открито и добре оформено, ала страните му бяха хлътнали, слепоочията също, а ъглите на устните му бяха увиснали в горчива гънка. Докато гледаше към спящото момче, около устните му пробягна лека усмивка и очите му се разтвориха повече. Усмивката му премина обаче в горестна тъга и бързо изчезна.
Момчето се събуди и веднага скочи на крака. То приличаше на баща си и все пак се различаваше от него. Неговата кожа беше с един тон по-тъмна и въпреки детската му възраст чертите на лицето му още отсега изглеждаха по-остри, челото — по-високо. То беше твърде високо за възрастта си, мускулите и вените му играеха като на див звяр.
Двамата не размениха никаква дума, за да се поздравят. Момчето отпи глътка бистра вода, както беше сторил и бащата, погали сивия кон по гърба, взе карабината в ръка и последва баща си, който го отведе през скалистата пътечка към наблюдателния пост. — Харка — каза индианецът тихо на момчето, докато двамата заедно бяха вперили погледи надолу към горите, — нали виждаш онази горска поляна там долу, през която потокът изтича към долината? Оттам минава благороден дивеч, аз видях един елен. Лицето на момчето просветна. Двамата отново се приближиха до конете си, които вече се бяха напили и бяха започнали да пасат. Момчето набра листа и треви и си изрови шепа корени, за да засити поне малко острия си глад, и бащата стори същото. След като се подкрепиха що-годе, те се излегнаха на слънцето, без да спят. Момчето отново зави карабината си в кожата, това беше една моминска рокля от лосова кожа, много хубава, със старинни мотиви, везана в червено и синьо. Той самият нямаше никакви дрехи, това беше малко необичайно за него, тъй като беше вече дванадесетгодишен, ала не му беше неприятно под слънчевата топлина. По никакъв начин не беше съгласен да облече наново моминските дрехи, които му бяха помогнали да избяга от района на бивака — нито дългите кожени гащи, нито скроената като кимоно дълга до коленете рокля.
Двамата индианци гледаха към синьото небе, ала не само за да помечтаят. Бяха забелязали един орел, който, разтворил широко криле, се оставяше да го носи вятърът. Той сякаш изобщо не размахваше крилете си. Сигурността и лекотата на неговото летене предизвика възхищение у двамата мълчаливи наблюдатели. Изглежда, околните планини бяха район на тази най-силна от всички хищни птици. Над два часа кръжи той над тях, соколът беше изчезнал.
— Боен орел! — каза индианецът след дългочасово мълчание на своя син.
— Неговите пера би трябвало да ти принадлежат, татко.
— Ловът на орел би ни отнел много време, Харка.
— Може би ще намерим време.
Бащата се усмихна на този отговор, все така кратко и болезнено като първия път, когато разсъни сутринта момчето.
Двамата останаха да лежат през целия ден в тревата, наблюдаваха всички посоки на полета на орела, с ум, зрение и обоняние опознаваха всеки шум на водата, всяка раздвижена от вятъра тревичка, всеки цветец, всяко бръмчащо насекомо, всеки камък от новото им обкръжение. Вечерта те отново отидоха заедно на наблюдателния си пост, за да обгледат околността и далечината.
Нито един от двамата не искаше да признае пред другия, че в разливащата се мъгла на хоризонта погледът му търси да открие и нещо друго освен дивеча, който биха могли да заловят, или признаците на спускащия се здрач. Нито един от двамата не искаше да признае сам пред себе си каква тъга насочва погледа му, когато на изток започна да се стъмва и пищното залязващо слънце се оттегли и от малката долинка, за да стори място на сенките. Ала и двамата мислеха за шатрите край далечния Конски поток, за високо издигащите се типи от бизонова кожа, сред които сега припламваха огньовете, подтъквани и наблюдавани от жените и девойките, и в които сега се разнасяше приятен мирис на печени бизонови ребра и варено месо, в които живееха сестрата на Харка и майката на неговия баща Матотаупа и които сега тъжаха за двамата презрени и прокудени. Момчето видя отново пред себе си своята сестра Уинона, така както я беше видял в последния миг на своето тайно сбогуване с нея, след като тя му беше отстъпила своята празнична дреха, за да може той да избяга незабелязано. Той видя още веднъж как тя изтегли завивката над лицето си, за да не може никой да разбере, че плаче.
