планинските цветя с ярки цветове и силна миризма на подправки. Отдалеч се дочуваше крясъкът на враните. Тези шумове се разпознаваха естествено и ясно. Ала Харка дочу още нещо, някакъв приглушен звук, сякаш разкъсваха месо. Този шум той не можеше да си обясни. Слушаше напрегнат.
Изведнъж долови някакъв тих звук, с който беше свикнал от най-ранно детство: пеещото звънтене на изпънатата тетива на лък при отпускане на стрелата. Нима баща му беше стрелял? Или някакъв скрит враг? Харка трябваше да остане на мястото си. Не можеше току-така да изостави конете. Но сега той чакаше силно напрегнат.
Не стана нужда да чака дълго. Матотаупа се върна през каменистата пътека, изведнъж се изправи пред момчето. Той се смееше. Матотаупа се смееше!
— Татко! Аз чух звънтенето на тетивата на твоя лък. Преди това обаче ми се счу, като да късаха месо!
— Ела, Харка — най-напред без конете. Спокойно можем да ги оставим за една минутка сами. Искам да ти покажа нещо!
Двамата бързо прекосиха каменистата пътека, Харка пръв. Когато се откри погледът към извора и долинката, момчето се спря стъписано.
На канарата, изпод която извираше потокът, беше кацнал орелът. Той стискаше в ноктите си месо, което навярно беше кълвал до преди малко. В лявото му крило стърчеше забодена стрелата на Матотаупа. На поляната край трапа бяха разхвърляни и накъсани чимовете, с които двамата индианци бяха покрили своите заровени припаси. Остатъци от месо и кости бяха разхвърляни на всички страни.
Тук беше стоял орелът, докато Матотаупа и Харка го търсеха в гнездото му!
Сега и момчето се разсмя. Не можещата да лети птица беше изпънала дясното си крило и сега издаде нападателно острия си клюн към двамата си неприятели.
— Той не може вече да прави каквото иска — каза, Матотаупа, — тоя разбойник! Върви, Харка, доведи конете!
Момчето изтича обратно и доведе мустангите, които вече бяха навикнали с труднопроходимата камениста пътека, по която минаваха сега за трети път, и затова се водеха лесно. Когато момчето отново можа да надникне в долинката, орелът стоеше все още с увиснало ляво крило върху канарата и сега отново изпъна заплашително глава и човка срещу Харка. Матотаупа явно беше оставил птицата на спокойствие, беше се заел да провери какво е останало още от запасите им. Нанесената щета не беше голяма, както му се беше сторило в първия момент. Само един от най-горните пакети беше разкъсан, съдържанието му изядено и разпръснато.
Харка отново сложи ред в малката яма за припаси.
Конете поглеждаха сърдито към орела, като се стараеха да стоят настрани от него.
Двамата индианци закусиха. През това време Харка непрекъснато поглеждаше с крайчеца на окото към своя пернат неприятел.
— Хубавец! — каза Матотаупа.
— Лакомия! — отвърна Харка.
След като се нахраниха, индианците легнаха един до друг в тревата и загледаха орела. Птицата се опитваше да извади стрелата от крилото си.
— Като ранен боец — подхвърли най-после Харка. — Но ти лошо си го улучил, татко!
— Така ли мислиш? Можех да изчакам, докато орелът излети и тогава да го убия. Но и така е добре. Той беше еднакво изненадан, както и аз.
Забавно беше да се наблюдава орелът. Той беше доста ловък. Стрелата стоеше забита в ставата на крилото му. Птицата, която не бе могла да я изтегли веднага, проверяваше сега внимателно с клюна си мястото, където се беше забило и останало острието. Тъй като стрелата беше ловна, тя нямаше кука.
Орелът изостави стрелата, пусна и месото из ноктите си, ала така го придърпа с клюна си, че да не може да падне от канарата. После притича по камъка и се опита да издигне и двете си крила. Успя да вдигне обаче само дясното. След неуспешния опит да излети, той си отпочина и отново започна да обработва стрелата с клюна си.
