каза заповедно Тобиас. — Ние няма да ви убиваме и да ви ограбваме. Ние сме вече близо до Ниобрара, ала пътят, който ни остава, е труден. Ние искаме само да ви предпазим от собствения ви бяс! Можете да почивате още един час!
По-малко думите, отколкото заплашително насочените револвери накараха мъжете да отстъпят. Те легнаха отново. Жаждата ги мъчеше и сега те започнаха да сънуват, потрепваха и се въргаляха насън.
През единия час, в който индианците и Том останаха заедно, между тях се завърза разговор.
— Ти познаваш местността — каза Матотаупа на Тобиас. — От твоите думи аз разбрах, че ти може би я познаваш по-добре, отколкото аз. Защо белите мъже не ти се доверяват? Защо те не избраха за водач тебе, а ми дадоха петдесет патрона за моя син, за да ги водя?
Запитаният издаде някакъв звук, като да се смееше:
— Ти не знаеш ли защо? Нима не разбра какво каза Бил на мъжете?
— Не.
Те не ми се доверяват, защото смятат, че съм искал да ги оставя да умрат под пясъчната буря.
— Може би ти наистина си го искал — каза Матотаупа.
Индианецът на име Тобиас мълчеше. Не беше лесно да вдигнат мъжете след съня отново на крака. Том, Тобиас и Матотаупа крещяха на изнурените мъже, които имаше опасност да станат съвсем безволеви, разтърсваха ги, блъскаха ги, докато най-после отново всички потеглиха. — Скоро вода! — каза Тобиас. — Скоро вода!
Това беше магическата дума, която отново подтикна последните сили.
Вятърът все още духаше и издигаше пясъка около тях и след три часа мъчително ходене отчаянието отново взе връх. Мъжете се спряха.
— Ние вървим в погрешна посока!
— Въртим се в кръг!
— Мизерници! Въшливи червенокожи!
— Да се връщаме!
— Да легнем до утре сутринта!
„Аз бих ги оставил да отидат към смъртта си! помисли си отново Харка, — Те си го заслужиха. Ала Матотаупа обеща да ги заведе, а един дакота не лъже.“
— Продължавайте напред или ще ви застрелям всичките! — каза Тобиас така спокойно, като че ли си поръчваше чаша бира.
Като псуваха наляво и надясно, мъжете запристъпваха напред, олюлявайки се.
Индианците предполагаха, че през последните часове на нощта вятърът ще се засили още. Ала нищо подобно. Напротив, въздушното течение отслабна и най-после съвсем се успокои. Пясакът се уталожи и очите отново можеха да гледат свободно. Всички се спряха за миг и вдигнаха погледи към звездите, за да се ориентират отново. Скоро разбраха, че се бяха движили в желаната посока.
Бил изрева от радост като куче, което отново е намерило изгубения си стопанин.
— Човече, хора, деца, господи-боже мой! Всичко е наред! Всичко е наред!
— Дано и в главите ни още всичко да е наред промърмори Том под носа си.
Мисълта, че не бяха сбъркали посоката, оживи всички. През следващия час колоната напредна по- бързо. Но пясъчната пустиня все още не се свършваше и духът отново спадна. Сега пътят стана така труден, както беше предсказал Тобиас. Конете с усилие се придвижваха напред. Те сигурно подушваха вода наблизо.
Съвсем неочаквано на края на едно възвишение прекъсна и пясъчната пустиня. Дотук беше вилняла опустошителната буря. Местността беше песъчлива, със степен и пустинен характер, ала все пак беше земя, покрита с жилава трева, земя с твърди очертания. Земя, върху която можеше да се върви, без да се затъва, без да има нужда да се заобикалят стотици завои по дюните, които не издържаха никаква тежест.
Колоната от десетимата мъже се спря за миг. По вечето имаха вид, сякаш бяха срещнали някакъв добър дух и още не можеха да повярват. Спасени ли бяха? Конете почти не можеха да се сдържат вече и Матотаупа и Харка пуснаха юздите на мустангите. Изнурени, изнемогващи от жажда, те все пак се втурнаха в галоп и не след дълго ездачите им видяха под блясъка на първите утринни лъчи мътните жълти води на Ниобрара, засъхнали от летните суши, придвижващи се съвсем бавно от пясъчните навеи в горното течение. Вода! Вода! Конете стояха вече на брега и пиеха жадно, двамата индианци също се наведоха да утолят жаждата си. Едва сега те признаха пред себе си дори колко много бяха страдали и че и техните сили вече бяха към края си. Бащата погледна към сина си, без момчето да забележи това. След всичката преумора на последните седмици Харка се беше превърнал в скелет, покрит с кожа. Лицето му приличаше на лице на измършавяло петнадесетгодишно момче. Скулите му бяха изскочили над хлътналите бузи. Погледът му беше остър, може би твърде много остър. Движенията му дори и след измъчващия от жажда и глад път и непрекъснатото недоспиване през последните дни бяха все още сигурни, можеше да се каже дори малко отпуснати, с някаква ленивост, от която лъхаше пренебрежение към заобикалящия го свят и която прикриваше всяко младежко необуздано или нежно чувство.
Двамата индианци вече се бяха освежили и се бяха отдръпнали от брега, когато се приближиха вървящите пешком мъже.
И те пиха, сякаш изобщо не мислеха да престанат някога. После всички се хвърлиха без специална уговорка на земята и заспаха. Животните също си почиваха. Белите мъже дори не се бяха сетили още да си поискат обратно пистолетите и револверите. Ала сега индианците и Том мълчаливо ги мушнаха отново в кобурите им. Спящите само промърмориха нещо неясно. Матотаупа и Харка бяха легнали заедно с конете си малко по настрана. Тобиас и Том спяха сред останалите. След като бяха преодолели непосредствената опасност, групите отново се разделиха според разбиранията си, които оставаха валидни за ежедневния живот.
Двамата дакота не спаха дълго. По някакво мълчаливо съгласие те се събудиха почти едновременно и се
