Устните му с издадените напред жълти зъби се разкривиха:
— Ехей, Хари! Поздравявам те! Познаваш ли ме все още, стари приятелю?
Индианецът не се помръдна и не каза нищо. Стоеше като издялан от камък; дори очите му бяха съвсем безизразни.
— Ехей! Хари! — повтори високо чужденецът. — Ти май замръзна от изненада? Не си предполагал да ме видиш още веднъж жив и здрав в своята шатра, а? Всяка нова среща доставя удоволствие, моето момче! Освен това аз ти нося нещо много хубаво като истински добър стар чичо — триста пушчици, не е зле, нали? И така, без заобикалки, като между стари приятели — чужденецът се разположи върху завивките на пода, — без заобикалки: с какво ще платиш?
Индианецът погледна с напълно непроницаеми очи надолу към човека с червеникавите коси и силно очертаната челюст.
— Белият мъж се лъже! — каза след това невъзмутимо той. — Тук няма боец на име Хари. Белият мъж се намира в шатрата на Токай-ихто, вожда на дакотското племе!
— Ухааа! Колко надменно! Значи ти вече не ме познаваш? Твоят старец беше по-любезен — тук, в същата тази шатра, ако не се лъжа, ние изпихме с него първата чашка, обстановката ми се вижда съвсем позната, но да оставим това. И така може. Ти все пак си наясно, че заедно с обещанието по отношение на мъжете на благородния Монито си дал дума да осигуриш и на мене свободно влизане и напускане на твоя бивак?
Младият дакота не отговори.
Чужденецът го погледна предизвикателно, но след това започна да става несигурен.
— Е, както искаш, приятелю мой. Щом тук царят такива изискани обноски, ще трябва и аз да се пригодя. То-кай-их-то! Не звучи лошо! Такааа — чужденецът проточи дълго думата, после из един път премина към съвсем друг тон, — значи аз съм на служба при Монито и така съм дошъл в шатрата на вожда, за да водя преговори с него за оръжието, което ние можем да му доставим. Триста армейски пушки и достатъчно муниции! Ние не лъжем! Токай-ихто може да прегледа и да провери след това оръжието.
— Да вървим да го прегледаме!
— Толкова бързо? Вярно е, че ти винаги си бил прибързан, но това вече е прекалено. Остави ме най- напред да похапна от това бизонско месо, което ми гали така приятно носа! Една любезност води след себе си друга. Та не съм ли аз гост на вожда на дакотското племе? Или не съм разбрал добре? — Ти се намираш в шатрата на Токай-ихто — отвърна ледено индианецът. — Но аз не съм казвал, че си мой гост.
— Но, моля ти се, нима искаш да умра от глад? Та това съвсем няма да бъде според уговорката — свободни и необезпокоявани, и тъй нататък. Така че може, нали?
Белият измъкна ножа си и си отряза едно голямо парче бизонско месо. Започна да яде с най-голям апетит, подсмихвайки се злобно. Вождът не седна; изобщо не направи никакво движение. Дори клепачите на очите му не потрепваха.
Най-после се чу примляскването на неканения гост, който бе заглушил първия си глад. Тогава той се обърна към Монито, който лежеше сгушен край него като зла маймунка. Прякорът бе съвсем подходящ.
— Е? — попита Фред Кларк джуджето. — Уморих ли те? Помогнах ти да се добереш непокътнат до тази шатра; доста труд ми костваше то! Наистина! Това е последното ни пътуване на кон заедно с теб, драги мой! Никога вече!
— Никога вече! — изграчи джуджето. — Не! Никога вече, чудовище такова!
Червената лисица се разсмя със своя грозен, изнервящ околните смях.
— Добре са те завили, златно мое паяче! Кой се е погрижил така добре за теб? Навярно красивата млада лейди? Или добрата стара майка? Да ли? Там виси една меча кожа, не искаш ли да те завием и с нея? — Червенокосият млъкна и прекара опакото на ръката си през устата. — Ти прощавай, ХариТокай- ихто! — рече той. — Аз си говоря, както съм си свикнал. Но ще се постарая всячески да не наранявам занапред твоите изискани маниери! Впрочем това бизонско печено е прекрасно. Ти винаги си бил чудесен ловец! Изобщо бива си те! Да не беше само този твой коварен характер, ние двамата с теб можехме да свършим добра работа!
