— Последната дума ли е това?
Старата антилопа не отговори нищо, само плю.
— Това е твоята смърт — промълви тихо Матотаупа. — Запомни това и го чакай. Аз ще дойда.
Вождът обърна коня си и Харка го последва. Най-напред ходом, след това в лек галоп те се върнаха обратно при обраслите с гори склонове на планината. Отпочинаха си там вечерта, ядоха, легнаха да спят. Матотаупа мълчеше, Харка също мълчеше. Двамата заспаха изнурени и ако сега беше дошъл някой враг, за да ги убие, това би им било съвсем безразлично през тази нощ. Защото тяхната голяма надежда беше разбита.
През следващите дни и нощи Матотаупа бе обзет от някакво мрачно спокойствие и Харка не се осмеляваше да му заговори. Той често оставяше баща си сам, тъй като Матотаупа сякаш желаеше това. Момчето се разхождаше надалеч в гората, чак нагоре до височините, където гората свършваше и скалистият сипей се спускаше досами дърветата. Вятърът вееше есенно хладен и суров. От време на време Харка поглеждаше нагоре към височината, където се намираше малката долинка, и колкото по-често се разхождаше наоколо сам, толкова по-силно го обземаше желанието да се върне още веднъж там, където бе прекарал лятото щастлив заедно с баща си и където се бе чувствувал господар над планините и животните.
Една сутрин той видя орела да се извисява над върховете. И тогава то се случи. Момчето затича, почти бегом стигна по склона нагоре до началото на добре познатата му камениста пътека. Избърза по пътеката, както толкова често беше правило през лятото, и отново се озова на полянката край извора.
Водата бълбукаше и ромонеше, тук тревата се беше запазила още зелена. Трапът, който Харка беше изкопал, беше непокътнат. Запасите обаче, които бяха оставили, бяха издърпани изпод чимовете и разхвърляни навред по поляната, кокалите оглозгани. Орелът сигурно често беше стоял на канарата над извора, край скалата лежаха остатъци от месо.
Харка се хвърли в тревата и захлипа. Веднъж поне да няма нужда да се владее, веднъж поне да бъде такъв, какъвто е, да се отдаде на болката си, един-единствен път, и това можеше да стане само тук, където той беше съвсем самичък.
Харка остана край потока до вечерта.
Видя орела да се носи високо горе в небето и когато слънцето започна да залязва, върховете блеснаха в злато и водата на потока се оцвети като дъга, птицата се върна в убежището си. Прилетя до гнездото, което си беше направила на върха на южната страна на долинката, и впери поглед надолу към момчето. Сигурно беше си донесла плячка, защото Харка я видя и чу да кълве.
През нощта Харка преспа в трапа, където се чувствуваше запазен от нощния вятър. Сутринта се събуди с вкочанени от студа крайници. Когато се раздвижи и се огледа наоколо, видя орела, който беше застанал на скалата край извора. Момчето му подхвърли една част от своята храна, която грабливата птица пое сръчно с клюна си и веднага нагълта. Момчето се приближи до извора и пи но орелът съвсем не се обезпокои от това. Той беше познал отново своя приятел.
След като се притопли под обедното слънце, Харка тръгна през каменистата пътека, за да си върви, ала този път се спря за миг, преди да свие нататък, и хвърли още един поглед назад към долинката, която сега по време на негостоприемната есен щеше да остане само убежище на орела. Хората трябваше да се изтеглят оттук и преди още да падне снегът и да започнат зимните бури, дори и орелът трябваше да си намери друго убежище.
Момчето забърза надолу.
Намери баща си навътре в гората заедно с двата коня, седнал край малък огън. Матотаупа не го укори, не го и попита нищо. Гледаше пред себе си и наблюдаваше малките пламъчета, които непрекъснато внимателно заравяше с пепел. Когато се стъмни той помоли Харка да остане край конете, докато отново се върне. Можело да се забави два или три дни.
Харка наблюдаваше Матотаупа докато той украсяваше стрелата си с резба. Прокуденият врязваше с ножа си четириъгълници — отличителния заклинателен знак на неговата шатра. Всеки член на Мечата орда щеше да знае, че това е стрелата на Матотаупа. Тя имаше костено острие с кука като бойна стрела.
