смешната и злокобна Маймунка и със сведенията за човека с маската. За него можеха да научат нещо повече най-рано утре вечер от Четансапа, защото според сведенията на съгледвача той беше още далече на запад. Бил много едър и здрав мъж и се присъединил към колоната на контрабандистите едва от четири дни насам…?
Докато гостът делавар лежеше замислен и по равномерното дишане на останалите хора в шатрата можеше да се съди, че вече са заспали, неочаквано един глас изписука в мрака:
— Ей! Ей ти!
— Какво има? — попита Шеф дьо Лу към дребосъка, тъй като искаше да спести разбуждането на ранения Токай-ихто.
— Става течение! — прокънтя откъм завитото на пакет джудже.
— Ти си пакетиран като товар бизонско месо! — отвърна недружелюбно делаварът. — Няма ли да оставиш хората най-после да спят?
— Варварин! — излая оня в завивките. — Щом като не можете да строите къщи, поне затваряйте шатрите си през нощта! Духа като през десет отвора!
— Дано тебе те затворят зад десет отвора! Разговорът все пак събуди останалите обитатели на шатрата. Унчида пристъпи напред, отново облечена.
— Пусни чергилото на вратата! — каза примирено Токай-ихто.
Жената стори, каквото й бяха заръчали. После се върна при джуджето.
— Катеричке моя! — каза тя тихо на дакотския диалект, — завъртяна миша опашчице! Спи спокойно и не мърдай повече!
— Какво казва тя? — извика Маймунката към делавара.
— Каза да си затваряш лешоядската човка!
— Лешоядска човка? Пак ли започвате да ставате невъзпитани? Кой носи в същност триста бойни пушки: аз или вие?
— Какво казва той? — попита благо Унчида.
— Съжалява — преведе Шеф дьо Лу, че е смутил съня ни. Жената галеше с лека ръка големия, покрит с рядка коса череп.
— Прерийна кокошчице моя — говореше тя, — какво да сторя, за да заспиш?
— Сега пък какво казва тя? — искаше да знае Монито.
— Казва, че те обича и иска да те приспи!
— Ех! Най-после една човешка душа сред тая прерия! Кажи й да остане да седи тук, край мен. Ужасно е тъмно тук! Аз съм навикнал да ми свети нощна лампичка. Не може ли да се поразрови малко този огън? Все още е много студено!
— Казва да постъкнеш огъня и да го галиш по плешивата глава — преведе делаварът.
Унчида разкри малко жарава, но се постара шатрата да остане тъмна. После седна отново търпеливо край смутителя на спокойствието и продължи да го гали по главата.
— Кутренцето ми — напяваше тя тихо и приспивно, — малкото ми страхливо койотче! Успокой се, заспи ми! Да можех, бих те отровила, ама не бива! Можеш да бъдеш сигурен в това!
— Тя така нежно ми говори! — рече Монито облекчен. — Толкова е приятно да я слушаш! Да можех само да разбирам всичко!
— Тя би се срамувала да казва всичко, което ти говори, ако ти можеше да я разбираш — увери го Шеф дьо Лу.
— Пършиво мое вълченце с остри зъби — продължаваше да нарежда с приспивен глас Унчида, — няма ли най-после да затвориш смърдящата си паст, та да можем всички да заспим? Де да можех да ти завра някоя цепеничка в устенцата! Но не може, вождът няма да ми разреши! Ти тежиш триста бойни пушки! Подскачаща моя бълхичке! Знам, трябва да бъда нежна с теб като бизонска майка, която ближе бизончето си. Затвори си очичките, бизонче мое, аз ще бдя над съня ти, докато най-после дойде време да се освободим от теб!
Нежно шумолящият глас на Унчида, изглежда, действително подействува. Маймунката замлъкна и се чуваше как дъхът му постепенно започна да става равномерен. Но не мина дълго и джуджето започна да хърка.
