по останалите маси.
Навън вече се стъмваше и двамата индианци излязоха при конете, за да се подготвят там за пренощуване. Дългото копие дойде заедно с тях, за да им даде завивки, които той носеше за художника и за себе си, натоварени върху катърите. Отдавна вече Харка не беше разполагал с толкова много завивки за нощуване и той се намести край своя сив жребец много по-удобно от месеци насам. Матотаупа се беше излегнал край своя мустанг. Те се намираха заедно със своите коне в ограденото място, не ги бяха завързали, така че в случай на нужда те щяха да им бъдат веднага под ръка.
Двамата дакота още не бяха заспали, а лежеха с отворени към нощното небе очи, унесени, а ушите им бяха наострени и за най-малкия шум наоколо.
Първото нещо, което се случи, беше пристигането на седемте Дълги ножове и скаути, предвождани от Тобиас. Те си бяха намерили кой знае по какъв начин коне и затова не ги доведоха в ограденото място, а ги завързаха на двадесет метра по-нататък. Тобиас остана при животните и помоли Том да му донесе нещо за ядене. Матотаупа и Харка можаха да чуят всичко това. Том изпълни молбата на индианския скаут, който явно също смяташе да преспи край конете, и после влезе в блокхауса, където се вдигна голям шум, щом новопристигналите започнаха да пият и да разказват. Ясно се дочуваше безкрайното дрънкане на Бил, макар индианците да не можеха да разбират отделните думи. Те се питаха мълчаливо дали художникът ще може да спи при този шум в къщата.
След известно време стопанинът излезе навън уж за да нагледа конете и кучетата, ала спря край Матотаупа и сякаш искаше да подхване разговор с него. Матотаупа отговаряше едва-едва през два-три въпроса.
Когато разбра, че заобикалките няма да му помогнат Бен пристъпи направо към целта.
— Червения Джим ви търси!
За да може да води своята търговия, Бен вече беше научил достатъчно думи от езика на дакота, та да се разбира с клиентите си.
— Кой е той? — попита дакота, без да промени израза на лицето си.
— Та вие се познавате! Човече божи! Ами че Червения или Червения Джим, или Червената лисица, или как ли не го наричат там, който вече е бил при вас! Чудесен тип, а?
Матотаупа само присви устни.
— Той ви търси! Беше тук, после потегли на запад!
Дано не е загинал под пясъчната буря. Но аз не вярвам, защото Джим умее да се справя с всяко положение. Но вие сте много уморени, затова лека нощ. Пък и какво хубаво приятелство имате с художника! Хубаво приятелство! Той е човек, който добре може да плаща!
Тъй като Матотаупа продължаваше да мълчи, Бен отново се отдалечи.
Ако индианците бяха предполагали или се бяха страхували, че шумното държане на пиещите в блок хауса мъже ще продължава през цялата нощ, то те се бяха лъгали. Бен и Бил, чиито гласове те разпознаха, сравнително рано се погрижиха да се възцари пълна тишина. Художникът навярно беше дал не малък бакшиш, за да си осигури една спокойна нощ. Дългото копие дойде още веднъж при конете и каза нещо подобно. Изглежда обаче, че той смяташе държането на художника за много непредпазливо и описа на двамата дакота три пъти съвсем точно къде ще спят той и Жълтата брада, като забеляза също така, че художникът имал свирка, с която можел да свири остро и пронизително. Нейният звук приличал много на индианската бойна свирка.
След тези обяснения, които издадоха нарастващото му безпокойство, той се отдалечи, за да се върне отново при Жълтата брада в блокхауса. Скоро след това излезе Бен, отиде до Тобиас и поиска от него да му покаже револверите на убитите им ранени другари. Белите мъже явно бяха разказали за това, докато пиеха своето бренди. Бен предложи една цена, която Тобиас окачестви като смешна, на което Бен отвърна, че никога през живота си нямало да се съгласи да купи подобна крадена стока. Той остави Тобиас, ала мина още веднъж край Матотаупа и го попита дали не би желал да си купи поне два револвера с достатъчно патрони.
Матотаупа се извърна безмълвно в завивките и даде гръб на беззъбия Бен. Стопанинът изчезна отново в притихналата къща. Индианците чуха как той заключи тежката порта отвътре.
