Черен Соколе, че ти и аз силно се противопоставихме и дори обидихме нашия вожд в резервата в „лошата земя“. Затова именно ние двамата сега сме длъжни да извършим най-добрите дела. Ти вече успя донякъде. Сега е моят ред. Аз ти помогнах, значи и ти трябва да ми помогнеш.
— Готов съм. Не ти ли стига обаче това, че заради теб стоя часове наред посред бял ден облечен в тази униформа?
— Това е началото. Ще ти обясня своя план: Ти сам ни каза, че Червената лисица е тръгнал към северните фортове, за да ни обгради в клещи. Това е голяма опасност. Ние сме длъжни да предприемем нещо. Аз искам да сплаша мъжете в северните фортове, че ние ще нападнем фортовете им на североизток, докато те търсят нас на северозапад по течението на Мисури. Тогава те ще се върнат в своите фортове и ще ни оставят на мира, защото още не са забравили случилото се с блокхаусите в станцията край Ниобрара, които Токай-ихто опожари.
— Добре. Много съм любопитен с какво смяташ да ги сплашиш и какво общо има моята униформа с това?
— Веднага ще разбереш. Трябва само да участвуваш в моята игра и нищо друго.
Чапа стана и довлече пленения Татокано, който досега не бе имал възможност да чуе техния разговор.
Когато Четансапа видя пленника да лежи в краката му, в душата му бликнаха лоши спомени. Този съблечен шут бе присъствувал, когато Шонка бе накарал мъжете на Мечата орда в резервата да се подчинят на неговата воля и когато Четансапа бе ранен тежко. Лицето на дакотския боец беше съвсем мрачно.
Чапа застана пред пленника.
— Татокано — заговори той, — ти лежиш целият в окови. Аз мога да те убия. И ще го направя. Ще те опека като меча лапа! Ти си предател. Баща ти Старата Антилопа отдавна вече е мъртъв. Смятам, че за него е щастие, дето не може да те види. По-възрастният ти брат, наречен Сина на Антилопата, се бие заедно с хората на Токай-ихто и те презира. Ти си един койот!
Контето не гледаше страхливо, но безкрайно глупаво и яростно пред себе си.
— Разбра ли какво ти говоря, смърдящ плъх такъв?
— Да — отвърна пленникът с готовност, но без да вдига глава. Явно избягваше погледа на униформения Четансапа, защото загубата на униформата му причиняваше ужасна болка.
— Разбрал си ме, добре. Знаеш ли също така, че тъй ти се пада?
Контето вдигна все пак изпитателно очи. Имаше ли право да говори като пленник? Той сякаш набра надежда и самочувствието му отново се съживи.
— Аз съм боец и скаут на великия баща във Вашингтон! — заяви той. — Дългите ножове са силни и никой няма да ги победи. Бобъра и Четансапа ми откраднаха униформата. Те трябва да ми я върнат и веднага да ме освободят, иначе милаханска ще ги обесят! Ако ми върнете униформата обаче, аз ще се примоля за вас и дългите ножове ще се съгласят да ви дават и на вас по няколко долара на месец, ако се биете на тяхна страна.
— Аха, значи ти ни предаде за няколко долара на месец, мръсен койот! Аз ще ти одера кожата и ще те дам на кучетата, ти това заслужаваш, а нашите кучета са изгладнели! Чу ли какво ти говоря?
Татокано не отвърна. Сега целта на яростните му погледи беше Четансапа, който тъкмо си плетеше косите и същевременно си играеше с копчетата на униформената куртка, сякаш искаше да ги откъсне.
— Да, гледай добре! — подкани Бобъра пленника. — И с теб ще се случи същото като с тази униформа. Ще изгубиш всичките си украшения. Искаш да ни стреснеш с твоите бели мъже, но сега те са далеч от тебе, а ние сме тука! — Бобъра направи пауза, за да повиши въздействието на следващите си думи: — Така че избирай! — извика той след това. — Или аз ще те одера жив и ще те изпека като меча лапа… или ти ще дойдеш при нас и ще прибереш девойката Меден цветец в твоята шатра! Чуха ли всичко ушите ти?
