приготвиха да тръгват. Матотаупа вече беше изпълнил обещанието си към белите мъже. Той ги беше извел от пясъчната пустиня до обитаема земя. Сега те вече можеха лесно да се оправят сами. Според описанията на Тобиас търговската лавка на беззъбия Бен се намираше след две извивки на реката по-надолу на изток.
Само малцина забелязаха тръгването на Матотаупа и Харка. Тобиас не каза нищо. Том изтича подир двамата дакота и ги попита не биха ли се съгласили да му дадат везаната моминска дреха, която носеха със себе си. Той вече се бил наситил на живота в прерията и смятал да се засели в града и да отвори там малко магазинче с индиански редки предмети. Двамата дакота не отговориха на неговата молба и Том ги проследи разочаровано с поглед, докато се отдалечаваха.
Следван от Харка, Матотаупа поведе конете надолу по течението на реката. Матотаупа, изглежда, имаше намерение да навести блокхауса на Бен. Да тръгнат сега нагоре по течението на реката, беше безсмислено и равносилно на самоубийство, тъй като в тази посока щяха да попаднат също както на юг в царството на летящите пясъци. На север, към Черните хълмове, се намираха централните области на земите на племето дакота, които Матотаупа не биваше да прекрачва повече, и можеше да ги престъпи само под постоянна смъртна заплаха. Затова засега им оставаше да яздят само на изток, по посока на блокхауса. Какво щеше да се случи след това, не беше решено още или поне не беше изречено още решението. Харка не знаеше също така накъде се бяха насочили мислите на баща му през последните дни и къде смяташе той да прекарат двамата предстоящата зима.
Мустангите бяха издръжливи. След като отново можаха да пият и да попасат малко трева, те понесоха своите ездачи с обичайната бързина, ту ходом, ту в галоп. След обяд вече стана ясно, че се приближават към блокхауса. Индианците подушиха най-напред дима, после букет от други миризми, по които можеше да се съди за събрани заедно хора и животни, довя ги лекият източен вятър. Постепенно ездачите започнаха да се натъкват на все повече дири. Най-после пред тях се откри и търговската лавка.
Блокхаусът вече беше готов, покрит със здрав покрив и целият добре катраносан. Откъм запад входът не се виждаше, ала от южната тясна страна на къщата се забелязваше заградено място. Зад оградата имаше коне, оседлани и неоседлани. Двамата индианци вече можеха да чуват шумовете край къщата. Доловиха кучешки лай.
Матотаупа разглежда дълго търговската лавка. Най-после отново подкара коня си натам. Харка го следваше.
Когато двамата ездачи се приближиха, шест кучета изтичаха насреща им с лай. Бяха от породата, която белите мъже обичаха да отглеждат — едри, с широки клепнали уши, дотогава бяха използували тези английски ловджийски кучета за надзираване и залавяне на избягали роби. Индианците не обърнаха внимание на лаенето и кучетата, видели, че никой не им обръща внимание и не ги насъсква, не мислеха да се нахвърлят върху тях. Матотаупа сякаш не смяташе или поне засега не смяташе, че е разумно да предаде конете в заграденото място. Той обиколи яздешком заедно с Харка блокхауса и заграденото място, разгледа животните, които бяха оставени там, и се ослушваше към множеството преплитащи се гласове, които излизаха от къщата, приглушени от стените. Той огледа белокожите и индианците, които се бяха установили през този мек есенен ден на източната страна на блокхауса, близо до реката, за да сключат своите търговски сделки и да пийнат ракия. Сред тях веднага можеше да се различи в лицето на пъргавия стопанин беззъбият Бен.
Матотаупа и Харка спряха конете. Дотогава почти никой не им беше обърнал внимание. Тук ежедневно идваха и си отиваха чужденци. Ала на тях самите им беше направило впечатление нещо, по което искаха да поговорят сега.
— Видя ли двата коня и катърите? — попита Матотаупа.
— В ограденото място, да. Дългото копие и Прелетната птица Жълтата брада са тук! — В гласа на Харка прозвуча весело очакване.
— Техните коне и катъри са тук. Може би те самите седят в блокхауса.
Сега Матотаупа и Харка вече не се двоумиха повече и оставиха и своите мустанги в ограденото място. После влязоха в блокхауса.
