Малко време оставаше до развиделяване. Бащата и синът решиха да закусят по-рано. Пиха жадно от извора, после Матотаупа одра един бут и отряза две големи парчета месо от него. Харка ги очука с един камък да омекнат и започна да изпробва новото острие за нож. То не беше удобно за държане, ала режеше добре и той успя да раздели с него месото си на ивици. За останалото се погрижиха здравите му зъби. Матотаупа също се нахрани хубаво и след като и двамата пиха вода от извора легнаха и спаха изнурени чак до пладне. Когато се събудиха, те се чувствуваха като нови хора, защото веднага можаха да се заловят с работата си. Матотаупа одра целия елен, раздели го на късове, издърпа веднага жилите за двата лъка, отдели рогата от черепа и изстърга месото от костите, които смяташе да обработи. Харка трябваше да нареже част от месото на ивици и да ги окачи да се сушат, други парчета уви в еленовата кожа и ги зарови в пръстта за запас. Той вършеше всичко, както му беше наредено, ала при това мълчаливо си мислеше, че всичко туй беше женска работа, която инак вършеха баба му и сестра му. През този час образите на Унчида и на Уинона отново изплуваха съвсем живи пред него, ала мисълта за тях вече не беше наситена с толкова много болезнен копнеж. Слънцето грееше весело, той беше сит и у него отново се появи вярата в живота, както у всеки здрав и силен човек. Трябваше да се намери начин да се докаже на племето, че Матотаупа не е предател и че заклинателят го беше обвинил несправедливо. Като велики ловци и смели бойци щяха да се върнат след това обратно Матотаупа и Харка и хората от племето щяха да ги посрещнат разкаяни.
Харка вдигна поглед и наблюдаваше как баща му изви един лък, опъна тетивата и я върза. Баща му също изглеждаше по-свеж и по-весел днес. Да си приготви оръжие — това беше достойна задача за един ловец. Оръжието беше неговото средство за производство.
Не всички камъни бяха подходящи по форма за остриета на лъкове. Харка се зае да разцепи някои от тях. Обучен от баща си, той виждаше как беше „нараснал“ камъкът и къде можеше да се разцепи и го обработваше, като си помагаше с друг камък. Отдавна вече баща му го беше научил как се прави това.
Целият ден, а също така и следващият преминаха в приготовляване на оръжията. Най-после двамата вече разполагаха с нож, копие и стрели и лък.
Кокалите и отпадъците останаха. Матотаупа пое една кост и започна да я дялка. Харка с учудване видя да се оформя малка фигура, тя много приличаше на орел.
Рано сутринта орелът отново бе летял високо над върховете.
— Следващата ни задача — каза Матотаупа трябва да бъде да си изкопаем тук скривалище в земята. Слънцето няма да грее вечно. Днес двамата ще започнем да копаем с теб. Утре ти ще продължиш сам, а аз отново ще отида на лов.
— За орела ли?
— Не, не за орела. Той има красиви пера, ала малко месо. Ние имаме нужда от още месо, инак ни очакват твърде много гладни дни. За перата ще помислим по-късно — или може би при случай.
Двамата потърсиха на южния склон подходящо място за желаното скривалище. На север мястото бе запазено от високите скали. Една канара се издаваше малко напред към южния склон на поляната и по този начин представляваше защита и на запад. В ъгъла между тази канара и изкачващия се нагоре склон започнаха да копаят двамата индианци. Не разполагаха с истински инструменти. Ала с помощта на камъни и на еленовите рога те успяха да отделят чимовете и почнаха да копаят на дълбоко.
На другия ден, както бяха решили, Харка продължи работата сам. Изкопът вече беше достатъчно дълбок, за да може да се седне вътре, ала гой искаше и да може да легне и затова продължи да копае. Най-после отново удари на скала. Ала трапът му се стори вече достатъчно голям и дълбок. Момчето изравни страничните стени и ги облече с камъни, които сам домъкна. Най-трудната задача беше да се покрие трапът. Засега той опъна завивката от бизонова кожа над горната му част, от канарата до склона.
После Харка седна в този нов подслон, почина си и за първи път отново си спомни за своите приятели и другари от игрите от бивака на Мечата орда: за по-малкия си брат Харпстена, за по-възрастния си приятел Четан, веселия Къдрокос Чернокож, който беше избягал заедно с баща си от игото при белите мъже, и за всичките момчета от Ордата на младите кучета, на които Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци Стрелеца по бизони Ловеца на мечки беше главатар.
