кучешкият лай. Той не би направил впечатление; глутницата кучета на черните ходила още не се бе успокоила напълно. Четансапа се скри между предните коне и излая като заблудило се куче. После седна до оградата и зачака.
Не мина много време и излая койот. Кучетата на черните ходила отговориха сърдито, но скоро се успокоиха, тъй като койотът не се обади повече. Освен това Четансапа си помисли, че те не биха могли да надушат миризмата на койот, тъй като излаялият миришеше на човек, така се надяваше Четансапа. Той прескочи оградата с къс страничен скок. После тръгна бавно по посока на койотския лай, който бе чул. Държеше се като човек, който е забелязал нещо подозрително и отива да провери. Това му държане двамата други дежурни можеха само да одобрят, в случай, че го наблюдаваха.
Когато Черния сокол се отдалечи дотолкова, че едно леко възвишение на почвата го прикри от всякакво наблюдение, той се спря. Наведе се и вдигна ръце нагоре. Беше измъкнал огнивото си и изби от него искри, които осветиха мършавото му лице под периферията на цилиндъра. Сега някой приближаващ се пълзешком можеше със сигурност да се увери кой стои пред него. Четансапа остави искрите да се разхвърчат и прибра отново огнивото си. Изчака да види няма ли да се раздвижи нещо.
И наистина. Някакъв мъж припълзя и се спря легнал на два метра пред него.
— Братко? — промълви Черния сокол между едва отворените си устни.
— Шунктокеча! — стигна до него отговорът също така тихо и другият допълзя до краката на Черния сокол. — Шунктокеча и четирима бойци. — Делаварът бе навикнал вече сам да се нарича на езика на дакота.
— Дежурен съм до вратата на заграденото за конете място — отвърна шепнешком Четансапа. — Влезте при мене.
— Хау.
Разговорът бе приключен.
Четансапа продължи напред и после зави. Тръгна бавно обратно към конете и зае отново старото си място край входа.
Скоро видимите само за него човешки змии се промъкнаха по земята. Те тикаха пушките пред себе си. Напъхаха се под оградата между конете. Тъй като предварително се бяха натъркали с особена дъхава билка, животните не се обезпокоиха. Черния сокол даде последни нареждания на другарите си:
— Ще убием двамата постови. Шунктокеча назад. После заминаваме с всички мустанги.
От североизточна посока се чу ясен конски тропот.
Четансапа впери търсещ поглед към прерията. Шонка се завръщаше със своите мъже от преследването на черните ходила. Преоблеченият дакота край оградата гледаше приближаващите се. Трима ездачи водеха със себе си три коня, за гърбовете на които бяха завързани изпаднали в безсъзнание или убити индианци. Четансапа издърпа навреме прътовете, за да освободи входа на ограденото място, без пристигащите да го видят по-отблизо, докато върши работата си. После той зачака, защитен отново от погледа им от телата на конете. Ездачите скочиха на земята. Шонка и двамата му съпровождачи смъкнаха тримата мъртви дакотски полицаи, които бяха завързани за конете, и подкараха животните навътре в ограденото място.
Мъжът с цилиндъра на главата запъна отново прътовете, когато враговете му вече крачеха към шатрите. Те носеха убитите със себе си.
Щом новодошлите изчезнаха в шатрите, Четансапа изтегли отново прътовете. Сега беше моментът да уредят работата с конете. На източния хоризонт вече се провидя първият зеленикав светлик, който освети нощното небе, и звездите леко побледняха.
Четансапа веднага видя, че другите двама постови бяха изчезнали. Той мина между конете край скритите си другари, които му показаха плячкосаните оръжия.
— Къде е Бобъра? — попита кратко той.
— Край тополата. Прибира останалата плячка. Роуч е оставил там още катъри, месо и муниции в своите палатки.
— Добре. Вие сте готови — ще ви свирна. Ще изкараме конете навън и ще ги подгоните край тополата по следите на Токай-ихто през Жълтокаменната река.
Щом даде нарежданията си, Четансапа изтича обратно, между конете в най-задния край на ограденото място, Делаварът го очакваше там.