— Тлъста моя сланинчице, костено мое мозъче! — изстена Унчида. — Няма ли да затвориш острата си брадичка, та да настъпи най-после тишина и спокойствие в тази шатра?
Тя притегли по-близо триножника и с това повдигна главата на джуджето, за да прекъсне хъркането му. Монито се стресна в съня си.
— Какви ги вършиш! Ето че пак ме разбуди! Ох, отново ме заболя стомахът! Коремът ме боли! — Той пръхтеше сърдито под носа си.
— Какво казва? — попита загрижено Унчида делавара. — Какво иска да му направя?
— Стомахът го боли! Унчида отиде при Уинона.
— Облечи се, дъще — рече тя, — и затопли за това слабо окосмено псе един камък.
— Какво казва тя? — осведоми се Маймунката.
— Ще донесе един камък и ако не млъкнеш веднага, ще ти смаже главата с него! — обясни сухо гостът делавар.
— Аууу! — Монито изкрещя с цяло гърло и се разви от завивките със сръчност, която никой не можеше да очаква от него, скочи и побягна, крещейки, вън от шатрата.
— Убийство! — крещеше той. — Помощ! Убийство!
За кучето Охитика, което бе изръмжало вече на няколко пъти, това беше твърде много. То също скочи и се хвърли по петите на джуджето.
— Ах, какво се случи! — възкликна нещастната Унчида и затича с вдигнати нагоре ръце подир Маймунката и кучето. — Какъв срам! Да се вдига врява във вождовата типи!
Охитика веднага бе хвърлил в тревога всички кучета в бивака. Лаят на полудивите псета прокънтя в ужасяваща смесица от вълчи вой до пискливото джафкане на малките кутрета. А сред кучешкия лай се извисяваха виковете за помощ на Маймунката, обзет от истински смъртен страх.
Шеф дьо Лу се опита да се изправи, ала успя да го стори само наполовина. Токай-ихто бе много по-бърз от него. Вождът отхвърли спалната си завивка, излетя през изхода на шатрата и отвън веднага се разнесе заповедният му глас:
— Тихо!
Кучетата на бивака, изглежда, също познаваха този глас. Нощният концерт на четириногите веднага премина към по-приглушени звуци.
Крясъците на Монито също заглъхнаха. Скоро след това Шеф дьо Лу видя как чергилата на входа отново се разтвориха. Влезе Унчида. Тя бе хванала беглеца и го носеше върху мускулестите си ръце като добър пазач, който връща отново избягалата маймуна в клетката й.
— Легни си, мъхче мое! — шепнеше тя и отново зави стенещото джудже в кожите и завивките.
Междувременно Уинона се бе заела да разпали огъня, така че сега обитателите на шатрата можеха да се видят един друг. Гостът делавар се пъхна с чувство на виновност под завивката си. Токай-ихто пристъпи бавно към Монито.
— Никой няма намерение да ти разбива главата — обясни му той. — Ще ти дадат един топъл камък, за да се стоплиш и да можеш да заспиш. Хау.
Без да дава външен израз на неприязнеността си, вождът се върна към своята постеля, където Охитика отново бе заел мястото си.
Уинона излезе заедно с баба си. Трябваше да отиде в банската шатра за изпотяване край реката, за да донесе оттам един камък за топлене. Когато жените се върнаха, те носеха един не много голям камък и го сложиха в огнището да се затопли.
— О! — въздъхна Монито и издърпа кожената завивка чак до раменете си. — Каква ненормална страна с ненормални хора и подивели животни! Какво нещо преживях! Вече мислех, че песовете ще ме разкъсат! Ужасно, ужасно! А и тук жените са както навсякъде змии! Единственият разумен човек тук, това си ти, вожде Токайец! Топъл камък! За това можеше да се сети само едно златно сърце! Благодаря ти! С теб ще можем да се споразумеем и за бойните пушки. Ти си човек!
— Колко искаш ти за твоята стока? — попита вождът уж между другото и гледаше към върха на
