построя блокхауса?
— Слушай, Бен, ако си полудял, ще трябва да те хвърлят в затвор или да те убият! Можеш да разчиташ на мен, това означава, че аз няма да ликвидирам нито теб, нито хората ти, няма да ви открадна всичките коне, няма да ви предам на други бандити и от време на време ще ти давам по някой и друг добър съвет. Ясно ли е? А сега давай най-после куршумите или почвам да губя търпение.
Бен се подчини.
— Така, това уредихме. Какво имаш за ядене?
— Мечо филе.
— От мен да мине. Давай.
Бен побърза да влезе в ролята си на домакин, а Червения заяде с удоволствие. Когато се засити, той си запали лулата. Бен искаше да излезе от шатрата за да види какво става навън.
— Стой, стой, драги мой. Пожертвувай се още малко за своя приятел Червения Джим, който ти се вестява тъй нарядко.
— Какво има още? Нима си ненаситен?
— За новини — да. Какво разправят твоите индианци, които си нагостил навън с най-лошата ракия, която някога е разнасяла миризмата си между прерията и Скалистите планини?
— Хубаво е питието, драги, скъпо питие! Струва ми се обаче, че на тебе носът ти не е в ред. Че какво пък искаш да разправят? Те самите нищо не знаят. Засега над страната цари мир.
— Това ли е всичко?
— Знам аз какво душиш да научиш, червенокоси бандите! Ала ако бях чул нещо за злато, аз самият отдавна щях да отида да го намеря!
— Не е чак толкова просто.
— Именно защото не е чак толкова просто, затова и ти още нищо не си намерил.
— Ти всякога знаеш повече за другите, отколкото те самите за себе си! И кой ти казва пък, че не съм намерил нищо?
— Нямаш такъв вид!
— Точно така и трябва да бъде. Но ти не си ли чувал нищо за Седящия бик?
— За червения магьосник ли? Нищо, за което да си струва да се говори. Но… — Бен млъкна и преглътна.
— Но?
— Ела да излезем навън, трябва да видя какво става на строежа!
Червения се замисли за миг, после се съгласи. Човек трябваше да проявява гъвкавост.
Бен и Джим се запътиха, без да бързат, към строящата се къща, където работеха още двама мъже. Червения разгледа къщата, така както щеше да изникне — един четвъртит здрав блокхаус с врата, гледаща на изток, и със стени без прозорци, а само с амбразури. На задната широка стена сигурно щеше да се издигне нова по-малка постройка.
— Не е лошо, драги Бен. А как смяташ да се снабдяваш с вода, когато червените, да речем, те обкръжат и започнат да те обстрелват със запалени стрели?
— Вътре в къщата може да се изкопае подпочвена вода.
— Това е добре. Тъй, тъй, погрижи се по-добре за строежа. И си помисли не е ли разумно да приготвиш таен изход за бягство към реката!
Бен се стъписа.
— Защо пък ще ми трябва ход за бягство? При царящия навред мир? Аз съм вече добре известен търговец!
— Виждам това. Кой ти даде пари?
— Какво ти влиза теб това в работата?
— Нищо. На мен не ми трябват. Само че това те прави зависим. А що се отнася до мира — на теб ти мърда нещо в главата, драги!
— Защо? — попита Бен страхливо. — Чул ли си нещо?
— Няма все да чакам да чувам. Човек трябва да мисли сам, дърто магаре, да комбинира предварително!
— Но защо ще трябва да се стреля?!
— Ти да не би да мислиш, че дакота ще си запазят земята, като продължават да ходят на лов за бизони?
— Какво ме засяга мене това?
— Много те засяга. Когато на дакота им стане тясно около врата, те ще се настроят враждебно към теб, можеш да разчиташ на това.
— Да, но… тъй, но… но това е далечна работа, пък и аз тогава ще офейкам навреме. Може би ще трябва да повиша малко цените, житото трябва да се коси тъкмо когато е узряло, нито ден по-късно. Ела, ще поседнем още малко в шатрата!
— Да поседнем! — Червения се усмихна вътрешно.
Когато двамата мъже отново седнаха в шатрата, Бен попита неочаквано:
— Можеш ли да ми дадеш една по-голяма сума?
— Аз? На тебе? Че за какво пък?
— Докато не е избухнала войната … Ако бързо закупя стока, ще мога да направя някоя и друга добра търговия. А по време на война дакота ще плащат за пушките много скъпо.
— Кожодер си ти! Че обърни се към Басерико.
— Кой е пък той?
— Един от Мексико. Но ти и така и така няма да го намериш. Да оставим това. Чиста пара засега не може да се намери, от мен не можеш я получи, драги. Ала сьвети, добри съвети мога да ти давам.
— Думи и пак думи! Жалко. Ти си мошеник.
Умен мошеник, беззъби дяволе! Ами видял ли си един глупак, който язди наоколо из прерията заедно с един чейени, за да рисува вождове?
— Човече, за щуравия Морис ли говориш?
— Да. Познаваш ли го? Нима е идвал при теб и ти просто си го пуснал да си върви?
— Той ми плати добре.
— Тия жаби! Трябвало да го пребъркаш, тогава щеше да имаш достатъчно пари сега в кесията си.
— Искаш да кажеш… нима искаш да кажеш?…
— Нищо не казвам, просто споменах.
— Но това е опасно!
— За мене не е.
— За тебе… тука става дума за мене.
— Да оставим тези празни приказки, щом като господин художникът с пълната кесия за жалост вече не е тук. Друго нещо ново?
— Една дива история!
— И тя е?
— Такива едни измишльотини. Сред дакота имало едно племе, което притежавало злато, и вождът им уж знаел за несметни богатства!
Червения наостри уши.
— Какъв вожд?
— Приказват си хората направо глупости. Не му запомних името. Разправят обаче, че племето го отлъчило, задето се раздрънкал, когато бил пиян. Синът му отишъл заедно с него на заточение.
— Та момчето е едва дванадесетгодишно.
— Ка … какво? Дванадесетгодишно? Значи, ти го познаваш, бандит такъв?
Червения се упрекна. Как можа да изпусне тая приказка! Бен не биваше да узнава нищо за неговото приключение в бивака на индианците.
— Не го познавам! — излъга той.
— Всеки случай тази история се разказва вече край всички лагерни огньове.
— Тогава няма какво да разпитваш мен тепърва. Не са ли се явявали двамата при теб?
