отдавна не бе поглеждал никаква жена. Заедно с името Вождът на вълците и спомените за гордото племе делавари обаче у него се събудиха мъжките чувства, предизвикани от обаянието на една истинска дъщеря на прерията. Непризнатите чувства към девойката се прехвърлиха несъзнателно в скрито приятелско чувство към брата, който бе спасил живота на съгледвача. Шеф дьо Лу тайно бе огорчен от натиска, който уважаваните бойци на племето искаха да упражнят върху младия си вожд. Те искаха да го изпратят като парламентьор при белите мъже, на чиито намерения Токай-ихто явно никак не се доверяваше. Шеф дьо Лу се надяваше, че утре съветът на старейшините ще вземе решение в полза на Токай-ихто.
През тази нощ Тобиас не заспа. Той продължаваше да лежи буден, когато първият зрак на утрото проникна в шатрата. Младият вожд беше станал вече и отиде да вземе обичайната си сутрешна баня. Гостът делавар чуваше отдалеч гласовете и смеховете на плувците. Синовете на прерията обичаха веселието. И ако белите мъже не знаеха това, то се дължеше на туй, че те даваха твърде малко поводи за веселие на своите събратя и твърде много основание за сериозност и враждебност… Жените почистиха шатрата и по-възрастната подаде на госта за закуска пемикан. Уинона свика десетина, а може би и повече кучета — черни, кафяви, бели, пъстри, големи и малки. Завърза за гърбовете на неспокойните животни кожени завивки с върви от бизонски черва. Индианците използуваха кучетата като носачи и сега те щяха да помогнат за пренасянето на ловната плячка от предишния ден. Докараха и коне и голям брой жени и девойки се събраха на площада сред бивака. Всички потеглиха, яхнали конете си и предвождани от сестрата на вожда, за да изкормят убитите бизони, да ги нарежат ида докарат месото, кокалите и кожите в бивака. Шеф дьо Лу проследи с поглед заминаващите жени, докато изчезнаха. Токай-ихто се върна от потока и отново облече празничното си облекло и постави короната си от орлови пера, за да отиде в съвещателната шатра и да вземе участие в съвещанието и решението на първенците на племето относно предложенията на Джекмън. Когато той излезе, старата индианка спусна чергилото на входа, сякаш бе предугадила желанието на госта да заспи.
Вече беше вечер, когато Шеф дьо Лу се събуди. Токай-ихто се завърна в своята шатра. Лично Татанка-йотанка го съпровождаше и когато великият заклинател се сбогува с младия вожд край огнището във вождовата типи, той каза:
— Събранието на съвещаващите се реши: Токай-ихто ще отиде във форта и ще преговаря с полковник Джекмън. Ние не желаем война, а мир. Аз не съм срещал обаче досега нито един мъж, който да е дошъл от Вашингтон и да е говорил истината. Затова неколцина от мъжете на Токай-ихто ще го съпроводят въоръжени. Аз казах!
Заклинателят и главен вожд на всички племенни групи на дакота се сбогува, за да се върне в заклинателската типи на Хавандшита, където бе отседнал.
Токай-ихто подаде на своя гост делавар отправеното към Джекмън съгласие; посланието бе изрисувано върху кожа с образно писмо. Сега за пръв път Шеф дьо Лу се зарадва на своите рани, нанесени му от водача на бизоновото стадо. И при най-добро желание той не можеше да отнесе засега писмото в станцията с блокхаусите, пък и нито той, нито Токай-ихто имаха интерес да ускорят срещата с Джекмън.
Ако през изтеклата нощ Шеф дьо Лу не бе спал поради вътрешното си безпокойство, то сега сънят му бе смутен от събитията навън. Донесоха някаква тревожна новина на вожда; той грабна оръжията си, свика неколцина свои бойни другари и всички напуснаха на коне бивака.
Звездната нощ доста бе напреднала, когато ездачките от бивака докараха ловната плячка. Месото, непочистените още кожи, кокалите и вътрешностите бяха струпани на площада сред бивака, където останаха да ги пазят неколцина мъже, за да не се нахвърлят гладните кучета върху тях. На сутринта всички жени излязоха на работа на площада. Почистиха бизоновите кожи от остатъците месо по тях и ги изпънаха да съхнат, овързаха част от месото в кожи, за да го закопаят в студената земя; други части нарязаха на тънки ивици и ги окачиха на високи върви от бизонови черва, за да съхнат на вятъра. Голямата плячка създаде работа за всички работни ръце. Подготвянето на месото за дълготрайна употреба, разпределянето на кожите за ушиване на дрехи и направа на щитове, както и за чергила за шатри, оползотворяването на кокалите — всичко се извършваше по решение на съвета на старейшините. Дребния дивеч всеки можеше да използува в своята шатра, както желае, макар че всеки бе длъжен да уведомява и за такава плячка съвета на племето. Бизоните обаче, които бяха свещени животни и жизнена храна за всяко ловно племе, се използуваха по общо решение и свободно живеещите индианци убиваха само толкова бизони, колкото бяха необходими за изхранване на племето.
