— Хе! Хо! — долетя вик до тях.
Матотаупа обаче не подкара отново коня си, а остана да чака мълчаливо, като само вдигна голата си ръка в знак, че няма враждебни намерения.
Мъжете, неколцина от които изглеждаха ранени, започнаха да разговарят помежду си на висок глас, без индианците да могат да разберат думите им. Матотаупа и Харка обаче едновременно направиха едно откритие, което силно ги заинтересува. Между тринадесетимата мъже имаше и един червенокож. Двамата дакота веднага се опитаха да разберат от кое племе е той, ала не успяха.
Индианецът беше обут в кожени панталони. Ризата му обаче беше направена от плат, който приличаше на някогашните вехти дрехи на Чернокожия. На врата си той беше завързал пъстра кърпа. Беше гологлав и бос. Харка изпита огорчение, че един червенокож може така малко да държи на достойнството си. Откъде ли можеше да произхожда този индианец?
Един от белите мъже, които тъпчеха с високи ботуши из неудобния за ходене пясък, извика индианеца с кърпата на врата и след известно суетене, при което белият падна, а индианецът говореше съвсем малко, двамата се запътиха към Матотаупа. Пристъпваха в пясъка като патрави.
Матотаупа и Харка стояха на конете си и не слязоха и сега.
Белият мъж, който идваше към тях, не беше нито едър и жилест като Червения Джим, нито пък строен като Прелетната птица. Беше среден на ръст, с широки рамене и къс врат. Макар че Харка вече беше свикнал да вижда руси коси и шапка на главата на хората, той отново се учуди колко различни на ръст бяха белите мъже. Сред червенокожите мъже, които той познаваше, също имаше различни по ръст, ала те все пак всички бяха стройни и високи. Белият мъж носеше дебела кожена жилетка, високи ботуши с кончове и широкопола шапка. Това още повече подсилваше впечатлението, което той създаваше, за тромавост и тежест. Той заговори, оставяйки индианеца, който стоеше до него, да превежда. Харка слушаше внимателно и дори разбра някои думи направо. Индианецът не говореше диалекта на дакота като роден език, ала все пак без запъване.
— Каква дяволска местност! Като на луната. Истинско щастие е, че поне слънцето виси още на небето, та човек да знае накъде е изток и накъде запад. И вие ли се измъкнахте изпод пясъка, а? Изглежда, че в огромната страна Америка няма нищо друго освен пясък. Пясъчна въшка би трябвало да стане човек, само пясъчна въшка. Как може нормален човек да живее тук и да си намери да пийне и да ядне нещичко? А? Вие знаете ли?
— Може би ще намерим вода, може би не — отвърна делово Матотаупа. — Ако до три дни не намерим, ще пукнем от жажда.
— Това е ясно като бял ден, многоуважаеми господин индианецо, ала аз нямам никакво желание да пуквам, разбра ли? А вие къде сте тръгнали?
— Важно ли е за белия човек да знае това?
По време на разговора още шестима мъже бавно изгазиха и се примъкнаха до тях. Те всички бяха почти еднакво облечени, с хубави кожени жакети, ала карабини или пушки повечето от тях сякаш нямаха или поне вече нямаха. Те носеха обаче револвери или пистолети на коланите си.
— Вожде на индианци, защо приказваш така сложно! — каза нетърпеливо набитият белокож, който водеше разговора. — Ние всички еднакво сме загазили. Ние тринадесетте съвсем не сме наясно как попаднахме тук, всичко стана твърде вихрено, свързано с много премятания презглава и салтоморталета, на мене черепът все още ми бучи, а къде останаха другите двадесетина от нашите, един бог знае. Ние сигурно никога няма да го разберем. Петима от нас тук са неподвижни, кой със счупени кости, кой с изхвръкнали крайници, кой ударен по главата. Останалите сме объркани и искаме да си вървим вкъщи. Нека лешоядите или вълците, или на когото му сърце иска да идва в тая изоставена от бога местност, та да измерва страната. Ние всеки случай мислим да прекараме зимата другаде, та ако ще би да се наложи компанията да се откаже от гешефта… тяхна си работа! Моля!
— Каква компания?
