копие, и продължи да мята още — повече за удоволствие, отколкото от нужда да се упражнява. След всяко хвърляне трябваше да отива да взема оръжието и така непрекъснато беше в движение. Най-после ожадня, пи горе от извора, където водата беше най-студена и най-вкусна, и после отново седна на тревистия хълм Отново пое еленовите рога в ръка. Като се върне баща му, той ще му направи предложение за какво биха могли да използуват рогата най-полезно. Момчето седеше но южния склон край трапа, с лице към издигащата се над поляната канара, така че следобедното слънце грееше в гърба му.
Конете се бяха изкачили към извора. Изведнъж Харка ги чу да удрят с копита в земята и понечи да скочи, за да може да надникне над издадената канара и да види какво отново беше накарало конете да станат неспокойни. Ала в същия миг над него или зад него нещо профуча като хала, той никога досега не беше чувал такова шумолене. Още не беше успял да се изправи, когато някаква тежест се стовари върху врата и раменете му и го натисна надолу. Ужасна болка в раменете и главата го накара да разбере в каква опасност се намира. Орелът се беше спуснал върху него, беше впил нокти в раменете му и го кълвеше с острия си и силен клюн по главата.
Тласнат от ужаса и смъртния страх, Харка се отърколи заедно с грабливата птица назад по поляната, така че се преобърна няколко пъти. Птицата го отпусна. Харка падна в малкия поток, като разплиска водата на вси страни, после изпълзя от водата. И веднага видя орела, който за втори път искаше да се нахвърли върху него с издадени напред, разперени нокти. По време на падането момчето беше задържало единия еленов рог в ръка и сега го издаде напред като оръжие, за да се брани от грабливата птица. Якият орел обаче, чиито криле достигаха до два метра, когато ги разпереше, не искаше да се откаже от очакваната плячка. Той заобиколи момчето, на което стичащата се от главата кръв заслепяваше очите, така че то почти не можеше да различава ясно нещата пред себе си, и което чувствуваше силно замайване от острите удари с клюна, нанесени по главата му. Харка знаеше обаче, че за него има само един изход: да се защищава! Инак той беше изгубен. Затова се задържа на крака, размахвайки рогата с шестте остри краища силно над главата си, за да се защищава. Орелът отново се издигна малко нагоре, ала с явното намерение да подготви ново нападение. Харка изтри с лявата ръка кръвта от лицето си, която все още слепваше очите му. Цялото му тяло беше изпоцапано с кръв и той се смъкна малко надолу по склона, олюлявайки се. Този миг използува орелът, за да го нападне повторно. Харка отново чу шумоленето на бързото като стрела спускане зад гърба си. Той се извърна, вдигна еленовите рога с двете ръце нагоре и заудря с все сили срещу спускащата се към него птица. Изглежда, че я улучи по някакъв начин или за миг я изплаши, защото му се стори, че орелът се дръпна малко назад. Той вдигна отново еленовите рога, ала изгуби равновесие и падна — този път без да иска — по склона надолу в потока. Орелът веднага осъзна предимството си и отново се стрелна надолу. Харка не успя да се изправи достатъчно бързо, ала все пак издигна рогата с острите върхове към птицата, така че тя не можа да забие ноктите си в него.
Орелът се приближи отстрани и впи нокти в рамото на Харка, за да го клъвне в слепоочието. Харка притисна лицето си към тревата, за да запази поне очите си. Нямаше време да си помисли, че е загубен, ала съпротивителните му сили го напуснаха и той не можеше вече да разсъждава.
Все пак забеляза, че натискът на орловите нокти в кървящата му ръка поотслабна и че се случи нещо, което той не можа ясно да разбере. Край него се вдигна някакъв шум, нещо тежко го удари по прасеца, така че той усети нова болка.
Опита се да се свие на кълбо, за да запази крайниците си, и макар че очите му вече не виждаха и мозъкът му възприемаше съвсем неясно онова, което нахлуваше в ушите му, той изведнъж разбра какво се беше случило. Единият от мустангите се беше притекъл и се бореше с орела за момчето. Мустангът риташе и хапеше наоколо си, като при това се опитваше да пази лежащото на земята момче, ала не всякога успяваше.
Най-после настана тишина.
Харка лежеше на брега на потока, изнурен от загубата на кръв, полузашеметен от ударите на клюна по главата. Не се помръдваше вече. Сивият жребец стоеше до него и го побутваше с муцуната си. Сега се приближи и червеникавокафявият кон. Животните притиснаха глави едно в друго и започнаха да удрят със задните си крака. Те много добре виждаха, че орелът все още продължаваше да се вие високо горе в небесата. Няколко красиви пера от опашката му лежаха в тревата. Сивият жребец му ги беше изскубнал.