— Тази стрела ще убие Старата антилопа — каза бащата.
После тръгна пешком.
Когато на второто утро след това над шатрите над Мечата орда започна да се развиделява, всичко изглеждаше спокойно и тихо. Водите на Конския поток течаха в малка вадичка. Няколко мустанга се мъчеха да намерят храна по изсъхналите поля, доколкото не бяха обгорели от пожара. Шатрите бяха още затворени, не се виждаха жени, тръгнали за вода, не се мяркаха момчета край реката, дошли да се умият и освежат.
Спящите в шатрите едва-що започваха да се събуждат. Уинона погледна към Унчида, която беше станала първа.
В някоя от съседните шатри се разнесе писък. Уинона се стресна и видя, че и Унчида потръпна. Шонка и Харпстена скочиха от завивките, сякаш бе прозвучал боен вик. Шешока се разтърси от пристъпи на кашлица.
След Унчида и Шонка и Уинона изтича от шатрата на поляната, за да разбере какво се беше случило.
Пред шатрата, където живееше Старата антилопа със своите по-малки синове, стояха вече неколцина мъже, които изтикваха назад напиращите жени. Извикаха Стария гарван и той влезе в шатрата. Остана известно време вътре, после излезе мълчаливо и доведе заклинателя. Когато Хавандшита влезе в шатрата, цялата поляна вече се беше изпълнила с очакващи хора. Никой обаче, който беше влизал в шатрата, не говореше за това, което бе видял вътре, така че всички стояха в неведение.
Най-после се приближи най-старият син на Старата антилопа, който вече беше посветен в боец, и влезе в шатрата, където все още се бавеше заклинателят. След дълго време той изнесе отвътре един мъртвец. Мъртвецът беше Старата антилопа. В гърдите му стърчеше забита една стрела, украсена с резба. Всеки веднага разбра, че стрелата на Матотаупа беше улучила Старата антилопа. Как се беше случило това обаче, никой още не можеше да си обясни. Когато се събудил, най-малкият му син видял баща си да лежи в постелята със забита в гърдите стрела, сякаш още спял, и момчето извикало от ужас.
Отпратиха жените и децата по шатрите, а мъжете започнаха да търсят дири. Търсиха целия ден. Когато се свечери, обитателите на шатрите най-после си обясниха какво навярно се беше случило.
Матотаупа беше дошъл тайно в бивака. Той сигурно се беше покачил по шатрата на човека, който го беше обидил, и беше изстрелял стрелата си през отвора за дима върху спящия. Това се беше случило преди полунощ, раната на Старата антилопа беше от няколко часа. Незабелязан от никого, както и беше дошъл, Матотаупа беше изчезнал отново.
Край шатрата на Старата антилопа се разнесе траурна песен. Заклинателят барабанеше в своята шатра, а роднините на убития крещяха диви клетви за мъст.
От този ден нататък Уинона стана още по-тиха и плаха.
Никой не смееше да подхвърли враждебен поглед или презрителна дума към Унчида. Горда и недостъпна, тя продължаваше да се радва на своята слава на тайнствена лечителка и дори Хавандшита не предприе нищо срещу нея.
За всичко това Матотаупа и Харка не знаеха. Ала те се бяха променили и всичките им чувства бяха обвити от кора, която силно се втвърди. У Харка тя стана още по-твърда, отколкото у бащата, защото затварянето в себе си на млади години е много по-противоестествено и изисква още по-голямо напрежение.
Когато през онази нощ се върна при момчето, бащата каза само:
— Той е мъртъв и всички го знаят. И Харка забеляза, че баща му се върна без стрелата си.
Малко след това двамата се приготвиха да тръгнат.
— Ще отидем да видим как живеят белите мъже — каза Матотаупа. — Ти нямаш вече патрони за карабината си, значи, ще трябва да си набавим патрони. Ще трябва да намерим и къде ще прекараме зимата. Ти си твърде млад още, за да умреш.
Харка стоеше замислен.
— Какво смяташ да дадеш на белите мъже за патроните, които ни трябват за моето мацаваки?
Матотаупа отпусна ъглите на устните си и бръкна в джоба на колана си.