Вътрешността на къщата не беше разделена със стени, тя представляваше едно-единствено помещение. На западната широка стена беше вградена рамка за врата. Тук сигурно щеше да има пристройка, навярно за припасите на стопанина, които сега той оставяше в една разпъната встрани шатра. Дървени пейки до стената, няколко тежки маси и столчета без облегала, както и едно огнище, бяха всичката мебилировка на блокхауса. Тъй като през бойниците влизаше съвсем малко дневна светлина, Бен беше поставил в халки на стената две горящи катранени факли, които разпръсваха в здрача на помещението потрепкваща светлина. Въздухът беше изпълнен с мирис на дим и на ракия. Харка вдъхна наситения въздух с отвращение. В родните шатри отвеждането на дима беше много по-добро.
Привикнали бързо да наблюдават, индианците веднага съгледаха художника и неговия придружвач Дългото копие. Двамата седяха като почетни гости на една малка масичка в левия заден ъгъл сами, докато останалите гости седяха нагъсто край другите маси.
Матотаупа и Харка се упътиха към двамата си познати.
Дългото копие, изглежда, пошушна нещо на художника, при което той, явно слисан, се изправи и излезе заедно с Дългото копие да посрещне двамата дакота.
— Нашите червенокожи приятели! — каза той полувесело, полувъпросително.
— Заповядайте на нашата маса.
Гостите на съседните маси обърнаха само бегло внимание на краткото посрещане, ала някои внимателно го бяха наблюдавали. Матотаупа и Харка седнаха. Харка седеше за първи път в живота си на пейка. Този начин на седене, с висящи надолу крака, му се стори много неудобен. Ала той не даде да се разбере това, а само внимателно слушаше разговора на мъжете. Матотаупа разказа набързо с няколко думи онова, което трябваше да каже за своята съдба, и помоли Дългото копие да не превежда неговото съобщение на останалите посетители на кръчмата, а да го предаде на Прелетната птица, без някой да ги чуе. Сега вече Матотаупа смяташе да се нарича „Тайното куче“ или „Кон“, а Харка щеше да се нарича „Бизоновата стрела“. Харка почувствува погледа на Дългото копие върху себе си, изпълнен със съчувствена симпатия.
Бен вече беше притичал чевръсто и прие от художника поръчката за ядене за четирима души. Художникът попита как бяха прекарали пясъчната буря, чието вилнеене беше предизвикало всеобщ страх. Поради едносричните отговори на индианеца, разговорът вървеше мудно. Дългото копие зададе въпрос къде ще пренощуват.
— При конете ни — каза решително Матотаупа.
— Малко е студено навън през нощта — възрази художникът. — Ала щом ще спите навън, бихте ли понаглеждали и нашите коне?
— Да.
— Много сме ви благодарни за това. Тук се насъбраха всевъзможни типове, на които не може човек да се довери току-така.
— В търговските лавки рядко се краде — забеляза Дългото копие. — Те трябва да пазят доброто си име, за да предразположат хората да носят стоката си там. Ала аз не знам дали беззъбият Бен е успял да стане господар на положението тук.
Харка беше забелязал вече, че Дългото копие не носеше красивата огърлица от злато и скъпоценни камъни, от която той и неговите другари в родния бивак на Мечата орда така се бяха възхищавали.
Дългото копие явно не искаше да предизвиква вниманието на крадците и разбойниците. Сега той предложи и те двамата с художника да отидат да спят при конете, ала Жълтата брада се засмя почти снизходително на това смело предложение, сякаш търсеше извинение за себе си, и каза:
— През лятото аз бих сторил подобно нещо, вярвай ми. Дълго копие, ние често сме пренощували с тебе на открито в прерията. Спомняш ли си тогава, когато срещнахме в планината страшната Гризли и тя ни хвърли в бягство? Ала сега е есен, нощите вече са студени, пък и аз трябва да се съобразявам с моето стомашно заболяване. Затова ще остана вътре.
Дългото копие не отвърна нищо, ала Харка почувствува колко неспокоен и недоверчив беше чейени и след всичко, което Харка беше видял и чул в пясъчната пустиня, сега недоверчивото безпокойство на Дългото копие се предаде с още по-голяма сила и на него. Той наблюдаваше със сведени клепачи гостите
