извити напред. Беше красиво гордо животно, с дванадесет разклонения на рогата.
Еленът, изглежда, все още не подозираше, че го грози някаква опасност. Вървеше по утъпканата от него пътека през гората. Спря се за миг пред широко разпрострелите се корени на дървото, върху което седеше Харка, вдигна глава, премига и започна да души. Когато продължи към полянката с леко ромонещия поток, той стигна до храста, сред който се беше притаил Матотаупа.
Това беше мигът, в който трябваше да се реши резултатът от лова.
Индианецът изскочи бърз като светкавица от храста, за да се хвърли върху елена, ала животното беше предугадило за част от секундата опасността. С огромен скок то се изхвърли напрел и побягна навън от поляната. Матотаупа скочи подире му. Живеещият на свобода индианец, чиито мускули на краката се бяха развили от ездата без седло, от тичането и уморителните култови танци като мускулите на атлет, при къси разстояния можеше да надбяга дори и мустанг.
Еленът прекоси поляната, след няколко скока само индианецът вече го настигаше. В момента, когато животното се спря за миг, защото искаше да се вмъкне в гората встрани от поляната, Матотаупа с един скок почти се прехвърли върху гърба на елена и сграби с лявата си ръка левия му рог. Мускулите му набъбнаха. С дясната си ръка той вдигна ножа за удар. Харка затаи дъх.
С невъобразима сила Матотаупа изви главата на елена назад. Животното се изправи на задните си крака, ала преди съпротивата му да даде резултат, ножът се заби в гърлото му.
Животното се сгромоляса.
Момчето искаше да нададе победния вик, ала не издаде нито звук, пък и Матотаупа даде само мълчалив израз на своята победа. Той беше извадил вече оръжието си от гърлото на животното и го държеше високо над себе си, докато плячката лежеше в краката му. Слънчевите лъчи проникнаха през гората в поляната и осветиха победителя.
Харка се смъкна от дървото, като последните метри направо се отпусна да падне и изтича при баща си. С един поглед двамата споделиха гордостта и радостта си.
Еленът издъхна бързо. Каква прекрасна и богата плячка за двамата индианци! Матотаупа се зае веднага да го изкорми. Харка не можеше да му помага, тъй като двамата разполагаха само с един нож. Момчето стори нещо, което не беше правило никога дотогава — от глад пи направо от кръвта. Бащата му даде от частите, които можеха веднага да се изядат — мозъка, дроба и сърцето. На Харка се стори, че не беше ял никога дотогава така сладко. От три дни насам той не беше поемал нищо друго освен вода, листа, треви и корени.
Когато гощавката се свърши, бащата каза.
— А сега да отнесем всичко в нашето скривалище, горе при конете!
Той отряза главата на елена, остави я да се изцеди съвсем от кръвта и я подаде на Харка. Тежкото тяло той сам прехвърли през раменете си.
Пътят обратно и изкачването по склона бяха уморителни. Гората беше стръмна и непроходима, а плячката натискаше тежко Матотаупа върху тила. По тялото му изби пот и само той знаеше колко силно биеше сърцето му. През последните дни на глад и на прекалено напрежение и неговите сили бяха намалели. Но той се срамуваше да се поддаде на умората и да прояви слабост, на каквато нито той, нито синът му бяха навикнали. Затова продължаваше да носи елена без почивка нагоре по склона, поставяйки крак пред крак, макар и понякога да си мислеше, че ще се строполи на земята.
Едва когато стигнаха края на гората, той се спря и се хвърли на земята да си почине. Момчето също седна, обхвана коленете си с ръце и докато си почиваха, разглеждаше рогата с, дванадесетте остри върха.
— Какво ще направим от тях, татко?
— Ти какво смяташ?
— Рогата с острите върхове могат да се използуват за всичко. Дори и така, както си са, можем да ги използуваме като оръжие срещу животни, пък дори и срещу хора.
