шатрата.
Дребосъкът се изкикоти.
— Нищо друго освен и аз да участвувам в концесията, която лично ще ви осигуря.
Тези думи се сториха загадъчни на делаварския гост, който отново бе наострил слух изпод завивката си, но тъй като вождът не запита повече нищо, засега те останаха неизяснени.
Уинона наглеждаше камъка в огнището и когато той се-нагря достатъчно, тя го взе оттам и го постави завит в кожа край дългоносата Маймунка. Монито се сви доволно на кравай.
— Спи, мое лешоядо клюнче, спи! — мълвеше бабата. Този път думите й се увенчаха с успех и в шатрата на вожда отново настъпи желаната тишина.
Следващият ден премина всред всеобщо безделие и вътрешно безпокойство. По пладне отново дойде съобщение, че могат да очакват кервана на контрабандистите на оръжие привечер. За това, кой бе човекът с маската, пратеникът и сега не можа да каже нищо по-точно. Четансапа още не се беше завърнал.
Шеф дьо Лу бе направил първия си опит да се пораздвижи малко повече, но болките бяха големи и опитът му пропадна. Сред принудително настъпилото спокойствие той се отдаде на луличката си и на всевъзможни ненужни размисли и реши да придума Монито, когото никой не можеше да измъкне от завивките и от мястото му край огнището, да направи една парна баня.
— И какво представлява тази баня? — попита Монито.
— Много удобна баня. Ще отнесат Пако Басерико в една кошница в парното помещение и ще го закачат над горещите камъни, после ще ги залеят с вода и парата ще се издигне към кошницата и ще накара Басерико да се изпоти. Това е много здравословно. Бойците дакота винаги си правят такава парна баня, когато са били принудени по време на лов или на война да лежат часове и дни наред в студ и влага, та после крайниците ги болят.
Маймунката потъна в размисъл.
— И после? — попита най-сетне той. — След като се изпотя? Ще ме изсушат ли добре тия женски змии?
— Това не е необходимо. От парната шатра Басерико ще скочи направо в потока…
— Всемогъщи боже! Не! Никога няма да сторя подобно нещо!
— Тогава ще те хвърлят…
— За да се удавя и да замръзна! Че аз не умея да плувам! Не мога да понасям студ! Това не е нищо друго освен нов план за убийство! — Дребосъкът извърна гръб на Шеф дьо Лу и продължи още дълго да си мърмори под носа неразбираеми думи.
Учудването на индианеца делавар от джуджето непрекъснато нарастваше. В него сякаш се бяха вселили два духа — един страхлив и един алчен — и когато той трябваше да реши на кой от двата да се подчини, побеждаваше алчността. Как иначе можеше да се обясни предприемането на уморителната езда през омразната за него прерия?
Освен това на Шеф дьо Лу му бе направило впечатление, че те вече караха насам оръжието, преди още да се бяха споразумели за цената. Това напълно противоречеше на опита в подобни сделки, при които търговците обикновено искаха от индианците предплата. Какво крояха тези контрабандисти?
Следобед пристигна ново съобщение от съгледвачите, което потвърди приближаването на кервана. Токай-ихто даде нареждане, щом контрабандистите пристигнат, да ги отведат да разтоварят стоката си в голямата съвещателна шатра и сами да се настанят там; само човека с маската вождът щеше да приеме в собствената си типи. С охраната на контрабандистите, на които дадената от вожда дума осигуряваше живота и безопасността, щеше да се заеме според нареждането на Токай-ихто Хитрия Бобър, който умееше добре да говори английски. Освен това боецът беше длъжен да не допусне чужденците да нахлуят в шатрите при жените и децата.
Когато най-сетне се свечери, напрежението на делавара стигна връхната си точка. Уинона и Унчида отново се бяха заели да пекат бизонско месо, за да могат веднага да нахранят госта с пристигането му. Постлаха рогозките, напълниха пунгиите с тютюн и подредиха паниците. Токай-ихто бе проверил взетите предохранителни мерки в бивака и се върна в своята шатра. При вдигането и спускането на чергилата на входа Шеф дьо Лу видя, че навън здрачът вече бе преминал в мрак. На площада насред бивака пламтяха малки огньове.
