оставят да умре тук долу. А щеше ли баща му изобщо да предположи къде бяха тикнали сина му, това беше толкова неясно, колкото съдбата на самия му баща горе в блокхауса. Момчето трябваше да разчита само на себе си. Трябваше да си помогне само тук или щеше да загине. Какво да стори?
Харка трябваше да полага големи усилия, за да се задържи над повърхността на водата. Невъзможно беше да се обърне и да изправи главата си нагоре, защото дупката беше твърде тясна. Колко ли дълбок беше кладенецът? Къде ли отиваше водата? Подземна вода ли беше? Дали надолу под водата шахтата не се разширяваше, така че човек да може да се обърне?
Харка искаше да провери това. Той беше много добър плувец под вода и можеше да издържа дълго, без да се подава навън. Сега полученото след дълго обучение умение трябваше най-после да му послужи в момент на безизходица! Той си пое дълбоко дъх, изпълни докрай дробовете си, прибра ръцете и краката си от стените на кладенеца и се спусна с издадени напред ръце във водата. Наблюдението, което направи при това, много го учуди.
Той стигна сравнително бързо до дъно. Шахтата остана чак додолу твърде тясна, точно толкова, колкото един човек да може да се промъкне, и то ако беше слаб. Ала шахтата не свършваше на дъното. Водата влизаше отстрани и младият плувец започна да се промъква в тази странична шахта, чиито стени при опипване също се оказаха дървени. Той веднага разбра, че в тази посока се отиваше към реката и тъй като си беше поел достатъчно въздух, за да може да издържи няколко минути, той искаше да предприеме безумно смелия опит да се промъкне отдолу. Не беше сигурен дали там има отвор… но все пак искаше да провери.
Харка се вмъкна като риба през тръбата. Беше напрегнал всичките си сили. Ако продължаваше още дълго така, все пак щеше да се задуши накрая. Но може би това не беше само кладенец, а изход за случай на нужда и следователно той на всяка цена трябваше да се измъкне оттук.
О! О!
Харка достигна с главата си до един полузатулен с пясък отвор на този своеобразен кладенец. Тук навярно беше реката, оттук можеше да се изкачи нагоре! Напрягайки сили, момчето се изтика колкото можеше по-бързо напред и излезе на открито. Изправи се в средата на коритото на реката и видя над себе си звездното небе.
Храчейки вода и поемайки си дълбоко въздух, той поплува малко надолу по течението, после излезе от водата и полегна най-напред върху един пясъчен праг, за да дойде на себе си.
При това той се ослушваше и разсъждаваше.
В блокхауса беше станало по-тихо. Само кучетата още ръмжаха. Индианците, разположени на полянката край гората, седяха скупчени и си шепнеха нещо. Остатъците от входната врата на блокхауса висяха на пантите.
Какво беше станало с баща му, с Жълтата брада, с Дългото копие?
Харка реши да отиде в индианския лагер на поляната. Колкото и да бяха пропаднали тези червенокожи мъже, те все пак не биха убили едно индианско дете. Може би сред тях имаше някои, които разбираха езика на дакота и можеха да го осведомят. Той отново се отърколи във водата, поплува още малко надолу и излезе на брега. Прикривайки се зад едно леко възвишение към блокхауса, той изтича към индианския лагер.
Там всички бяха още будни. Когато разбраха, че момчето говори езика на дакота, те го отпратиха към неколцина мъже, които носеха черните си коси разделени на път по средата, сплетени на плитки. Момчето седна мълчаливо край тях.
— Ние те познаваме — каза единият от мъжете след известно време. — Баща ти разби портата и нададе бойния вик. Сега белите мъже го държат овързан в къщата, като твърдят, че искал да убие и да ограби белия заклинател и Дългото копие.
— Какво става с Жълтата брада и Дългото копие?
— Те се застъпват за Матотаупа, ала напразно. Освен това те самите не бива много да се застъпват. Парите си запазиха.