Предложението на Чапа отговаряше на индианските нрави и обичаи. Суровият живот на прерийните индианци, нещастните случаи по време на лов и смъртта по време на бой намаляваха броя на мъжете, които набавяха необходимата храна за жените и децата. Непрекъснато се чувствуваше липса на ловци. Така че, съгласеше ли се пленник да се ожени за някоя девойка от племето, всички приемаха с радост победения неприятел. Впрочем в такива случаи винаги се касаеше за изпитани и смели мъже, от които племето само щеше да има полза, а не за някакви жалки хапльовци. Затова сега веселото настроение отново обзе бойците. Какъвто беше глупав обаче, Татокано не можеше да осъзнае положението си и да разбере причината за веселостта на победителите. Той прие предложението на Бобъра като съвсем сериозно. И въпреки това дълго не можеше да се реши да отговори.
— Мислите ти пълзят като охлюв! — рече настойчиво Чапа.
Пленникът втренчи поглед в говорещия.
— Тогава ще ми върнеш ли униформата? Генералска униформа е това! — Суетният младеж все още не искаше да се откаже от любимата си премяна.
— Ако нашият вожд Токай-ихто разреши — отвърна сериозно Бобъра.
— Какво?! — ужаси се Четансапа. — Нима ти сериозно смяташ да доведеш този разсъблечен хлапак отново в нашите шатри?
— Че защо не? Той не е чак дотам страхлив. Той просто няма разум в главата и затова попадна в лапите на Шонка. Но краката му тичат бързо като антилопа. По-рано ние го използувахме като бегач, защо да не го използуваме и сега? Ако Токай-ихто разреши!
Черния сокол не каза нищо повече. Само плю на земята.
— И тъй значи, Татокано ще се върне в нашите шатри и ще ожени за девойката Меден цветец? — реши да се убеди още веднъж Бобъра. — Той ще се бие заедно с нас срещу дългите ножове.
Контето се изплаши.
— Това не мога да направя! — Мислите му сякаш работеха усилено зад плоското чело.
— И защо не можеш, пробита тенджеро, мазен мокасин такъв! Тогава аз ще облека твоята „генералска“ униформа на малкото мече, а от кожата ти ще направя ресни за роклята на Меден цветец!
Татокано погледна умолително Бобъра.
— Но аз съм съгласен да я взема за жена! Шеф дьо Лу се усмихна злорадо.
— Ти си още по-глупав, отколкото предполагах — увери се Бобъра. — Защо казваш, че не можеш, след като все пак искаш да я вземеш за жена?
— Но аз не мога да остана при вас и да се бия срещу дългите ножове.
— И защо не, скимтящо прерийно куче? Да не би да се страхуваш за доларите си, смрадлива твар? Ако аз те изпека, пак няма да ги получиш! Че си глупав, глупав си, но това все пак сигурно ще го разбереш?
— Да, но аз съм дал клетва.
Лицето на Татокано сякаш се вдърви. Той беше глупав и суетен, но все още някои от основните понятия за воинската чест на един дакота бяха внушени още от детски години и на този глупак толкова дълбоко, че той не можеше да се отърси от тях.
— За какво си дал клетва? — Чапа се ядоса.
— Че ще се бия като скаут за дългите ножове.
— Тъжна работа — рече Бобъра, извърнал се към Шеф дьо Лу. Оказва се, че наистина ще трябва да го опека.
— Я попитай твоя пленник — помогна му делаварът — за колко време е дал клетва. Пред белите мъже човек се кълне обикновено за времето, за което получава долари.
Бобъра потупа „генерала“, който седеше натъжен сред кръга от неприятелите си.
— Чу ли? За колко месеца си дал клетва?
— Не знам.
— Ами че той не знае!
— За кой месец си получил последните си долари? — попита Шеф дьо Лу пленника.
— За месеца, който тече сега.
— Много добре — каза Шеф дьо Лу, — тогава ще отидеш при дългите ножове и ще им кажеш, че като изтече този месец, няма да им служиш повече и не им искаш вече доларите. Тогава те ще те пуснат да си вървиш.
— Но аз няма да мога да кажа на дългите ножове, че искам да ги напусна, защото преди това Бобъра