Матотаупа вдигна глава, сякаш се ослушва, и когато всичко притихна, стана и се отдалечи. Харка го проследи с поглед, ала от своето място можеше да го наблюдава само на късо разстояние. Когато само след няколко минути Матотаупа се върна при Харка и конете, той носеше брадвата, с която сечеха дървата на един дънер пред къщата. Мушна я до себе си под завивката и после сякаш заспа. Харка беше мъртво уморен. Сънят го обори.
Той не знаеше колко дълго беше спал, когато един звук го накара да подскочи — звук, който той по навик и от дълъг опит познаваше като звука на бойната свирка. Той вече държеше оръжието си в ръка, преди още да разбере, че не се беше събудил в родната типи, а край своя кон пред един подозрителен блокхаус. Нощта беше тиха, в къщата също беше спокойно е изключение на един полузадушен вик, който долетя отвътре. Матотаупа беше скочил от завивките си със същата бързина като Харка и момчето вече съзря баща си край вратата, която Матотаупа заудря шумно с брадвата. Харка избърза при баща си. Не пропусна при това да хвърли поглед към Тобиас. В този момент индианецът с пъстрата кърпа около врата яхна коня си и препусна в бесен галоп на североизток. Той действуваше като човек, който не обича да се забърква в разпри, които не го засягат.
С няколко удара на брадвата Матотаупа направи отвор във вратата, през който можеше да се влезе в къщата. Харка даде един предупредителен изстрел със своята карабина и се втурна след баща си в тъмното помещение на къщата. Двамата си пробиха път към левия заден ъгъл, където знаеха, че се намират нощните постели на Дългото копие и Жълтата брада.
Още при първите удари в къщата настана бясна суматоха. Харка се озова сред кълбо от хора. Разнесе се вик за помощ — беше гласът на Дългото копие. От дълъг опит Матотаупа инстинктивно отвърна с бойния възглас на дакота. Харка също се присъедини.
— Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!
За миг това подействува сковаващо над всички в къщата. Навън, сред лагера на индианците, които бяха донесли стоката си в блокхауса, се надигна обаче страшна врява на различни местни диалекти. Шестте кучета лаеха яростно.
Матотаупа, изглежда, вече си беше пробил път до желания ъгъл, издигнал брадвата с двете си ръце, готова за удар.
Оттам някой извика облекчено: — Матотаупа! Матотаупа!
Беше Жълтата брада, който в миг на най-голям страх и напрежение беше назовал вожда на дакота с истинското му име и го посрещна като свой освободител. Харка обаче не можа да се отдаде на радостта от успеха на баща си, защото някой сграбчи приклада на карабината му и започна да се бори с него да му отнеме оръжието, от което Харка в никакъв случай не желаеше да се лиши. Другият беше по-силен, момчето обаче беше много гъвкаво. Ала някой го сграби откъм гърба и един глас, който Харка помисли, че разпознава, понеже беше излязъл от беззъби челюсти, извика:
— Влизай в дупката!
Сега двама души грабнаха Харка откъм гърба и той вече не можеше да се съпротивлява. Изблъскан грубо, той падна с главата напред в една дупка в пода и в същия миг над главата му хлопна някакъв капак с приглушено трополене.
Той полетя с главата напред и потъна във вода. За щастие той бе подлаган още от най-ранно детство на най-трудни изпитания, така че и в този миг на ненадейно нападение и на най-голяма опасност за живота си не изгуби самообладание. Тъй като веднага почувствува, че водата го заля през главата и раменете чак до хълбоците, краката му обаче стърчаха в тясната дупка във въздуха, а не във вода, той запъна ръцете си вляво и вдясно в стените и се заизмъква, свивайки и изпъвайки отново тясното си младежко тяло. По пипането усети, че стените са от дърво, а накрая сякаш от пръст. Успя да издигне главата си над повърхността на водата, вдъхна дълбоко и плювода.
Каква беше тая дупка, в която го бяха хвърлили разбойниците? Явно беше дупка с вода под пода на къщата, закрита с капак. Беззъбият Бен беше си направил под къщата нещо като кладенец. Много удобно в случай на нападение на блокхауса. За Харка обаче положението беше опасно.
Той не можеше да очаква от хората горе нищо друго, освен че ще държат капака затворен, за да го