— Какво мога да сторя аз?
— Остани тук, ние ще те скрием. За баща си засега не можеш да направиш нищо. Изчакай.
Харка трябваше да се съгласи на първо време с това.
Когато слънцето изгря, мъжете му дадоха някакви износени дрехи и една пъстра кърпа, която той завърза около челото си. Облечен така, той нямаше да прави впечатление. Дадоха му и да хапне, от което той имаше голяма нужда. Храната не беше богата.
Харка наблюдаваше Бен. Наблюдаваше и Дългото копие и Жълтата брада, които свободно излизаха и влизаха в къщата. Те се бяха спасили, ала Матотаупа лежеше овързан. Баща му беше жив, момчето се осведомяваше за това от своите приятели.
Харка кроеше много планове, за да освободи баща си, ала ги отхвърляше един след друг. Не смееше да се свърже дори с Дългото копие.
Така минаха три дни.
През това време Бен не дойде нито веднъж в индианския лагер. Беше им предложил много ниски цени, които индианците не искаха да приемат. За да сломи упорството им, той не се явяваше сред тях и се надяваше, че те ще отстъпят, щом се свършат запасите им. Индианците, от своя страна, искаха да покажат на тоя скубач, че могат да чакат. Те се печаха на слънце — така се изгладнява по-малко. Някои от по- младите започнаха да играят.
Харка гледаше играещите. Те си бяха определили две врати и удряха една топка с прътове на вси страни, Харка си спомни колко често беше играл на тази игра заедно с Младите кучета, с Къдрокосия, със своя брат Харпстена, дори и с по-възрастния Четан. Сега му се струваше, че това се беше случило в някакъв съвсем друг живот, че той, Харка, изобщо не можеше да бъде повече същото онова момче, което беше тичало сред шатрите на Мечата орда заедно със своите другари подир топката. И въпреки това крайниците му леко подскачаха, когато видеше някой играч да играе несръчно. Как му се искаше в такъв момент да вземе пръта и да му покаже какво се казва игра! Ала той не биваше да си позволява подобно нещо. Бен можеше да го разпознае.
На третия ден се случи нещо ново и важно.
Дойде Червения Джим.
Макар че го очакваха откъм запад, той се приближи към блокхауса от изток. Яздеше в галоп направо, както яздят каубоите, точно срещу блокхауса, където на вратата го очакваше Бен, изправи коня на задните крака и размаха широкополата си шапка.
— Добро утро, беззъбо двуного! — Той говореше високо, та да могат да го чуят наоколо. — Как върви търговията?
Без да изчака отговор, Джим скочи от коня, отведе го в заграденото място и там едва не падна от изненада.
— Бре! Бре! Какво е това сборище тук! Че аз познавам тия животинки!
Бен беше дошъл подир него.
— Тъй, тъй, познаваш тия животинки! Съвсем не искаше обаче да ми признаеш през лятото, че си стар приятел на Матотаупа и на неговото въшливо момченце!
— Какви глупости говориш! Къде са се заврели те двамата?
— Момчето се удави…
— Тебе навярно някой те е цапардосал с брадва по главата, та ти е станала дупка в мозъка като на вратата ти! Изглежда, че не само зъбите са ти изпадали, ами сега пък и очите! Момчето седи там отсреща! при червенокожите!
— Там отсреща?… — Бен се стресна.
— Аха! — изсмя се Джим. — Нечиста съвест, както красиво се казва, а? Ехееей! — Той сви ръцете си пред устата. — Ехееей! Харка, Убиецо на вълци, Стрелецо по бизони!
Момчето се изправи. Извиканите имена дадоха желания резултат. То се приближи към Червения Джим.
— Момче, момче, че как изглеждаш? Какво прави старчето ти Матотаупа?
Сега Харка заложи всичко на една карта.
— Моят баща Матотаупа е пленник на Бен и на останалите белокожи мъже. Те са го наклеветили, че
