На входа на шатрата се появи Четансапа.
— Нашият съгледвач Татокано пристигна — съобщи той. — Иска ли Токай-ихто да разговаря с него? Той ще докладва за Монито.
Вождът изрази съгласие и Черния сокол изчезна отново. Скоро след това в шатрата влезе един момък.
— Монито ще тръгне сигурно утре вечер — докладва той. — Води петнадесет мъже и тридесет катъра. Едър е, пред лицето му виси кожа, на която има само две дупки, за да могат очите му да виждат през тях. Един от неговите мъже, който е съвсем дребен, тръгна напред заедно с още един ездач, за да пристигнат по-рано в нашите шатри. Този дребен човек и неговият придружител могат да пристигнат още тази нощ тук.
— Щом двамата предварителни пратеници на Монито се появят, веднага ги доведете при мен. Чужденците не бива да разберат, че в нашите шатри има толкова малко бойци. Те още не ви познават; всеки от вас може да се явява пред очите им по няколко пъти, за да ги заблудим.
Младият съгледвач се отдалечи, за да предаде по-нататък нарежданията на своя вожд.
Токай-ихто остана край огъня, изчаквайки пристигането на оповестените гости. Уинона се зае да приготви ново ядене.
Шеф дьо Лу лежеше унесен, облегнат на своя триножник. Мислеше върху съобщението, донесено от съгледвача, и убиваше времето за чакане, като започна да разглежда отново плячките на вожда, които висяха по подпорните колове на шатрата. Особено привлекателна отправна точка за въображението на страстния ловец делавар беше кожата на мечката гризли.
Токай-ихто забеляза втренчения поглед на своя гост върху тази плячка.
— Тази мечка навярно е била мощен звяр, какъвто аз никога не съм виждал! — наруши гостът делавар мълчанието.
— Най-голямата мечка от всички, които съм виждал и аз някога! — потвърди вождът. — Бях още момче, когато тя се приближи до нашия бивак, оттогава има дванадесет зими. Матотаупа я уби. Той беше най- добрият ловец от всички виждани досега ловци.
— С изключение на Токай-ихто, вожда на племето дакота. Вождът се усмихна странно.
— Не знам това. Моите ръце още не са удушвали гризли.
— Удушвали?
— Да, удушвали.
Вождът повтори думите си и, изглежда, сам се двоумеше дали да продължи да говори. Шеф дьо Лу не се осмеляваше да го помоли да говори за това, но беше вдигнал глава и гледаше открито към седящия край огъня дакота.
— Бих се разсмял — заяви той, — ако бели мъже ми кажеха, че някой е удушил мечка-гризли. Само че Токай-ихто не лъже.
— Шеф дьо Лу също познава уачичун! — пое вождът страничния удар на делавара. — Те обичат да лъжат и лъжат много.
— Така правят.
— Те лъжат и предателствуват; те измамиха моя баща и аз смятам, че ще нарушат своята дума и ще ме пленят в своя форт, щом отида там.
— Ти трябва да се държиш о Самюел Смит — посъветва го съгледвачът на белите.
— Да, той изглежда честен, макар че мрази дакота. Той простреля ръката на коварния Роуч.
След това отклонение, което между другото бе засегнало един много важен за него въпрос, вождът събра отново мислите си върху спомена за някогашния лов на огромната мечка.
— Матотаупа уби тази голяма мечка. Това беше последната ловна плячка, която баща ми донесе у дома. Когато се върна в нашите шатри, завари в своята типи един гост на име Ред Фокс, който му поднесе в дар омагьосана вода…
Разказващият млъкна. В очите му блесна омраза.
— Ще дойде ден…
Делаварът почувствува помръкването на вождовия глас и мълчеше.
Само огънят продължаваше да пращи и пламъците му хвърляха движещи се на петна отблясъци върху високите кожени стени и висящата отсреща меча кожа.
КОНТРАБАНДИСТИТЕ НА ОРЪЖИЕ
В шатрата беше съвсем тихо. Вождът сякаш беше забравил своя гостенин. Жените излязоха веднъж безмълвни от дъното на шатрата напред, за да завъртят шишовете над огъня и да натикат цепениците по- навътре в пламъците. Шеф дьо Лу стоеше умислен. Стори му се, че тази вечер Уинона беше още по-тъжна и още по-затворена в себе си от обикновено. Разказът на вожда бе събудил отново спомена за онзи ден, в който върху едно гордо семейство се бе стоварило цяло десетилетие нещастие и позор.
Пламъчетата ближеха шиша в шатрата, където някога Матотаупа бе заръчал да опекат мечешките лапи за него и за неговия гост, който му бе донесъл много тайнствена вода.
Шеф дьо Лу се стресна. Навън бе настанало безпокойство. Някой отметна рязко чергилото на входа на шатрата и Черния сокол се появи отново.
— Ха-ха! — разсмя се той към вожда, когато Токай-ихто му даде знак да говори. — Ние доведохме този мъж… този мъж…, но нека Токай-ихто го види сам. Това е предварителният пратеник на Монито. Ако Монито прилича на него — хм, тогава той ще стори добре да ни продаде всичкото си оръжие. Защото той самият едва ли би могъл да го използува! Желае ли вождът да приеме край своето огнище тази изхвърлена на сухо риба? Той не е достоен да пристъпи прага на една вождова типи!
Токай-ихто разсъди кратко.
— Знае ли той нещо?
— Навярно.
Четансапа излезе и скоро се върна заедно с някакво много странно същество. Шеф дьо Лу никога не бе виждал подобен тип сред прерията и сега гледаше учуден от своята постеля към новия гост.
Четансапа бе довел едно малко джудже. Пъстрите му мръсни дрехи, които говореха за странна смесица от суетност и стиснатост, силно контрастираха с бледото лице. Главата му беше голяма, а черепът издаден силно назад. От едно високо, изпъкнало чело започваше остър нос, който висеше ниско над устата. Очите се озъртаха неспокойни.
Четансапа въведе странното създание до огнището и му посочи да седне там. Натруфеният дребосък седна на пода. Цялото му тяло трепереше от студ.
— Ужасна е тази прерия! — изрече той. — Ужасна! Вече три седмици сме на път. Три седмици! Идваме от юг. Въпреки това беше студено. Целият треперя. Дори повръщах! Остана само половината от мене. Не мога да разбера защо живеят хора тук. А конят ми е истински дявол!
— Съжалявам — отвърна хладно Токай-ихто.
— Уачичун не е ли яздил постоянно тази послушна кобила, с която пристигна в нашия бивак? — осведоми се Четансапа.
— Богове! Послушна кобила! — изкрещя дребосъкът. — Мразя я! Отпред хапе, отзад рита, а по средата е гладка! Как да седи човек върху нея?!… В същност вие как успявате да се задържате върху гърбовете на вашите диви коне?
Токай-ихто се усмихна.
— И аз не знам — отвърна честно той. — Трудно би ми било да падна от коня. Пък и бойците ми доста биха се учудили.
— Така е то, така е то! — изхленчи дребосъкът, все още треперещ. — Вас ви раждат на тия четириноги дяволи. Но аз? Аз? Защо ми трябваше да идвам тук на кон? На кон! Мога да ти кажа, вожде Токайец, или както се казваш там, че на света има много по-хубави неща от това, да яздиш и да стреляш!
Дакотският вожд явно беше на друго мнение по въпроса, но бе твърде много любезен, за да противоречи на своя гост.
— Нима хората, които стрелят, не са полезни — попита само той, — щом като са склонни да закупуват
