Водата на Ниобрара влачеше нерадостно по средата на коритото си довлечения пясък. Червеникавокафявият кон се приближи съвсем близо до Матотаупа, който дълго му беше липсвал, и допря ноздрите си до рамото на мъжа, където все още се виждаха следите от ноктите на страшната Гризли. Матотаупа погали приятелски мустанга по муцуната и го потупа по врата.
— Какво мислиш, Твърдокамении Харка? — попита той.
— Ние искахме да видим как живеят белите мъже. Е добре, смятам, че вече достатъчно видяхме.
— Ние видяхме някои бели мъже, Харка, такива, които са дошли тук, където съвсем не им е мястото, защото тази земя принадлежи на червенокожите. Жълтата брада сигурно има право, че в своите собствени биваци и домове белите мъже водят друг начин на живот и че там не толкова много от тях стават разбойници и убийци. Това сигурно е така. Ала аз не знам дали ние бихме могли да живеем в къщите на белите мъже. Ние сме навикнали с дъха на свободната прерия. Къде ще отидем?
— Далеч оттук! — отвърна горчиво Харка.
— Живот като този на Дългото копие и Жълтата брада не би ли ти харесал?
Харка отвърна отрицателно.
— Жълтата брада може да рисува и Дългото копие го пази, добре или зле — според възможностите си. Те знаят защо са дошли тук. Но какво ще правим ние?
Матотаупа трепна.
— Може би бихме могли да станем съпровождачи на Червения Джим. Той ни освободи и е голям ловец.
— Но за какво ще ловуваме ние, татко? Онова, което ни трябва, ние можем да убиваме и без Червения Джим… Дори и без онова мацаваки, което той ми подари и което белите мъже, с които той също е приятел, отново ми откраднаха.
Харка добави последните думи тихо и с болка. Той си спомни за миг, че още през лятото беше готов да даде целия свят за това мацаваки.
— Какво ще правим тогава, Харка?
— На мен ми хареса нещо, което разказваше Дългото копие — каза момчето след известно колебание.
— Говори тогава.
— Искам да кажа онова, което той разказа за Чер-ните ходила. За Черните ходила, които живеят далеч горе на север в суровата прерия. Мъжете на племето ситсикау са смели, те са свободни, те са ловци като нас, живеят в шатри като нас. Те имат обичаите на червенокожите. Те са силни врагове на дакота и още по-заклети врагове на белите крадци на земя. Аз искам да отида при хората на ситсикау и там да се подложа на изпитанията, когато му дойде времето, за да стана боец.
Матотаупа се замисли.
— Твоят план е голям, Харка. Той не е лош план. Пътят към ситсикау обаче е дълъг, много дълъг. Освен това не е лесно да те приемат в шатрите на ситсикау, защото те са също така сурови и затворени бойци като дакота. Ала аз съм готов да отида заедно с теб при тях, щом пукне пролет. Аз казах, хау! След като снегът, който ще падне, се разтопи, щом тревата отново се раззеленее, щом бизоните потеглят на север и чучулигите започнат да излитат от тревата при изгрев слънце като стрели нагоре във висините пеейки, ние дваматас тебе ще яхнем конете на път към Черните ходила! Ти трябва да станеш сред тях едно яко момче и голям боец, за страх на дакота, които ни прокудиха, за страх и на Дългите ножове, които искат да заграбят земята на червенокожите. Това ще стане през пролетта и моето сърце отново затуптява силно и радостно, Харка, когато помисля за този твой план, който вече стана и мой. Зимата, която ни предстои сега, ние ще прекараме заедно с теб, нашата голяма цел ще ни даде сили за това.
— Къде ще презимуваме, какво ще ядем, с какво ще се обличаме, татко, когато падне снегът?
— Ние нямаме дрехи от бизонова кожа, нямаме завивки, нямаме шатра. Снегът дълго ще покрива тревата и зимните бури ще веят над нея. Ние имаме голям и хубав план за следващото лято и зима, Харка, ала за сегашната зима ние съвсем не сме подготвени. Това е истината. Аз мисля, че ние ще я използуваме, за да сьберем още повече опит, отколкото притежаваме сега.
— По какъв начин, татко?