Момчето усети, че му става все по-лошо и силите все повече го напускат. Ала макар че най-много му се искаше да заспи и да не усеща нищо повече, у него все пак се надигна приглушено желание за живот. Загубата на кръв го караше да усеща силна жажда и жаждата започна така да го измъчва, че му се стори, че вдишва дъха на потока, течащ съвсем близо край него. То се примъкна няколко педи встрани, докато успя да достигне с уста водата, и пи дълго и много. От това му стана малко по-добре. После отново се издърпа назад. Когато попипа болящата го глава, ръката му веднага потъна в кръв. Помисли си неясно, че трябва да спре кръвта. В трапа имаше още ивици лико, които им бяха останали. Ала как да стигне дотам? Малкото разстояние му се стори безкрайно далечно. То потопи ръка във водата и избърса слепналите си очи. Когато отново видя зелената трева и слънчевите лъчи, които се отразяваха в бистрия поток, усети нови сили. Изпълзя на четири крака бавно през потока и полянката на южния склон нагоре до трапа. Това му се стори много по-трудно, отколкото друг път, когато се катереше с часове. Най-напред трябваше да си отпочине, докато успее да набере сили да се смъкне в трапа и да вземе ивиците лико. Опипа по главата си силно кървящите места и ги превърза с ликото. После прехвърли завивката от бизонова кожа върху себе си като защита срещу грабливата птица и отново изпадна в полусъзнание.
Като през сън най-после му мина мисълта, че копието би било най-доброто му средство за отбрана сега. Копието беше много по-дълго, отколкото еленовите рога, всички диви животни се бояха от копията.
А може би пък орелът нямаше да го нападне повече.
Харка дълго лежа завит в бизоновата кожа в трапа, колко дълго беше лежал, той сам не знаеше, ала накрая отново усети силна жажда. Отметна малко завивката и се опита да се ориентира в обстановката. Слънцето грееше над блесналия водопад към долината, от източна посока, значи, беше сутрин и той беше лежал цялата нощ в трапа. Може би беше спал, а може би беше изпаднал в несвяст.
Над долината отново кръжеше орелът. Сега Харка се страхуваше от него, ала в същото време завиждаше на конете, които стояха край потока и пиеха, така че водата се стичаше край муцуните им.
Момчето придърпа копието до себе си и като се опираше На него, тръгна, олюлявайки се, надолу по полянката към потока. Не посмя да легне, за да пие, защото се страхуваше, че орелът може отново да се спусне и да го сграби откъм гърба. Затова клекна долу и докато се държеше с едната ръка на изправеното копие, започна да гребе с другата и да утолява жаждата си. Тъй като отново беше много жадно, пи дълго. През това време Харка не изпускаше грабливата птица из очи. Орелът кръжеше високо горе във висините, ала изведнъж отново се разнесе онова свирещо шумолене.
Харка се смъкна, олюлявайки се, в коритото на потока, коленичи на дъното, наведе се колкото можеше по-ниско и хвана здраво копието с две ръце. Не смяташе да го хвърля, искаше да удря с него. Подготовката му за отбрана не трая повече от две секунди. Грабливата птица се спусна. Харка видя огромните й криле, ноктите, опасната извита човка. Птицата се спря и запържа е криле. Страх я беше от копието. Харка размахваше копието на къси празни удари.
Двата жребеца бягаха в галоп край него и хвърляха чифтета наляво и надясно. Те играеха някакъв див танц, сякаш бяха пощръклели. Инстинктивно обаче те знаеха, че е правилно да действуват така.
Най-после орелът се отказа от нападението. С големи шумни удари на крилете той се изкачи отново във висините, за да изчезне там някъде от погледа на Харка.
Колко лесно би било по време на нападението му Харка да го убие със стрела. Ала така, както бяха го напуснали силите, с чувството на световъртеж в главата и отслабнал поглед той не можеше да се осланя на лъка и стрелата си.
Той пи още веднъж покатери се с голямо усилие и влезе пак в трапа, където можеше да се загърне в завивката. Дори един орел едва ли можеше да пробие с ноктите или с клюна си бизонова кожа.
Момчето издърпа една от ивиците еленово месо, определени за сушене, и започна да я дъвче. После отново изгуби съзнание.
В това състояние го намери баща му, когато се върна рано през нощта с ловната си плячка. Той хвърли в тревата дивеча, който беше донесъл — една сърна и две миещи се мечки, — и силно загрижен се надвеси над тежко раненото дете.