— Е, сега да не седна да ти разправям историята от Адам и Ева! Така или иначе грехопадението е било най-голямата грешка, ако то не се беше случило, аз нямаше сега да работя тук. Но какво знаеш ти за това! Може би вие червенокожите изобщо да не произхождате от Адам. Каквото ще да става обаче, компанията, това си е компанията! Компанията, това е онази компания, която иска да построи тук железопътна линия и затова ние трябваше да размерим пътя за релсите. Чувал ли си нещо за това, а? През лятото тук добре се живееше — бизоните минаваха със стотици и хиляди, ние дори не успявахме да убиваме достатъчно, за да можем донякъде поне да се освободим от тях. Имах си и един слуга негър, хубав един такъв, с едно малко момченце. Хитри лисици бяха те и успяха да ми избягат. Малкият се измъкна през нощта, а що се касае до дъртия, при нас се домъкна един такъв индианец с ястребов нос и аз трябваше да пусна негъра да си върви. Но да оставим настрана старите истории. Я ми кажи ти най-добре, как можем да се измъкнем ние от тоя капан за живи хора? Защо мълчиш така глупаво? По тоя начин никога няма да се оправим!
Матотаупа наблюдаваше говорещия, както малко дете наблюдава някакво странно чудовище.
— Къде искат да отидат белите мъже?
— Вожде на индианци, откровено казано, на нас ни е съвсем безразлично къде ще вървим. Важното е да стигнем донякъде, където може да се получи нещо за пиене и за ядене, преди да изпукаме от жажда и глад!
— Къде са ви конете?
— За това ще трябва да попиташ вашата буря, тая проклета, дяволска, идиотска буря! Тя ги отвея нанякъде и ги зарина. Отде да знам аз! Ако бяхме седнали пък конете си да търсим, добре щяхме да се подредим. Наистина много добре.
Матотаупа се усмихна иронично.
— Наистина много добре — повтори той на езика на белите мъже и думите прозвучаха странно от неговата уста.
После той накара индианеца с шалчето на врата, който превеждаше всички думи на белия мъж точно и търпеливо на езика на дакота, да преведе:
— Къде са ви карабините и пушките?
— При дявола, човече божи, при дявола и при неговата многоуважаема баба! Още някакво сведение да ви е необходимо? Името ми е Бил! Аз не съм земемер, а опитен скаут, известен от Аляска до Мексико, победител в двадесет и четири борби с петли, двайсет и шест годишен, роден, кръстен, още непоминал се, ала явно готов да го стори в най-скоро време, защото тази нощ се нагълтах толкова много е пясък и в тази ужасна страна може да се намери само пясък, но нито капчица бренди. Доволен ли си вече? Или с какво мога още да ти услужа, докато най-после решиш да ни измъкнеш от тая пясъчна пустиня?
— Можем да се посъветваме по това.
— Да се съветваме, всемогъщи боже! Сега аз ще ти кажа нещичко просто и ясно, мръсен индианецо, проклет червенокож! Или ще ни отведеш от това пясъчно море в някое свястно място за свестни хора, или ние чисто и просто ще ти пречукаме черепа — и твоя, и на пършивото ти момченце.
Индианецът, който придружаваше белите, превеждаше безучастно като машина.
— Опитайте се! — отвърна Матотаупа също с каменно спокойствие.
— Не исках да кажа такова нещо. Знае ли човек как да се държи с вас, червенокожите! И така, кратко и ясно: какво искаш срещу услугата?
— Патрони.
— Виж го ти него! Патрони. Патрони! Щом била такава работата … Какъв калибър? Но чакай, я по-добре най-напред да изпушим Съвещателната лула на мира. Инак не сме сигурни дали няма да ни погодиш някакъв номер. Лулата на мира — съгласен ли си?
— Ще я изпушим заедно.
— Първата разумна дума, която чувам от твоята уста, вожде на индианци. Не смяташ да използуваш патроните, за да стреляш срещу нас, нали?
— Не.
— Честна дума?
— Моята дума е моя дума. Аз не познавам лъжа.
— О, невинност, ще имаш време да се научиш да лъжеш. Ала щом до днес все още не си се научил, толкоз по-добре. Но да запушим!
