оръжие от Монито?
— Монито? — извика ядосано дребосъчето. — Не се осмелявай, червенокожи, да обиждаш човек, който ти носи оръжие, като го наричаш „Маймунка“! Пако Басерико идва при теб, разбираш ли ти това?! Пако Басерико!
Междувременно Токай-ихто бе напълнил и запалил една малка луличка, която подаде на своя гост. Да пуши с него за добре дошъл от една и съща лула, явно не бе приятно на вож — да.
Джуджето протегна ръцете си с дълги слаби пръсти в знак на отказ.
— Аз не пуша! И нищо няма да ям! Нищо! Нищо! Много ми е лошо. Избързах напред с коня, за да намеря най-после спокойствие и топлина. — И той изтегли краищата на кожата, върху която седеше, и се зави с нея.
— Много назад ли остана Пако Басерико с оръжията и катърите? — попита сега вождът.
— Басерико? Ти нима не знаеш, червенокожи, че аз самият съм Басерико? Аз!
Върху лицето на вожда премина светкавица. Той погледна към Четансапа.
— Не мога да повярвам, че тази полусмазана жаба може да бъде Басерико-Монито — отвърна остро Четансапа. — Според сведенията на нашия съгледвач Татокано заповедите край катърите раздавал друг човек… който бил с маска на лицето.
— Брей! — извика джуджето. — Друг раздавал заповедите!
Да, този нахален негодяй, този прериен вълк — дано мечки го разкъсат и лешояди ядат месата му! Това е истинско изчадие на прерията… той ме домъкна тук… Не биваше да му се доверявам! Той иска да ме умори, знам аз! О… толкова ми е лошо! — Дребосъкът се хвана с две ръце за корема, отхвърли кожата, с която се бе загърнал, и изтича право навън. Четансапа избухна в подигравателен смях.
— Монито! — рече той. — Маймунка! Кого чакало племето дакота! Действително този човек добре е сторил, дето не се остави до ден днешен да го видим. Дано само оръжията му да са по-добри от него!
Токай-ихто не се разсмя. Гледаше към огъня, над който се печеше презряното от Монито бизонско месо.
— Какво смята Шеф дьо Лу? — попита той на езика на дакота. — Шеф дьо Лу също познава уачичун.
Гостът делавар сбърчи чело.
— Аз не се учудвам, че този човек на име Басерико-Монито е живял до ден днешен в градовете и се е крил от всички хора. Учудва ме само това, че пристигна днес тук и явно и той самият се учудва на това. Друг някой го е убедил, човекът с маската. Кой ли ще е този човек? Това е важно да се знае! — Да, кой ли е този човек? — поде вождът въпроса на делавара и се обърна към Четансапа. Боецът вдигна рамене.
— Един уачичун, много висок и силен. Татокано мисли, че той е Монито.
— Тогава Четансапа сам ще яхне своя мустанг и ще върви да пресрещне този фалшив Басерико, който води катърите с оръжията, и ще го проследи.
Заместникът на вожда излезе веднага, за да изпълни нареждането.
Известно време, след като бе излязъл от шатрата, натруфеният дребосък се появи отново. Той по-скоро пълзеше, отколкото ходеше, сви се на кълбо на мястото си край огнището и загърна тялото си с кожата.
— Студено! — промълви той, треперейки. — Какъв глупак съм аз! Какъв глупак! — и той се удари няколко пъти с длан по челото.
— Да, глупак! — потвърди Токай-ихто. — Защо Басерико не уреди и тази сделка по същия начин, както всички останали? Защо не си остана у дома и не изпрати своите пратеници?
Дребосъкът сякаш изобщо не чуваше какво говори вождът.
— Глупак! Глупак! — повтаряше само той. — Аз съм богат човек, какво имам да търся тук? Изчадие на ада! Той иска да ме умори!
— Никой не може да бъде убит в шатрата на Токай-ихто — рече само остро вождът. — Пако Басерико има моята дума, че никой няма да посегне с пръст дори върху него и неговите хора.
— Ох! Каква полза имам аз от твоята дума, след като ще умра! Ти нищо не знаеш. Моето тяло се разкривява, краката ми се разкривяват, раменете ми се изкривяват, косите ми дори се кривят от само себе си. Никога ли не те е болял корем? Не? Тогава ти нищо не знаеш! Аз ще умра тук. Да, искам да умра. Ти да не си въобразяваш, че ще тръгна да се връщам още веднъж на гърба на тая кобила през прерията? Не, о, не! По-добре тук да умра!
