Предстоящото представление, както изглежда, има какво да ни предложи. Ще ти бъде ли приятно, Харка, да видиш едно цирково представление?
— Да — отвърна момчето.
— Тогава аз отивам да взема пет билета — подвикна Джим. — Аз ще платя — добави той щедро, когато художникът посегна към джоба си, — след това ще се разплатим!
Беше рано следобед. Докато Джим се запровира към цирковата каса, Жълтата брада и Дългото копие тръгнаха за хотела, където всички се бяха настанили, художникът искаше да си почине и да обмисли една картина, която му беше хрумнала. Харка и Матотаупа тръгнаха заедно, по-бавно от Джим, към големия площад, където опъваха цирковия шатър. Построяването на шатъра ги интересуваше. С учудваща бързина работниците издигаха опитно и помагайки си сръчно огромните прътове и опъваха чергилата. Белите мъже разбираха много повече от опъване на шатри, отколкото двамата дакота можеха да предположат. За два часа шатърът вече беше готов, вътре започнаха да облицоват с яркочервен плат ложите около манежа и да подреждат амфитеатрално разположените пейки за сядане, състоящи се от обикновени дъски. Истинско майсторско постижение, чиято загадка беше бързината.
Зад шатъра се намираше зоопаркът. Още вчера, когато се настаниха в хотела, художникът даде пари за дребен харчлък на Матотаупа, така че индианецът плати сега входните билети за себе си и за сина си за зоопарка. Харка не се интересуваше обаче нито от слоновете, нито от лъвовете, тигрите, крокодилите, камилите или тюлените, още по-малко пък от мечките, за които гой смяташе, че мястото им е в гората и в прерията, а не в клетка. Той веднага се запъти към двете големи шатри-конюшни, където бяха подслонени конете, защото предполагаше, че ще намери там и магарето, което вечерта на представлението трябваше да се изправя на задните си крака. Той искаше да огледа внимателно животното още през деня. В първата шатра имаше само коне. Те бяха по-едри от полудивите мустанги на индианците, високи на ръст и добре гледани. Сред тях имаше няколко, пред които Матотаупа и Харка се спряха, тъй като животните много им ха ресаха. Във втората шатра бяха понитата, зебрите и четирите магарета.
Харка отиде при магаретата.
— Ще се срещнем отново тук — каза му бащата — Аз искам през това време да погледам още конете. Харка кимна, Матотаупа се отдалечи.
Момчето остана пред магаретата, ала не съвсем наблизо, за да не направи впечатление. Стоеше малко встрани. Четирите магарета бяха застанали спокойно и безучастно пред яслите в своята клетка. Бяха завързани за юздите. Животните бяха еднакво едри, с един и същ цвят, дори с еднакви шарки. Всички изглеждаха още съвсем млади. От пръв поглед не можеше да се каже кое от тях би се проявило особено опърничаво и дали и четирите бяха в състояние да отхвърлят от гърба си всеки ездач.
Харка се приближи малко и тръгна от животно на животно.
Това привлече вниманието на един от пазачите и той заговори момчето. Ала Харка не разбра какво му казва човекът. Тъй като му беше неприятно, че беше привлякъл вниманието върху себе си, той се отдели от клетката и потърси баща си край конете. След като преминаха покрай зверовете, двамата излязоха от зоопарка и се запътиха към хотела, където бяха отседнали заедно с художника и останалите си спътници. Техният хотел беше най-добрият в града. Стаите бяха съвсем скромни, подредени само с легла, вълнени одеяла, мивки и шкафове. За конете имаше обширна конюшня. Тук спираха всички коли на бързата поща, които пътуваха на запад. Цареше голямо оживление особено в странноприемницата на партера.
Двамата индианци се излегнаха на леглата си и зачакаха часа, когато щяха да се срещнат, за да отидат на цирковото представление. Художникът беше предложил да похапнат малко преди това, ала двамата дакота не можеха да разберат за какво е необходимо човек непрекъснато да яде. Та нали бяха яли на обяд! Затова те оставиха Жълтата брада сам да вечеря и се срещнаха едва привечер с него и Дългото копие пред вратата на хотела. Джим също пристигна и раздаде билетите. Той беше успял да заеме една цяла ложа, плащайки голям бакшиш според неговите думи, тъй като цялото представление било вече разпродадено.
— Но тези места нали бяха свободни? — попита художникът.