Баща му Матотаупа го докосна леко по рамото, за да го откъсне от мислите му, които той подозираше, тъй като те бяха и негови. И двамата отидоха заедно при конете, за да прекарат втората нощ сред самотата на планините. Тук за тях нямаше преследвачи, ала те нямаха и братя и приятели.
Когато двамата легнаха заедно върху завивката от бизонова кожа, бащата каза:
— Аз ще стана през нощта и ще се промъкна долу! до горската полянка, където сутрин идва еленът да пие. Искам да го убия.
— Аз трябва ли да остана при конете? — попита момчето.
— Конете тук са на сигурно място. Аз мога да затворя пътечката през скалите, така че те изобщо да не могат да избягат. Пък и кой може да ги открадне?!
— Значи, аз мога да дойда с тебе?
— Да.
Момчето заспа бързо и тази нощ не го измъчваха никакви сънища. То беше заспало с мисълта за предстоящия еленов лов.
Когато баща му го събуди в полунощ, беше ледено студено, тъй като долинката беше разположена на голяма височина. Конете вдигнаха глави, наблюдавайки движенията на своите господари. Харка сгъна моминската рокля и мушна в нея малкото си патрони. Карабината обаче взе със себе си, струваше му се, че тя беше на сигурно място само в неговата собствена ръка и под неговия собствен поглед.
Бащата и момчето се изкачиха до извора, пиха и се натъркаха с дъхави билки, за да не подуши дивечът приближаващите се хора. После свиха в скалистата пътечка, която представяше единствения, вход към малката долинка. На най-тясното място, което достигнаха след около петдесет метра, Матотаупа сложи един подходящ по форма камък, който не можеше да се избута лесно и в същото време беше достатъчно голям, за да накара един кон да се отдръпне от това трудно проходимо място. Двата мустанга вече се бяха подвоумили, когато през изтеклата нощ техните ездачи ги преведоха оттук през скалистата пътека към долинката.
Матотаупа заобиколи заедно със сина си височините северно от тяхното скривалище и двамата стигнаха до склона, откъдето се бяха изкачили през изтеклата нощ. Оттук надолу спускането вече не беше трудно. Двамата се придвижваха бързо. Когато наближиха горската полянка, която бяха видели отгоре, те ставаха много внимателни, за да не изплашат дивеча. Матотаупа нареди със знаци на момчето да се покатери по едно дърво на края на полянката и да наблюдава оттам лова, който предстоеше на бащата.
Харка се хвана за клонака и се покатери сръчно нагоре до едно разклонение, където можа да се настани сравнително удобно и откъдето можеше да наблюдава, без сам да бъде забелязан. Оттук той наблюдаваше баща си, който се скри добре малко встрани в един храст.
Сега трябваше да се чака.
Ако двамата индианци разполагаха с лъкове и стрели, ловът не би бил труден. Ала те не разполагаха с нищо друго освен с двуострия нож, който Харка беше взел при бягството си и бе дал на отлъчения без оръжие баща, и двуцевната карабина на Харка, която му бе подарена от Червения и с която само момчето се беше научило да си служи. Ако то не искаше да пожертвува малкото си патрони и да стресне с изстрела цялата околност, то бащата трябваше да убие елена с ножа си, така както вече бе убил сивата мечка.
Матотаупа беше велик ловец.
Момчето зъзнеше на дървото, освен това го мъчеше силен глад, ала то забрави и двете неща, когато звездите започнаха да бледнеят и нощта се приближаваше към своя край. То гледаше надолу към горската пръст и към поляната, към съвсем ясните следи от стъпките на елена, който идваше тук обикновено заран на водопой. Далеч навътре в гората всичко беше тихо. Нямаше никакво опасение, че животното няма да дойде и тази сутрин.
Харка се ослушваше и трепна от радост, когато долови първата внимателна стъпка, под която все пак изпукаха изсъхнали клонки. Шумът се повтори, вече по-близо към горската поляна, насочен явно към мястото, където стояха скрити Харка и баща му.
Междувременно небето беше започнало да просветва, ала слънчевите лъчи все още не достигаха до гората. Само по най-високите върхове вече се отразяваше златната светлина, склоновете и долините все още лежаха в сянка и мъгла.
Еленът дойде. Не беше мощен вапити, а от онези елени с бели опашки, чиито рога своеобразно са