— Скоро ще бъдат тук — каза вождът.
— Четансапа върна ли се вече? — попита Шеф дьо Лу.
— Не.
Тропотът от копитата на един галопиращ кон стигна до площада и заглъхна там.
Чергилото на вратата на вождовата типи се разтвори и Четансапа се вмъкна вътре. Очите му блещукаха възбудени, почти объркани. Той прошушна няколко думи на вожда, които Шеф дьо Лу разбра, ала не можеше веднага да схване смисъла и важността им въпреки собствените си предположения и съмнения. Нима това действително беше възможно?
Вождът напълно се владееше. Само едно леко движение на пръстите му, които стиснаха по-здраво лулата, даде да се разбере, че съобщената му новина дълбоко го бе развълнувала.
Четансапа си играеше с бойната си тояга.
Токай-ихто махна с ръка към него.
— Аз не го познавам! — каза натъртено той. — Монито има моята дума, че той и всички негови хора могат да дойдат и да си отидат свободно и безпрепятствено оттук.
Четансапа като че ли потисна един вик на възмущение и напусна шатрата.
В нощния лагер настана безпокойство. Излизайки от шатрата, Четансапа бе отметнал чергилото на входа и сега Шеф дьо Лу можеше да вижда обитателите на бивака на големия площад и пристигащите ездачи. Месецът беше изгрял. Малките огньове издигаха езици. Дълги, тайнствени и неспокойни падаха сенките на хора, животни и шатри.
Откъм юг се приближаваше керванът на контрабандистите. Катърите и съпровождащите ги ездачи навлязоха в дълга колона на площада. Шеф дьо Лу видя Четансапа, който уговаряше нещо с предвождащия колоната и посочи към голямата съвещателна шатра. Мъжете с големите кожени шапки започнаха да стоварват сандъци и чували и да ги мъкнат към посочената шатра.
Когато внесоха всички товари, и по-голямата част от мъжете също влязоха в шатрата; само малцина останаха все още край изморените животни и сякаш уговаряха с Четансапа къде да откарат добичетата. През всичкото това време не се забелязваше никакъв мъж с маска. Сега обаче един широкоплещест и висококрак мъж на отсрещния край на площада се извърна и се провикна високо през площада, като поразвя кожата пред лицето си:
— А къде е Монито?
Шеф дьо Лу потрепера. Той добре познаваше този глас. Нямаше повече никакво съмнение. Това беше Фред Кларк.
Видя се как Четансапа се отправи към едрия мъж и започна да му обяснява къде се намира Маймунката.
Шеф дьо Лу изтика краката си надолу така, че се смъкна от облегалката за спане и легна цял върху завивките; изтегли ги над главата си, като остави само един малък отвор, за да вижда. Искаше да наблюдава всичко, което щеше да последва, без да могат да го познаят. Беше много привлекателно да се разбере дали Фред Кларк, наричан Червената лисица, съгледвач на служба в армията, ще продаде тайно триста пушки на неприятеля. Значи това е било неговото основание, за да иска Тобиас да замине за Блек Хилс.
Сега Токай-ихто застана зад огнището, с лице към входа.
Беше прехвърлил завивката си от бизонова кожа през лявото рамо така, че то да не се вижда.
Облеченият целият в кожа мъж, чието лице бе прикрито от кожена маска с дупки за очите, тръгна с големи крачки през площада право към шатрата на вожда. Пред огнището той се спря лице с лице пред младия дакота; в краката му лежеше свит на кълбо загърнатият в кожени завивки Басерико до топлия камък.
За миг се възцари пълна тишина, мъжете останаха неподвижни. Само Охитика, черното куче, наежи козината на врата си и изръмжа; очите му блещукаха в сумрака от преливащите се сенки и пламъци.
После чужденецът дръпна със замах широкополата шапка от главата си и кожената маска от лицето.
