— Че каква работа ще имат при мен?
— Изгонените имат нужда от куршуми.
— Това е вярно.
— Та ако дойдат насам…
— Ти би искал да ги видиш отново? — Да се запозная с тях!
— Да ги видиш отново. Та ти ги познаваш вече.
— Глупости! Тогава нямаше теб да питам за тях.
— Или може би именно затова ме питаш?
— Именно не. Аз казвам всякога истината, запомни това!
— Точно такъв вид имаш, стари разбойнико! Вземи, подарявам ти една лула тютюн.
— Приема се.
Разговорът се залута в дреболии.
Когато денят угасна и стана тъмно. Червения отиде при своя кон, за да преспи край него. Новините, които бе научил напоследък, занимаваха много съзнанието му. Ако вождът, за когото ставаше дума, е бил презрян от своето племе заради напиването си и заради неясния си брътвеж, тогава имаше смисъл още веднъж да влезе в допир с него. Един изпъден от свободното племе индианец представляваше най- нещастното създание на света, защото свободните индианци бяха свързани в своите съюзи най-тясно едни с други, много по-тясно, отколкото белите можеха изобщо да си представят и да го разберат.
Червения спа само няколко часа и когато се събуди още преди развиделяване, яхна коня си, без да се сбогува с Бен. Яздеше в югозападна посока към лагерите на проправящите железопътната линия работници. Може би там се носеха по-приемливи слухове за пребиваването на прокудените, които Червения бе решил да открие. Събитията, които бяха довели до катастрофата на индианския вожд, се бяха разиграли между Северна и Южна Плата край Конския поток. Червения знаеше много ясно това.
Колко добре бе направил, че беше изчезнал веднага от шатрата на вожда! От това, което сега беше подразбрал от Бен, можеше да се заключи, че наистина е имало подслушвачи. Кой иначе може да е отправил обвинението срещу вожда?
Червения подкара коня по-бързо. По някои признаци на растителността върху изсушената от слънцето прерия и по движението на слънцето можеше да се отсъди, че късното лято вече клонеше към есен. През зимата покритото със сняг, изложено на бурите плато беше твърде неприветливо. Онова, което си бе наумил, Червения трябваше да осъществи по възможност още преди първия сняг.
ПРИКРИТИЕТО СРЕД ПУСТОШТА
През ранното лято на онази година, през втората нощ, след като Червения беше избягал от шатрата на вожда на Мечата орда, в една уединена, урвеста малка планинска долина пасяха два коня. Беше нош. Очертанията на върховете се извисяваха нагоре, като останки от някогашна земна революция те устояваха с твърдите си скали на напора на съвременността. Откъм урвестата страна клокочеше вода, клокочеше от векове насам безспир, бистра като сълза, ромонеща тихо, шумоляща край свлечени скали и бучаща в падове над високи отвесни скали. Камъните, мъховете и жилавите храсти, стволовете и клонаците на закелявели дървета бяха поглъщали през деня слънчевата топлина и сега я излъчваха във въздуха, който повяваше с нежния си полъх в тъмнината над върховете и покритите с поляни склонове, лекият ветрец разнасяше летни ухания, мирис на цветя, дъх на изсъхнала земя и втвърдена смола. Мечките спяха в своите бърлоги, птиците — в короните на дърветата, насекомите почиваха в леговищата си или по стеблата и под листата. Совата прелиташе безшумно. Вълците не виеха вече, бяха сити. Малките им растяха яки и дремеха скупчени в гъстака като опасна млада смяна. Небосводът, осеян целият със звезди, се издигаше безоблачен над Скалистите планини и над горите и прерията, които се възкачваха леко в подножието на планините.
Уединената планинска долина, където пасяха двата коня, беше къса, тясна и полегата. Потокът, който я пресичаше, се промушваше безшумно между планинските поляни, бистър като сълза. На края на котловината водата му се разпръсваше над една отвесна скала в милиони пръски, които блещукаха под светлината на звездите. Шумолейки леко, като тих дъждец, те се спускаха върху гладките камъни. В горната си част котловината образуваше кръгла поляна, откъдето извираше потокът. Водата не се устремяваше веднага към своето корито, а ромолеше и се процеждаше тук и там, напояваше корените на треви, мъхове и листнати растения и подслоняваше дребни животинки. Тази планинска поляна беше заградена от всички страни от скали, които я пазеха от бурите и подхранваха извора на потока с оттичащата се влага от снеговете и дъждовете. Това беше истински малък рай на плодородието, привидно съвсем уединен. Ала отпечатаните в пръстта следи от дивеч, където се беше насъбрала вода, издаваха, че уединената полянка често се посещава. Дирите водеха към един сипей и една отвесна скала, които се проточваха тесни, но устойчиви от полянката към една от високите скали.