— Не искаш ли да ми кажеш преди това с каква примамка те подмами това изчадие на ада в прерията и защо иска да те умори?
Монито изпъшка. После вдигна неочаквано глава, изгледа вожда със странен поглед и издаде някакъв звук, подобен на кози врясък.
— Не — изхихика той, — не, това няма да ти кажа. Нека той сам се оправя — сам да си се оправя! — И дребосъкът изхихика и продължи да врещи тихичко, така че върхът на дългия му нос се разтрепера над устата му.
Гостът делавар изпита истинско отвращение, когато видя как хихикащото джудже разгърна отново кожената завивка, пристъпи към вожда и го потупа поверително с дългите си пръсти по рамото.
Вождът бе извадил лулата от устата си и наблюдаваше нахалника като някакъв паяк, сякаш още се двоумеше дали да го смаже с крак, или да го пропъди.
— Ако трябва да кажа истината, в същност той изобщо не искаше аз да идвам тук! — пошепна Маймунката на дакотския вожд. — Той сам искаше да направи сделката. Ти двеста пушки ли си искал, вожде Москито12?
Аз мога да ти дам триста, триста нови армейски пушки и достатъчно муниции за тях, разбираш ли ме? Моето име е Басерико! Триста, рече онова изчадие адово, дай му триста, казва, той добре ще плати. Аз ще ги откарам, ми вика това изчадие, ще ти платя в пари и ще откарам товара, лично поемам риска — но му дай триста. А защо да дам триста? Онова изчадие адово е хитро, но Басерико е още по хитър. Триста, рекох му, добре, триста, но тогава и аз сам ще дойда — та ако ще да пукна! Искам да знам колко ще платят. Добре! И аз ще вървя, му рекох, и тръгнах. А той побесня от яд и изчезна и ме остави да вървя сам. Едва преди четири дни из един път се появи отново и започна да ми се перчи, сякаш и оръжието, и прерията са негова собственост. Истински дявол е това!…
Вождът се изправи и по този начин се отдалечи от докосващите го паяшки пръсти.
— Триста, добре. Каква цена искаш?
Попитаният се разсмя кратко и остро:
— Това ще чуеш по-късно, червенокожи! Шеф дьо Лу се потърси вътрешно от погнуса. Все тия изнудвачески похвати! Индианците, които нямаха възможност сами да си доставят огнестрелно оръжие, бяха принудени по време на война да задоволяват нуждите си чрез грабеж или контрабанда. По време на Индианската война правителството бе забранило най-строго на всички търговци да продават оръжие на червените. Въпреки това те вършеха забранена търговия и пълнеха джобовете си, като пробутваха на индианците стари, почти негодни оръжия на безбожна цена. Но триста нови армейски пушки? Това вече е голяма измама — мислеше си Шеф дьо Лу, — или някаква нечувана сделка. Каква ли цена иска да изсмуче този паяк от своята жертва?
Дребосъкът отново изохка, хвана се за стомаха и веднага изтича за втори път от шатрата навън. Охитика, голямото черно куче, го изпроводи с яростен лай; явно то не смяташе държането на този нов обитател на шатрата за нормално.
Когато Монито се върна отново от своята нощна разходка, върхът на носа му беше съвсем позеленял. Вождът кимна и Унчида се приближи. Тя уви човечето в завивки и кожи и го постави до огъня като пакет, от който се подаваше само необикновената му глава.
Вождът пушеше мълчаливо. Той не отдаваше значение на продължаването на прекъснатия разговор. Монито също не каза нищо повече и току придърпваше по-плътно до тялото си завивките и кожите. Най- после вождът, чиято умора сигурно беше по-голяма, отколкото той даваше външно да се разбере, покани всички да си лягат.
Жените заринаха отново огъня и приготвиха постелите за нощувка. Поднесоха и на Монито триножник, върху който се спускаше плетена рогозка като подпора за гърба и главата.
Шеф дьо Лу гледаше с отворени очи в мрака. От неколкодневното лежане той изобщо не можеше да се измори вече така, че да заспи. Въображението му продължаваше да се занимава с пристигането на