Толкова много имена беше получил вече синът на вожда от своите другари. Как ли го наричаха те сега? Дали изобщо някой се осмеляваше да заговори за него? И ако мълчаха, защото всички се страхуваха от заклинателя, кой от тях мислеше поне за него?
Тук горе в планините, в тази малка долинка, при трапа те всички биха могли да прекарат заедно няколко дни и да се наиграят до насита.
Харка прекъсна този поток на мисли и погледна към висините, където орелът отново кръжеше. Упоритостта, с която голямата граблива птица непрекъснато се връщаше да лети над високата долинка, вече започна да прави впечатление на момчето. Дали нямаше наблизо някакви плячка, която орелът беше надушил и върху която възнамеряваше да се нахвърли при удобен момент? Или може би той се учудваше на новонахлулите в неговия район живи същества — двата коня и двамата души?
Мястото тук горе беше истински район за грабливи птици. Настрана от удобни за живеене места, настрана от пътищата на керваните на преселниците, настрана от пътищата на бързата поща, настрана от новопрокарващата се железопътна линия се намираше малката долина сред височините, покрита само с трева, студена нощем и сигурно ледена зиме. Ако се съдеше по дирите, от пролетта насам край извора бяха идвали само диви кози и птици. Може би сега за първи път тук се появяваха хора.
Харка разгледа новия си нож. Баща му навярно беше прав, казвайки, че острието сигурно е било поставено някога на друга дръжка и е служило на някой индианец като оръжие. Сега то беше пъхнато само в разцепената дървена Дръжка и овързано с лико — примитивно, но все пак годно за използуване средство. То не беше от кремък, а от някакъв друг вид камък, много твърд и с остри ръбове Харка беше доволен. Как ли е попаднал този нож и острието на стрелата в сипея долу между канарата и гората? Може би по-рано някога в гората е живяло някое индианско племе, това беше възможно. Зимата се прекарваше най-добре под защитата на дърветата. През зимата на Матотаупа и Харка ще се наложи да напуснат сегашното си прикритие и да слязат по-надолу в планината. Ала дотогава сякаш имаше още много време.
Сега беше топло и слънчево.
Харка забеляза, че конете станаха неспокойни. Те забиха предните си крака в земята, сякаш искаха да ритнат със задните, и приближиха главите си една до друга, както правят животните в нападнато стадо. Държейки все още ножа в ръка, Харка се огледа внимателно и се ослуша напрегнато. После стана и се примъкна до извора и нагоре към каменистата пътека, изкачи се по пътеката до наблюдателното място и огледа околността. Наоколо всичко изглеждаше съвсем спокойно. Само водата се плискаше тихо. Високо горе в небето орелът се носеше с широко разперени криле.
Харка беше недоволен, че не може да открие причината за безпокойството на конете. Животните се поуспокоиха малко, ала останаха все пак недоверчиви. Какво ги смущаваше? Момчето приготви край себе си всички оръжия, с които вече разполагаше. Лъкът и стрелите, копието, карабината. Зареди карабината за всеки случай. Ножът остана да виси на врата му.
Орелът беше отлетял. Дали и той не беше открил някаква опасност с острия си поглед? Момчето съжали, че баща му не беше при него. Ала той сигурно щеше да се върне през нощта, но можеше и да не се прибере два или три дни.
Тъй като конете отново се наведоха спокойно да пасат, Харка продължи работата си. Той имаше стрели с каменни и с костени остриета, при стрелянето с тях съществуваше голяма разлика, тъй като остриетата тежаха различно. Харка беше навикнал да стреля със стрели с костени остриета. Затова сега реши да се упражни в стрелбата със стрели с каменни остриета.
Определи си на земята едно място, което искаше да цели, на отсамния бряг на малкия поток, на северния склон. Той самият остана край трапа и започна да стреля към определеното място. И веднага забеляза, че има нужда от упражнения, докато се научи да си служи с новите стрели и да улучва с тях. Щом изстреля всичките, той изтича натам, за да ги вземе и започне отначало. И новият лък не му беше удобен. Тетивата беше още съвсем прясна и не така здрава като бизоновите жили.
Харка се упражнява да стреля няколко часа. После си отпочина на полянката край трапа и заразглежда двата рога на убития елен. Още не ги бяха използували, защото Матотаупа явно сам не беше решил какво да прави с тях.
Харка пое копието, което вече беше снабдено с костен връх, и започна да се упражнява в хвърлянето на новото оръжие. Веднага свикна да си служи с него така добре, както се беше научил у дома с бащиното