Фред Кларк отново се отдаде на яденето и брътвежът му заглъхна за малко. Шеф дьо Лу усети, че му става горещо. Ужасното нахалство на този мръсник сякаш нямаше граници. Как ли щеше да свърши всичко това? Нима Токай-ихто действително щеше да бъде принуден да остави убиеца на баща си да си върви свободен и на всичко отгоре ще му заплати и високата изнудваческа сума?
Фред Кларк приключи с яденето, а на шиша все още имаше много месо.
— Добре! — похвали още веднъж той. — И богато! Стиснат ти никога не си бил, това също е вярно. Винаги истински джентълмен! Изглежда, това ти е в кръвта. Е, а сега какво? Ще мога ли да намеря спокойствие тук за една нощ? Пък утре ще се спазарим?
— Не — отвърна индианецът, — ще преговаряме веднага и след това ти ще напуснеш тази шатра.
Червената лисица погледна напрегнато младия дакота.
— Не мога да не кажа, че не си кой знае колко любезен! Може би си въобразяваш, че ще имаш някакво предимство, ако ме принудиш да преговарям така силно изморен? Само че ще останеш измамен! Чак толкова болнав, колкото тази Маймунка тук, аз не съм, акълът ми си е все още в главата! — И той се обърна към Монито: — Ти какво ще кажеш? Да се съгласим ли да преговаряме веднага? Явно тоя индианец иска бързо да приключи с дадената дума! Ти какво ще кажеш? Тъкмо и ние веднага ще разберем какво ще правим!
У джуджето настана някаква промяна. Кръвта се изкачи до слепоочията му, чертите на лицето му се изопнаха; под светлината на пламъците очите му блеснаха като ножове. Паяшките му пръсти започнаха да описват кръгове във въздуха, сякаш той се канеше да обяснява нещо. Чак сега най-сетне се разкри до известна степен обликът, който всеки мислено придаваше на могъщия цар на контрабандистите.
— Днес още? — попита той с острия си глас. — Да! Още днес! Аз вече си починах! Искам да знам какво има налице — дали пък ти не си излъгал, мерзавецо!
— Хе, хе, драги мой, какво означава излъгал? Ти си тук и можеш сам да провериш какво става! Е, добре! — обърна се Червената лисица отново към своя смъртен враг Токай-ихто и се изправи на крака. — Ти искаш най-напред да видиш оръжието. Можеш! Ние няма какво да крием. Да вървим!
Индианецът тръгна безмълвно към изхода на шатрата. Червената лисица вървеше подир него. Високите му кожени ботуши с дебели подметки стъпваха тежко.
Когато двамата изчезнаха от погледите, Шеф дьо Лу чу някакъв тих звук. Уинона бе отпуснала глава на рамото на Унчида. Старата индианка галеше бързо девойката по косата.
— Ела. Ще вървим и ние. — Тя изведе навън сестрата на вожда.
Шеф дьо Лу остана сам с Монито и с кучето Охитика. Поповдигна завивката, която го прикриваше, и си пое въздух. Монито бе останал свит край огъня и си говореше сам.
— Тях си ги бива — мърмореше той под носа си. — Добри са, нови. Той ще ги види. Ще иска да ги има. Трябва да иска да ги има; никой не дава стока като моята. Той е длъжен да плати. — Джуджето се изкикоти. Лицето му отново бе станало восъчно бледо, ръцете му трепереха.
Не мина много време и Токай-ихто и Червената лисица се върнаха в шатрата.
— Е? — попита подканващо белият още с влизането. Токай-ихто мина към обичайното си място край огнището с лице към изхода. Напълни с подчертано бавно старание лулата си и зачака, докато и врагът му запали своята.
— Пако Басерико не ме излъга — каза след това той много сдържано. — Пушките са нови, муницията е добра. Готов съм да ги взема. Каква цена иска дребният бял мъж?
— Ние удържахме на думата си — отвърна Червената лисица вместо Маймунката. — Ще спази ли и Токай-ихто дадената дума? Вождът ни обеща, че ще можем да се оттеглим невредими и спокойни заедно с всички наши хора, с добитъка и със стоката, ако не можем да се споразумеем за цената.
— Така казах, хау.
— Добре. Каква цена предлага вождът на дакота? — Очите на Червената лисица дебнеха, а джуджето понадигна носа си изпод завивките.
— За пушките и за муницията Токай-ихто ще заплати толкова, колкото плаща армията на великия баща във Вашингтон. За опасността и за пътя дотук Токай-ихто ще заплати още веднъж същата сума.
— Хм. Какво означава сумата? Значи нямаш намерение да, плащаш с боброви и бизонски кожи?
— Басерико може да получи цената и в кожи.