Когато ловната плячка бе обработена дотолкова, че да може да изтърпи пренасянето на дълги разстояния, външните за бивака бойци — около седемдесетина дакота, десетина пани и петима абсарока — някои от тях с жените си, които ги бяха съпроводили дотук, напуснаха бивака заедно с товарните коне. Шеф дьо Лу предположи, че тези бойци се бяха обединили край Конския поток, за да нападнат заедно форта, който малко преди това Токай-ихто бе успял да разруши сам. Сега всички се запътиха към своите биваци с добре дошлата плячка бизони.
Вождът и неколцината му бойни другари още не се бяха завърнали.
Докато Шеф дьо Лу прекарваше последните часове на деня в размисъл над всичко случило се, той бе посетен от едно индианско момиче. Нежното девойче, върху чието рамо стоеше една опитомена катеричка, бе на не повече от осем години и следователно вече навлизаше в юношеската възраст. Момиченцето не беше хубаво, ала живите му очи гледаха умно. То не обърна никакво внимание на госта делавар, а избра няколко скроени за ловна дреха кожи от един куп, сякаш си беше у дома във вождовата шатра. После започна да шие сръчно и прилежно. Костеното шило с прокараната през него вместо конец дълга жила непрекъснато пробождаше кожата. Девойчето вдигна поглед от работата си едва когато едно момче с лък и стрела в ръка мина навън край шатрата.
— Хей, Хапеда, майсторе по прическите! — подвикна девойката. — Доста дълго, виждам, си четкал пак косите си и много красиво си сплел плитките си. Но дали и стрелите ти улучиха целта? Или заслужи присмеха на Младите кучета? Момчето се спря и погледна в шатрата.
— Моите стрели улучват винаги! Днес момчетата от Съюза на Младите кучета избраха Часке и мен, Хапеда, Сина на Черния сокол, за свои водачи! — Момчето се подвоуми, ала след това все пак се реши да направи една крачка навътре във вождовата типи.
Отвън се чу изстрел. Разговорите на работещите още на площада жени веднага секнаха. Всички се ослушаха, Шеф дьо Лу и двете деца — също. Колкото по-тихо ставаше в ослушващия се бивак, толкова по- силно отекваше всеки изстрел.
— Далеч от тук гърмят — прецени спокойно гостът от племето делавари. Той се обърна към момчето: — Можеш ли да прецениш кой стреля, Сине на Черния сокол?
— Да, мога — бе самонадеяният отговор на едва единадесетгодишното момче. — Стреляха уачичун. Токай-ихто излезе миналата нощ заедно с неколцина от нашите бойци срещу тях. Те са десетина разбойници и ушите на Вожда на вълците от племето делавари сигурно също са чули, че наведнъж изгърмяха около десет изстрела. Това са „мацаваките“ на уачичун.
Би било твърде жалко да хабим куршумите си за тези мръсни плъхове. Ние ги прогонваме със стрелите си.
— Хау! — възкликна девойчето. — На нас твърде много ни се свидят нашите куршуми и дори Монито да ни донесе и сто тайнствени железа, ние пак няма да стреляме с тях срещу тези койоти!
Шеф дьо Лу се ослуша. Монито? Това беше името на един известен контрабандист на оръжие, на един забулен в тайна мъж, когото почти никой още не беше виждал и с чието име се свързваха разказите за най-дръзки контрабандни сделки.
— Млъкни! — сряза Хапеда девойчето. — Какви ги дрънкаш? Ти си от рода на предателките! — И момчето си отиде.
Девойчето сведе ниско глава. Зае се отново да шие, ала очите му плуваха в сдържани сълзи. Нима толкова дълбоко го бе засегнал упрекът, че бе изговорило в присъствието на чужденец за връзката на Мечата орда с един контрабандист на оръжие? Или в упрека на Хапеда се криеше още нещо? Какво означаваха думите „от рода на предателките“? Шеф дьо Лу се взря по-внимателно в девойчето.
— Ти не си предателка — успокои я той. — Моят език ще мълчи.
Девойчето вдигна облекчено поглед.
— Аз за Шеф дьо Лу шия тази дреха — заговори то. — Моето име е Светкавичен облак.
— Белите момичета са много по-несръчни, отколкото дакотските — рече убедено гостът делавар и си