— Ти имаш право. Ще видим за какво ще ни бъдат най-полезни и за какво ще можем най-добре да ги из ползуваме. Имаме нужда например от остриета за копия, прътовете ще потърсим веднага и ще си ги отрежем.
Ти можеш ли да носиш още товар?
— Ще се постарая.
— Имаме нужда от лико, за да завържем остриетата за прътовете.
— За това ще можем да използуваме и жилите на елена.
— Искам да запазя жилите за лъкове.
— Щом ще правим лъкове, трябват ни стрели. От кости или от камъни ще си направим остриетата на стрелите?
— Зависи от това дали ти ще успееш да намериш подходящи камъни. Поогледай се наоколо!
Двамата индианци седяха край потока, който извираше чак горе край тяхното скривалище, разпръскваше се, минавайки над стръмната скала, и отново събираше водите си над края на гората в един широк планински сипей. Досега Харка беше седял с гръб към планината, с лице към гората. Сега той се извърна, легна по корем, подпря се на лакти и сложи брадичката си върху ръцете. Заразглежда кръглите камъни на сипея и скоро разбра, че баща му вече се беше запознал с околността. Момчето взе няколко остри камъка, за да ги разгледа по-добре, и най-после намери един, какъвто трябваше. Беше малко парче остър кремък.
— Този е добър!
— Такива камъни още ще намериш тук!
Харка стана, позавъртя се бавно наоколо, без да откъсва поглед от сипея. След половин час той вече бешесъбрал две шепи камъни, подходящи за остриета настрели, някои от които дори можеха направо да се използуват. Освен това той беше намерил един голям плосък необикновен камък с остри като ножове ръбове и много се гордееше с него. Бащата го пое, разгледа го отсам, оттам и опита ръба му като острие.
— От това ще стане нож, хау! Може би дори е било някога.
Той подаде каменното острие на момчето и се изправи.
— Ти сега си почини — каза той, — а аз ще изрежа пръчки за стрели, копие и ножове и ще потърся лико. Искам да си направим и бойни тояги.
Харка беше съгласен с всичко, особено с предложението да си почине малко. Сложи глава върху ръцете си и погледа още малко баща си, ала скоро очите му се затвориха и той заспа. Последните дни му бяха коствали много напрежение.
Когато момчето се събуди, бащата отново седеше край него. Харка навярно беше спал дълго, защото слънцето вече бе започнало да се спуска към залез и бащата бе свършил междувременно много работа. Две тояги за копия от ясеново дърво вече бяха готови, а също така и дървеният материал за два лъка, голям брой пръчки за стрели и една дръжка за нож бащата беше избелил и лико. Новите бойни тояги — всяка с по един голям колкото яйце камък, захванат за гъвкавата дръжка от върбови клони — бяха дори вече готови.
— Всичко това ще вземем със себе си! — каза Матотаупа, когато забеляза, че Харка се беше събудил.
Момчето кимна и завърза с ивиците лико всички пръчки на вързоп, за да може да ги носи по-лесно. Камъните Матотаупа прибра в джобовете си. Всеки взе бойната си тояга.
После двамата отново продължиха трудното изкачване. Матотаупа носеше елена с голямо усилие. И на Харка товарът не беше лек, освен това той носеше все неудобни предмети и съжаляваше, че беше взел карабината със себе си. Ала сега не му оставаше нищо друго, освен да мъкне и нея обратно. Беше вече късна нощ, когато двамата най-после достигнаха началото на скалистата пътека, която водеше към тяхното скривалище. По предложение на бащата Харка мина напред, за да отнесе първо вързопа пръчки и карабината. Макар да си казваше, че по време на тяхното отсъствие едва ли можеше да се е случило нещо неочаквано, момчето все пак почувствува облекчение, когато намери камъка непокътнат на най-тясното място на пътеката, а скоро след това забеляза и конете, които стояха един до друг край потока и сега се запътиха към момчето. Харка остави вързопа пръчки и карабината на земята, за да се върне бързо обратно при баща си и да вземе рогата. Най-после и двамата донесоха с общи усилия и тялото на убития елен на сигурно място в долинката.