— Умен е — каза Харка.
Сивият жребец се приближи към извора. Орелът отново издаде клюн напред, ала мустангът остана спокоен, пи и после пак се върна да пасе.
Орелът продължаваше да се занимава със стрелата. Най-после му се удаде да измъкне острието. Стрелата падна във влажната трева. Харка изтича дотам и я донесе.
Когато Харка отново седна край баща си, орелът също остана изправен върху своята канара, спокоен като нарисуван. Месото той стискаше с ноктите си. Едното си крило беше свил, раненото висеше надолу.
— Той помисли, че ти искаш да му вземеш месото — обясни Матотаупа.
Двамата индианци и голямата птица бяха търпеливи. Те се наблюдаваха взаимно през целия ден. Харка разглеждаше красивите шарки на перата.
Вечерта орелът отново се зае с раненото си крило. Непрекъснато прекарваше клюна си над раненото място.
— Погледни го, Харка. Той иска да намести крилото си и да го излекува.
— Може би. Но това ще трае дълго.
През нощта двамата индианци спаха спокойно. Осланяха се на бдителността на конете си.
На сутринта орелът сякаш беше набрал нови жизнени сили. След като Харка и Матотаупа пиха от извора и отново седнаха спокойно край трапа, голямата птица започна да яде месото, което все още стискаше с ноктите си. Харка я следи с поглед, докато и последното парче месо изчезна в клюна й.
— Засега е сит — каза той след това, извърнат към баща си. — Но какво ще направи, когато ожаднее?
— Тогава ще слезе до извора.
През целия ден орелът отново стоя като статуя и само през няколко часа прокарваше клюна си по раненото крило. Индианците продължиха само да го наблюдават.
На третия ден жаждата надви животното. Изпъвайки здравото си крило, орелът подскочи от канарата долу и потопи клюн в изворната вода.
Когато утоли жаждата си, той видя, че не може вече да се върне върху канарата. След два напразни опита той се отказа от намерението си. И ето го сега стоеше на поляната край извора с цялото чувство за достойнство, на което му дава право безмълвният отказ. Главата му стоеше гордо изправена, очите му не изгубиха живостта си, той непрекъснато наблюдаваше какво вършат двамата индианци.
Харка дялкаше флейтата, която беше наумил да си приготви от едно яко кухо стебло. Матотаупа погледна нагоре към небето и посегна за лъка и стрелата си. Щом забеляза това, Харка също вдигна поглед нагоре. Над скалите летяха два лешояда. Те все повече снишаваха кръговете си към малката долинка и сега и орелът започна да поглежда към тях. Перушината му настръхна. — Лешоядите искат да нападнат неподвижния орел — каза Харка. — Искат да го убият с клюновете си и да го разкъсат на парчета, както орелът смяташе да постъпи с мен преди.
Момчето беше оставило флейтата настрана и си играеше с трите пера от опашката на орела, които сивият жребец беше отскубнал от птицата. Красиви пера бяха.
Матотаупа постави една стрела, друга държеше готова между зъбите си. Орелът наблюдаваше с острия си поглед всичко, което ставаше край него — както кръжащите над тях лешояди, така и всяко движение на индианците. Той явно беше решил да иска скъпо да заплатят за живота му.
Единият от лешоядите се стрелна надолу.
Орелът клъвна с все сила към него и лешоядът направи един завой, за да може да нападне ранената птица откъм гърба. Той започна да пляска с криле и именно в този миг Матотаупа пусна стрелата. Тя се заби в гърдите на лешояда и той се строполи като камък на поляната.
Орелът наблюдаваше мъртвия лешояд и отново разтвори разярен клюна си. Но след това и той веднага разбра, че е освободен от неприятеля си.
Вторият лешояд не се осмели да нападне отново. Отлетя на север. След като индианците дълго стояха неподвижни, орелът се окуражи. Пристъпи към лешояда, разкъса мъртвия си неприятел и го изяде. Отново беше огладнял. Когато се засити, пак заглади раненото си крило с клюна.