Двата коня се разхождаха свободно в тясната долина край извиращия оттам поток, ала на долните им челюсти бяха сложени юзди. Бяха един сив жребец и един кафеникавочервен кон. Те имаха дребните фигури на дивите коне и се движеха наоколо съвсем умело, докато пасяха. Явно бяха свикнали да са заедно, защото не се деляха и накрая застанаха един до друг на брега на малкия поток, за да спят.
Недалеч от двата коня едно индианско момче лежеше в тревата. То беше затворило очи и се беше изпънало върху завивка от бизонова кожа. Лежеше, сякаш се беше отпуснало съвсем изнурено, и макар че беше затворило очи и като че ли спеше, дишането му беше неспокойно и от време на време очите му сякаш се движеха. Тогава трепваха и ръцете му. То сънуваше и се сепваше в съня си. До него в тревата, така че да му бъде винаги под ръка, бе оставена двуцевна карабина, увита в кожа, за да се предпазва от влагата.
Над извора, на едно място на тясната пътечка сред скалите, откъдето се откриваше по-широк изглед към склоновете на планината и към по-ниско разположените долини, сред самотната пустош стоеше втори човек. Той взираше поглед в звездната нощ. Висок на ръст и строен, с държането на човек, който може да преодолее много трудности без особено усилие, той стоеше на една издатина на скалата. От кръста нагоре тялото му беше голо, по раменете му се виждаха тежки рани от одраскване, които вече бяха хванали кора. Сплетените му на дълги плитки коси падаха от двете страни на раменете. От кожената капия, която носеше окачена на връв на врата си, стърчеше дръжката на ножа му. Други оръжия нямаше със себе си. Не носеше и никакви украшения, никакви отличителни пера.
Индианецът стоеше неподвижно, погледът му дълго време оставаше вперен в същата посока, далеко над веригите от ниски възвишения, които се спускаха към прериите, по посока на малката горска полянка, където спеше момчето, после нагоре към върховете, над които блестяха звездите.
Той беше стоял дълго време на своя наблюдателен пост, когато на изток започна леко да просветва. Появи се вятър и тук, на високото, веднага стана много студено, по-студено, отколкото беше през нощта. Капчиците роса по тревичките заблещукаха. Небето все повече просветваше и яркото злато на възкачващото се слънце проби сивотата му. Цветовете отново добиха своите багри, полята станаха по- зелени, изворът заприлича на сребро, сенките се отдръпнаха назад като изплашени духове. В осветените висини на небето вече се носеше сокол. На горската поляна далеч надолу под водопада нещо се раздвижи още с проникването на първия слънчев лъч. Измежду дърветата излезе елен, спря се, подуши във въздуха, после спокойно започна да утолява жаждата си и да пасе.
Индианецът все още стоеше под сянката на скалата. Най-после слънчевите лъчи стигнаха и до него и нагряха крайниците му. Той се поизпъна леко и незабележимият порив на тази обуздана сила разкраси още повече това човешко тяло. Спуснал клепачи, той вдигна ръка над очите си, за да може да гледа срещу слънцето над гористите планински вериги и прерията. Кожата му беше светлокафява, очите черни, гар- вановочерна и косата.
Сега той се раздвижи, спусна се по тясната естествена пътека сред скалата, без да се придържа никъде с ръка, и се наведе над извора да пие. После бавно се запъти от влажната кръгла полянка към тясната долина, където изтичаше потокът. Не вървеше по тревата и по влажната земя, а стъпваше по камъните, разхвърляни по земята, обути в леките мокасини, краката му се придвижваха лесно.
Конете избързаха насреща му и той ги поздрави. После пристъпи към момчето, което още спеше. Докато го наблюдаваше, чертите на лицето му се промениха. Лицето му беше лице на тридесетгодишен мъж,