Четансапа му обясни още веднъж, шепнейки, намеренията си. После яхна белия жребец. В същия миг и Шеф дьо Лу вече седна върху един пъстър кон, който си бе избрал. Прозвуча ясно изсвирване с уста, Четансапа даде сигнала и един многоглас страшен рев му отговори. Кожените камшици изплющяха върху гърбовете на сплашените коне. Първите вече побягнаха към изхода. Белият жребец се вдигна на задните си крака и размаха предните и Черния сокол, който държеше в едната си ръка пистолета, а в другата камшика, стисна тялото на животното с жилестите си бедра. Продължаваше да крещи безспир. Табунът пред него напираше изплашен към изхода на ограденото място. Прътовете изтрещяха и стреснатите животни се понесоха в тъмната степ. Белият жребец се бе обърнал назад, тъй като не можеше да си пробие път напред през напиращите свои събратя, и се прехвърли с един чудесен лек скок през оградата. Няколко смели коне последваха примера му и полетяха след него в буен галоп през прерията. През същото време по-голямата част от табуна вече бе излязла на юг от оградата и също се носеше напред, насочвана от крещящите и размахващи камшиците си бойци.
Всичко стана за секунди.
Ездачите чуха зад гърба си яростния лай на кучешката глутница и крясъците край шатрите. Изтрещяха изстрели и край летящите напред ездачи изсвириха куршуми. Никой обаче не можеше вече да заплаши истински препускащите напред мъже. Всички коне бяха избягали. Няколкото, които не можеха да поддържат устрема на останалите коне и които навярно господарите им бяха успели да заловят, бяха само ранени животни, които не можеха да свършат никаква работа. Безпомощни, треперещи от яд, враговете бяха принудени да останат в лагера си. Кавалерийската част се бе превърнала принудително в пехотинска.
Излавянето на конете на врага — обичан и често упражняван удар по време на бой от прерийните индианци, отново бе излязъл успешен.
Рано сутринта след този голям успех Четансапа, Шеф дьо Лу, Бобъра, Стария гарван и неговият най- млад син седяха в тополовата горичка край потока, където Четансапа си беше пригодил първото скривалище. По-големият син на Гарвана се бе покатерил на най-високата топола и оглеждаше оттам околността както глупавият Татокано през предишната нощ. Сина на Антилопата и Копиен връх се носеха с големия конски табун по следите на кервана на Токай-ихто. Конете на шестимата останали назад индианци пасяха в храсталака. Мъжете бяха хапнали малко и изпушили по една лула и сега се изтягаха с удоволствие на слънце. Далеч от малката група, на края на горичката, лежеше овързаният Татокано. Четансапа все още бе облечен в неговата униформа и си играеше със смачкания цилиндър. Щом го погледнеха, мъжете отново избухваха в доволен смях.
— Ще ми кажеш ли най-после, най-хитри от всички бобри — заговори Четансапа, след като си бяха разказали първите преживявания по време на нощното приключение, — ще ми ка-жеш ли най-после защо искаш да стоя все още облечен в тази униформа и защо остави толкова надалеч нашия пленник?
— Да, ще ти обясня, най-слаба от всички тополи! — отвърна усмихнат Чапа. — Най-напред обаче ти трябва да ми кажеш колко дълго смяташ да останеш тук?
— Ще ти отговоря. Ще останем целия ден, за да проследим какво ще прави в страха си Роуч. Сега той си мисли за съдбата на Къстър и се страхува, че ние искаме да избием и него, и всичките му хора. Затова се окопава сега там, както вече ми съобщи по-старият Гарван, и ще остане край своето блато и онова възвишение като някое прерийно куче с пребити крака. Когато се осмели да тръгне отново, сигурно ще се насочи обратно на юг. Ако беше само заради него, нямаше да се бавим тук. По-опасни от него обаче са Шонка и неговите червени койоти. Те жадуват за мъст, това е сигурно, и са бързоходци като всички дакотски бойци. Затова именно ние ще останем тук и ще ги дебнем и когато падне нощта, ще заобиколим още веднъж лагера, ще се развикаме и ще започнем да стреляме. Тогава Роуч ще заповяда на Шонка да остане при, него да го брани и по този начин ние ще се освободим и от Шонка, и от останалите дакота. Хау.
— Хубав е твоят съвет. С осмина бойци и три пушки ние успяхме да отклоним от следата си петдесет бойци с петдесет пушки и да плячкосаме много коне, без да загубим нито един от своите мъже. Токай-ихто ще бъде много доволен от Четансапа. Сега обаче и аз, Хитрия Бобър, искам да направя нещо. Ти знаеш,