— Ти си чувал от дете още, че борбата между червените и белите мъже се води от стотици лета и зими насам. Червените мъже са извършили много велики дела, ала белите мъже въпреки това са напредвали все повече. Ти и аз знаем как живеят и се бият червените мъже. Как живеят и се бият белите мъже ние с теб видяхме на границата. Ала аз искам да разбера колко бели мъже има всъщност. И какъв начин на живот водят те далече навътре в страната, където живеят и спят в мир. Аз искам да видя най-после това със собствените си очи и не само да вярвам на странни истории. Затова искам да отида сега за през зимата заедно с Дългото копие и Жълтата брада в някой град. Ще дойдеш ли с мен?
Харка се замисли.
— Това също е голям план. Нито един от нашите живеещи свободно бойци и заклинатели не е наблюдавал досега белите мъже в техните собствени пещери. Ала можем ли ние да ловуваме там? Или какво ще ядем и как ще живеем?
— Щом поискам, аз мога да набавя достатъчно злато, за да обезщетя Жълтата брада за онова, което той би ни дал. Ала може би ние ще можем да вършим нещо полезно при белите мъже и сами да припечелваме прехраната си. Аз не желая белите мъже да разберат, че мога да набавя злато, пък и онова, което бих могъл да набавя, далеч няма да бъде толкова, колкото белите мъже смятат, че може да бъде. Златните зърна, които има там, могат да ни помогнат на нас двамата да излезем не веднъж и два пъти от затруднение, ала… нищо повече. Може би скалата съдържа още злато. Ала него могат да получават само белите мъже, пък и от тях никой не може да го получи сам.
— Да влезем в къщата, татко, и да чуем какво ще каже Жълтата брада.
Двамата индианци подсвирнаха на конете си и тръгнаха към блокхауса. Мустангите тичаха след тях като кучета. Те доведоха конете в заграденото място, там, където ги бяха оставили преди, и после влязоха в къщата. Миришеше приятно на печени мечи лапи, те сигурно вече бяха готови. Разнесоха се тежки стъпки. Червения Джим влезе вътре след индианците. Бен побърза да подреди малката маса в задния ляв ъгъл. Художникът и Дългото копие още седяха там. Матотаупа и Харка седнаха при тях и Червения Джим стори същото, без никой да го покани. Той беше донесъл някакъв вързоп под мишница, ала първоначално го остави на дървената пейка, без дума да продума.
Ядоха. Бей не беше изпекъл една, а пет мечи лапи и беше донесъл прясна вода, което съвсем не бе лесно за този край през това време на годината. Но той сложи на масата и едно канче бренди. Мъжете и момчето ядоха с удоволствие. За Харка светът отново се беше променил, след като той си бе начертал нов план и бе окрилен от нова надежда, за осъществяването на която му се струваше, че би трябвало да вложи всичките си сили. Той долови, че и кръвта на баща му потече по-бързо във вените. Макар че двамата индианци физически изглеждаха все още така жалки и измъчени, както преди един час, сега всички видяха, че погледът им се беше променил, пък и държането им — също. Гостите на масата смятаха, че това се дължи на вкусните мечи лапи, ала много се лъжеха. Възможно бе сега мечите лапи да се бяха усладили на индианците повече и да им доставиха по-голямо удоволствие, отколкото ако им ги бяха поднесли преди един час.
След яденето Джим предложи прясната вода, която всички пиха е радост. Само той предпочете ракията.
Когато всички се нахраниха до насита и утолиха жаждата си, Джим извади нещата, които беше оставил на дървената пейка.
Най-напред той вдигна двуцевната карабина, която Харка много добре познаваше.
Това е твоя собственост, моето момче, аз ти я подарих край Конския поток и никой няма право да ти отнема тази карабина.
Момчето пое карабината. Ала тъй като вътрешно вече се беше отказал от нея, сега не изпита огромната радост, която Джим, изглежда, беше очаквал. Харка дори не благодари. Да изричат думи за благодарност, не беше обичайно за индианците, Той просто пое оръжието.
Джим сигурно беше разочарован, ала не показа това. Той разви големия вързоп.
— Вижте тук! Две дрехи от бизонова кожа, по-хубави от които и жените във вашите шатри не си ви шили! Купих ги от червенокожите навън на поляната. Една голяма — пробвай я, Матотаупа, тъкмо по мярка!