— Да, касиерката ги беше запазила за важни клиенти!
Художникът се отказа да разпитва повече и заплати сумата, която Джим му поиска.
Около цирка цареше врява и блъсканица. Светваха лампи и блясваха с разни цветове. Тълпата искаше да влезе, беше толкова голяма, сякаш целият град се беше стекъл. Дори сега, един час преди започване на представлението, Джим трябваше да употреби голяма сила и да прибегне по най-безогледен начин до помощта на раменете и лактите си, за да проправи път за петимата души. Той изпя цяла литургия псувни и смешки и накара мъжете и жените, които грубо беше изблъскал встрани, да се разсмеят, докато най-после се добраха до входа на цирка. Дванадесет разпоредители в червени фракове образуваха още тук, пред контролата на входа, първия кордон. Те с мъка успяваха да задържат напиращата публика, докато зад тях проверяха билетите на влизащите, както му е редът. Джим стрелна един от разпоредителите със синьозелените си очи и му пошушна нещо, което останалите не разбраха. Сега обаче петимата души можаха да влязат по-бързо, а също и при контролата ги пуснаха веднага. Джим остана при контрольора, за да му помогне в неговата трудна задача, и само каза набързо на своите другари номера на ложата и номерата на местата им, като задържа билетите у себе си.
Художникът бързо намери ложата. Той предложи на Харка и Матотаупа да заемат двата предни стола, непосредствено зад бариерата около манежа, а той и Дългото копие седнаха зад тях. Две места останаха свободни.
Публиката нахлуваше. Помещението бързо се изпълни с хора, с миризми, с шумове, Нежни малки момичета предлагаха разхладителни напитки. Цирковият оркестър зае мястото си на подиума над входа към манежа и започна да настройва инструментите си.
В това време на входа се разнесе шумна глъч. Заваля град от обидни думи, като бандити, крадци, лъжци, сбирщина, паплач, магарета, идиоти, кучета, гъски и изглежда, настана блъсканица. Разпоредителите, които бяха вътре и показваха местата, се втурнаха към входа. За един миг настъпи тишина. После с обединени сили изхвърлиха група хора, които искаха да нахлуят в шатъра, и така силно ги отблъснаха, че те сигурно нямаха желание повече да се върнат. Миг! след това Джим се появи в ложата заедно с пълната дама с русите къдрици от вагона с касата и седна заедно с нея на двете свободни още места.
— Какво се случи там? — попита художникът.
— Нечуван ментарджилък! — поясни Джим. — Дойдоха шестима хулигани, които уверяваха, че били купили билетите за нашата ложа.
— От тебе ли?
— От мене! Такова нахалство! Но ние се разправихме с тях.
Дамата с къдриците се усмихна доволно. Художникът въздъхна и се отказа да протестира срещу тия методи. Би било безполезно, той ясно разбра това. Ала трябваше да помисли как да се отърват колкото се може по-бързо от тоя Джим.
Цирковият оркестър поде със замах встъпителния марш. Артистите, които щяха да играят след това, обходиха манежа. Разнесе се първото, макар и още слабо, ала все пак приятно ръкопляскане.
Представлението започна с един номер на партерните акробати. Харка следеше внимателно всичките им ловки движения. Той не се беше научил да ръкопляска, затова и не го стори. Музиката му се струваше твърде шумна. Ала той се зарадва на номерата с конете и очакваше с голям интерес индианците и каубоите, които щяха да се появят. За тях той мислеше дори повече, отколкото за изправящото се на задните си крака магаре. Художникът държеше програма в ръка и я прочете между два номера, докато прибираха от манежа тепиха и уредите. Номерът на каубоите и ндианците като блестящ номер от гала-представлението следваше веднага след голямата пауза. За последен, преди паузата, беше обявен номерът с магарето, като интермедия с клоуни.
Балерината-ездачка демонстрира своето изкуство. Харка наблюдаваше момичето твърде критично, защото умееше добре да язди. Разбира се, съвсем не беше трудно да стъпиш на пръсти или да се задържиш на един крак върху толкова широкия гръб на коня и при толкова равномерното тичане на животното. За да скочи върху коня, девойката всякога използуваше един малък трамплин. Дали би го носила в прерията всякога със себе си? Но всъщност тя все пак беше момиче. Не си струваше да мисли повече за нея.
Много по-учудващи се сториха на Харка свободните дресури, макар че пожънаха много по-малко овации,
